Теодор Драйзер
Стоик (45)

ГЛАВА XLV

Междувременно в Ню Йорк Каупъруд продължаваше да се отдава на новата си страст, но дълбоко в съзнанието му оставаше мисълта за Беренис, която не му даваше покой. С него винаги ставаше така — чисто чувствените му възторзи не траеха дълго. В самата му кръв имаше нещо, което много скоро и неочаквано дори за него слагаше край на увлечението му. След Беренис обаче той за пръв път в живота си почувствува, че може да загуби нещо повече от страст и красота, и дори мисълта за такава загуба го обезсилваше. За разлика от всички други жени Беренис бе внесла в живота му не само плам и радост, но и красота и някаква творческа съзидателност.

Затова сега две неща го тревожеха много. Първото и най-важното беше писмото на Беренис, в което тя му съобщаваше за посещението на Стейн в Прайърс Коув и поканата му към нея и майка й да го посетят в Трегасол. Каупъруд се разтревожи особено много, защото познаваше Стейн като привлекателен и умен мъж и нищо чудно Беренис да го хареса. Дали да не скъса веднага с Лорна и да се върне в Англия, за да попречи- на Стейн? Или да остане тук още малко, да се наслада докрай на връзката си с Лорна и така да внуши на Беренис, че всъщност никак не я ревнува и не се бои от своя блестящ високопоставен съперник, като й покаже по този начин, че е далеч по-стабилен от него?

Но се случи и още нещо, което го накара да се замисли — внезапното заболяване на Каролайн Ханд. След Беренис Каролайн беше жената, която му действаше най-благотворно. Тя продължаваше да му пише умни писма, да го уверява в неизменната си преданост и да му желае успех в лондонския му проект. Но сега му съобщаваше, че скоро ще я оперират от апендисит, и искаше да го види, макар и само за час-два. Имала да му каже много неща. И тъй като се е върнал от Англия, сигурно ще може да дойде. Той се почувствува задължен да замине за Чикаго и да я види.

През целия си живот Каупъруд никога не бе призоваван до постелята на някоя от любовниците си, която се е разболяла. Всичките му истории си оставаха весели, младежки, преходни. Но сега, след като пристигна в Чикаго и намери Кари, както я наричаше, да страда от жестоки болки тъкмо преди да я приемат в болницата, той сериозно се замисли за тленността на човешкото съществуване. Една от причините тя да го извика бе, че искаше да се посъветва с него. Каролайн му заяви доста бодро, че не знае как ще свърши всичко това и го моли да изпълни някои нейни желания. Имала в Колорадо сестра с две деца, към които била много привързана и искала той да им прехвърли едни нейни облигации. Бе ги купила по съвета на Каупъруд и сега те се съхраняваха в неговата нюйоркска банка.

Той побърза да се пошегува, че още й е рано да се готви да мре на такава възраст — Каупