Артър Хейли
Колела (1)

Глава първа

Президентът на „Дженеръл Мотърс“ се събуди в лошо настроение. Не можа да се наспи, тъй като на няколко пъти през нощта електрическото му одеяло се беше изключвало и той се събуждаше от студ. Наметнал халат върху пижамата, разпръсна инструментите върху своята половина на широкото брачно легло и се зае да разглобява контактния ключ, който задействуваше втъканите в одеялото тънки реотани. След секунди откри причината за нестабилното действие на механизма — един лошо запоен кабел. Мърморейки обидни слова по адрес на производителя, президентът слезе в отлично оборудваната си работилница на приземния етаж и се зае с поправката.

Съпругата му Корали се раздвижи в леглото. Будилникът на нощното шкафче до главата й щеше да звънне след няколко минути и тя сънливо щеше да се отправи към кухнята, за да приготви закуската.

Навън Блумфийлд Хилс — предградието, разположено на двайсет километра северно от Детройт, все още тънеше в мрак.

Президентът на „Дженеръл Мотърс“ — запазел и пъргав мъж с, общо взето, спокоен характер, имаше и друг повод за лошото си настроение. Името му беше Емерсън Вейл. Преди няколко минути шефът на компанията тихичко пусна радиото, за да чуе сутрешните новини. В края на емисията прозвуча противно строгият и до болка познат глас на най-непримиримия противник на автомобилната промишленост.

На вчерашната си пресконференция във Вашингтон Емерсън Вейл отново бе отправил нападки срещу любимите си жертви — „Дженеръл Мотърс“, „Форд“ и „Крайслър“. Вероятно поради липса на по-интересни новини информационните агенции му бяха определили предостатъчно място в емисиите си.

Вейл обвиняваше Голямата тройка на автомобилната промишленост в „алчност, престъпни машинации и злоупотреба с общественото доверие“. Според него престъпна машинация беше нежеланието да се произвеждат масово електрически и парни двигатели, които уж вече били създадени и спокойно можели да изместят традиционния бензинов двигател.

Това обвинение съвсем не беше ново, но опитният журналист и обществен деятел го беше подплатил с достатъчно нови факти, за да събуди интереса на информационните агенции.

Президентът на най-голямата корпорация в света, който притежаваше титлата доктор на инженерните науки, сглоби контролния механизъм на одеялото с онова удоволствие, с което извършваше всяка домашна работа в редките си свободни минути. После взе душ, избръсна се, облече костюма, с който ходеше на работа, и седна да закусва с Корали.

На масата лежеше последният брой на „Детройт Фрий Прес“ със снимката на Емерсън Вейл на първа страница и изписаното му с тлъсти букви име. Президентът ядосано бутна вестника на пода.

— Дано ти стана по-леко — отбеляза Корали и постави пред него диетичната закуска — белтък от яйце върху препечена филийка, нарязан на тънки парченца домат и обезмаслено сирене.

Съпругата на президента винаги сама приготвяше и поднасяше закуската на мъжа си, колкото и рано да излизаше той. Седна срещу него, наведе се за вестника и го разгърна.

— Емерсън Вейл твърди, че след като притежаваме техническата възможност да изпратим човек на Луната или Марс, нашата автомобилна промишленост отдавна би трябвало да бъде в състояние да произвежда сигурни и здрави коли, които да не замърсяват околната среда — обяви тя.

Мъжът й остави ножа и вилицата.

— Защо трябва да ми разваляш и без това оскъдната закуска?

— Имам чувството, че нещо друго вече е свършило тая работа — усмихна се Корали, след което невъзмутимо продължи: — Във връзка със замърсяването мистър Вейл цитира и Библията…

— Господи! И това ли го пише в Библията? — възкликна президентът. После любопитството му надделя и той добави: — Хайде чети! И без това няма да ме оставиш на мира, докато не ми прочетеш всичко!

— По-скоро в Стария завет… Ето какво е казал пророк Йеремия: „…доведох ви в богата и плодородна земя… да ядете плодовете й, да ползувате благата й… Но вие нахлухте и я опустошихте… превърнахте я в противно място за живеене…“ — Тя доля кафе в чашите и добави: — Според мен цитатът е подбран умно.

— Никога не съм казвал, че този мръсник е глупав!

Корали отново зачете:

— „Автомобилната и петролната промишленост умишлено възпират техническия прогрес, който отдавна би довел до създаването на пълноценен автомобил с електрическа или парна тяга. Сметката им е ясна — подобен автомобил би ликвидирал с един замах огромните им капиталовложения в двигателя с вътрешно горене.“ — Остави вестника настрана и попита: — Има ли нещо вярно в това?

— Очевидно Вейл е на мнение, че всичко е вярно.

— А ти си на друго мнение, така ли?

— Естествено.

— И смяташ, че това е лъжа?

— И в най-абсурдните твърдения може да има зрънце истина! — раздразнено отвърна президентът. — Хора като Емерсън Вейл използуват именно този факт, за да правят капитал!

— Значи ще отречеш всичко казано от него?

— Може би не всичко.

— И по каква причина?

— Ами защото, ако „Дженеръл Мотърс“ отвърне на предизвикателствата на Вейл, веднага ще ни обвинят, че използуваме мощта на корпорацията си, за да смажем отделния индивид. Ако не отговорим на обвиненията му, ние пак ще си навлечем критиката на определени среди, без обаче да им даваме възможност да преиначават думите ни.

— Значи никой няма да отговори?

— Е, ако някой ловък репортер успее да се промъкне до Хенри Форд, отговор ще има, и то какъв! — усмихна се президентът на „Дженеръл Мотърс“. — Но Хенри ще използува такъв език, че едва ли някой вестник ще посмее да го напечата!

— На твое място аз бих отвърнала на нападките — каза Корали. — Естествено, ако съм убедена в правотата си.

— Благодаря за съвета.

Президентът довърши закуската си, решен да избегне по-нататъшните уловки на съпругата си. Въпреки хапливите забележки на Корали разговорът му подействува добре и лошото настроение незабелязано отлетя.

През отворената кухненска врата долови стъпките на току-що влязлата прислужница. Това означаваше, че навън вече го чака колата, която всяка сутрин докарваше момичето на идване към дома му. Стана от масата и целуна жена си за довиждане.

Няколко минути по-късно неговият кадилак-брофъм плавно се плъзна по Телеграф Роуд и се насочи към магистралата Лодж, водеща до новия градски център. Беше малко след шест сутринта. Октомврийското утро беше хладно, а в поривистия северозападен вятър се долавяше първият полъх на приближаващата се зима.

Детройт, щат Мичиган — „градът на моторите“, столицата на световната автомобилна промишленост, — бавно се пробуждаше.

Също в Блумфийлд Хилс, на десет минути път от дома на президента на „Дженеръл Мотърс“, един линкълн-континентал плавно потегли. В него седеше първият вицепрезидент на „Форд“, който пътуваше за летището Метрополитън. Той бе закусил сам. Домашната прислужница му занесе подноса направо в полуосветения кабинет, където от пет сутринта той преглеждаше записките си (повечето от тях на специална синя хартия, използувана от вицепрезидентите на компанията за работни бележки) и диктуваше кратки нареждания пред диктофона. При пристигането на закуската само кимна с глава, а докато се хранеше, очите му продължаваха да бягат по записките. По този начин за един час свърши работа, за която на някои други ръководители би бил необходим цял работен ден.

Повечето от взетите решения се отнасяха до строителството на един нов завод и общото увеличение на производството. Разходите по тези проекти възлизаха на няколко милиарда долара. Едно от задълженията на първия вицепрезидент беше приемането или отхвърлянето на различни проекти, осигуряването на предимство на едни за сметка на други. Веднъж го бяха запитали дали не се смущава от факта, че само една негова дума решава движението и инвестирането на огромни средства. „Никога — беше отвърнал той, — просто защото съм свикнал да не обръщам внимание на последните три нули. Така имам чувството, че купувам нов дом и нищо повече.“

Прагматичен и бърз отговор точно в стила на този човек, издигнал се с космическа скорост от дребен търговец на коли до един от десетината най-отговорни ръководители в бранша. Този процес го беше направил и милионер, но много хора на негово място биха се запитали дали успехът и богатството си заслужават цената, с която той ги заплащаше.

Обикновено първият вицепрезидент работеше по дванайсет часа на ден, а често и по четиринайсет. Работеше с невероятно напрежение, седем дни в седмицата. Днес например, докато повечето от неговите съграждани бяха още в леглото, самолетът на компанията щеше да го отведе в Ню Йорк, а времетраенето на полета щеше да бъде използувано за съвещание по пазарната политика с няколко от сътрудниците на компанията. Веднага след приземяването го очакваше съвещание на същата тема с областните директори на „Форд“, след което му предстоеше трудна среща с двайсетте главни представители в Ню Джързи, които имаха сериозни оплаквания във връзка с гаранционното обслужване. По обяд щеше да произнесе слово на официалната среща с няколко банкери в Манхатън, а после го очакваше пресконференция с представителите на местния печат.

В ранните следобедни часове самолетът на компанията щеше да го върне в Детройт, където имаше насрочени делови срещи и го чакаше ежедневната работа. Всичко това нямаше да приключи преди вечеря. По някое време в кабинета му щеше да се появи бръснарят, за да подстриже косата му, без да го откъсва от работата, а вечерята щяха да му поднесат в мансардния апартамент, намиращ се непосредствено над официалния кабинет. На нея щяха да присъствуват шефовете на различни отдели, с които предстоеше обсъждането на въпроси, свързани с новите модели на компанията.

По-късно той щеше да се отбие в параклиса „Уилям Р. Хамилтън“, за да отдаде последна почит на свой колега, който не беше издържал на бясното темпо и беше починал предния ден от инфаркт. (Погребалното бюро „Хамилтън“ вече години наред обслужваше висшите ръководители на автомобилната промишленост, които, спазвайки служебната йерархия дори и след смъртта си, чинно тръгваха оттук към изисканото гробище Удлоун, наричано от народа „гробището на шефовете“.)

И най-накрая първият вицепрезидент щеше да се отправи за дома си. С препълнено куфарче с документи, разбира се, които трябваше да бъдат прегледани до следващата сутрин.

Той бутна настрана подноса със закуската, посъбра книжата и се изправи. Стените на кабинета му бяха изпълнени с книги до самия таван. От време на време (но не и тази сутрин) той им хвърляше по някой изпълнен с копнеж поглед. Преди години притежаваше всеобхватна страст към четенето и ако случайността не беше насочила живота му в съвсем друга посока, от него вероятно щеше да излезе превъзходен учен. Днес вече нямаше време за книги. Дори вестникът трябваше да чака подходящ момент за бърз преглед на заглавията. Той взе неразгърнатия днешен брой и го пъхна в чантата си. Доста по-късно щеше да научи за новите нападки на Емерсън Вейл и подобно на много други от бранша щеше да го проклина.

Хората от екипа му го очакваха пред специалния хангар на „Въздушни линии Форд“.

— Да тръгваме — кратко нареди той.

Двигателите на реактивния джетстар заработиха в момента, в който осемте души на екипа заизкачваха стълбичката, а още докато последните от тях затягаха коланите си, самолетът вече рулираше по пистата. Единствено хората, които пътуват с частни самолети, си дават сметка колко много време спестява този начин на придвижване в сравнение с обикновените маршрутни линии.

Всички разтвориха куфарчетата върху коленете си още преди самолетът да стигне до главната писта за излитане и въпреки рязко нарастващата скорост.

Заседанието откри първият вицепрезидент.

— Месечните резултати от североизточната област са незадоволителни — обяви той. — Знаете цифрите не по-зле от меч. Искам да ми се обясни защо е така и какво се прави за излизане от създаденото положение.

В момента, в който свърши, самолетът вече беше във въздуха. Иззад хоризонта надничаше слънцето — тъмночервен и все по-ослепителен диск сред стремително бягащите сиви облаци.

В дрезгавината на настъпващия ден долу, под крилата на набиращия височина джетстар, започнаха да се очертават безразборно пръснатите квартали на града и предградията: центърът на Детройт — миниатюрен Манхатън, вместил се в една квадратна миля, а около него — километри мръсносиви улици, застроени с жилищни сгради, фабрики и складове, прорязани от покритите с прах магистрали. Градът приличаше на авгиеви обори, които нямаше кой да почисти. На запад се виждаше Диърборн с огромния заводски комплекс „Руж“, а на изток Грос Пойнт — раят на богатите — рязко контрастираше на останалата част от града със своите зелени дървета и добре поддържани морави. На юг хоризонтът се изпълваше от задимената панорама на Уайъндот, а островът Бел Ил се издигаше сред реката Детройт подобно на огромна зелена баржа. Отвъд реката, на канадска територия, се виждаше мрачният Уиндзор, който не отстъпваше по грозота на своя по-голям американски брат.

Беше вече достатъчно светло, за да се забележи оживеното движение по магистралите и улиците на града. Подобно на армия мравки десетки хиляди работници, чиновници и ръководители тръгваха към работните си места, пръснати из безчет малки и големи заводи.

Производството на автомобили в страната вече беше започнало. То се контролираше и ръководеше от Детройт, а точното му цифрово изражение можеше да се види на огромен екран на фирмата „Гудиър“, разположен над задръстената от коли пресечка на магистралите Ед-зъл Форд и Уолтър Крайслър. С високи метър и половина цифри, които се сменяха като цифрите на гигантски автомобилен километраж, на него ежеминутно се регистрираше автомобилното производство на Съединените щати от началото на годината до момента. Благодарение на широката информационна мрежа тези цифри бяха изключително точни. Със задвижването на поточните линии из цялата страна общият сбор непрекъснато нарастваше.

В този момент работеха двайсет и девет завода, разположени в източната часова зона. Данните от тях постъпваха към екрана в неспирен поток. Малко по-късно огромните цифри щяха да се завъртят по-бързо, тъй като в компютъра щяха да заприиждат данните от тринайсетте завода на Средния запад, а след това и на още шест в Калифорния. Местните водачи проверяваха таблото на „Гудиър“ така, както лекарите проверяват кръвното налягане на пациентите си, а борсовите агенти — индекса „Доу Джоунс“^[1]. Всяка сутрин пътуващите в автобусите работници се обзалагаха на дневните или вечерните цифри.

Най-близо до таблото — в. Хамтрамк, се намираха два от заводите на компанията „Крайслър“, които произвеждаха моделите „Додж“ и „Плимът“. Те бяха разположени на около километър от него и точно в шест сутринта от поточните им линии започваха да слизат по шестстотин автомобила на час.

Някога президентът на „Крайслър“ лично инспектираше началото на производството и първите слезли от конвейера коли. Днес той вече рядко правеше Това. Тази сутрин още си беше у дома и преглеждаше „Уолстрийт Джърнъл“, отпивайки от кафето, което жена му беше приготвила, преди да излезе за някакво ранно събрание на своето Дружество за подкрепа на изкуството.

В онези отдавна отминали години шефът на „Крайслър“, току-що приел президентския пост, кипеше от енергия и имаше куп амбициозни планове по отношение на производството. Това се дължеше отчасти на факта, че обезкуражената и хлъзгаща се надолу корпорация имаше нужда именно от такъв ръководител, и отчасти на решимостта му да опровергае прозвището „книжен плъх“, което лепваха на всеки издигнал се чрез финансовите си способности, а не по пътя на продажбите или прякото производство. По време на неговото ръководство „Крайслър“ позна и върхове, и спадове. За да спечели доверието на инвеститорите, му бяха необходими цели шест години. После дойде периодът, в който финансистите затръбиха тревога; после, с цената на драстични икономии, тревогата намаля и се чуха гласове, че компанията функционира най-добре при тежки обстоятелства и пестеливост. Така или иначе, днес вече никой не хранеше сериозни опасения, че малката петолъчна звезда (недотам оригиналната емблема на компанията) ще излезе от орбитата си, и по тази причина президентът си позволяваше да намали темпото, да мисли повече, да чете каквото пожелае.

В момента четеше последните излияния на Емерсън Вейл, които „Уолстрийт Джърнъл“ беше отпечатал в доста по-сдържан тон от „Детройт Фрий Прес“. Но президентът на „Крайслър“ бързо се отегчи от Вейл и след няколко секунди разгърна вестника на страницата със съобщения за покупко-продажби на недвижими имоти, която го интересуваше далеч по-силно. Според него нападките на журналиста бяха лишени от оригиналност и се повтаряха до втръсване. Виж, при недвижимите имоти нещата бяха съвсем различни. Не всеки знаеше, че в последно време „Крайслър“ се беше заела с изграждането на истинска империя в сферата на недвижимите имоти, която, наред с разнообразяването на основните производства, след няколко десетилетия (така поне мечтаеха ръководителите й) може би ще превърне сегашната „номер три“ в по-голяма дори от самата „Дженеръл Мотърс“.

Междувременно, и президентът отлично знаеше това, потокът от коли от заводите на „Крайслър“ в Хамтрамк и на други места не секваше нито за миг.

Както всяка друга сутрин, така и днес Голямата тройка започваше деня с най-главната цел на своето съществувание — запазване на статуквото непроменено. Своя принос в този процес даваше и по-малката „Америкън Мотърс“ — от поточната линия на завода й в северната част на щата Уисконсин слизаха готови за пазара нейните икономични модели „Амбасъдър“, „Хорнет“, „Джейвълин“ и „Гремлин“.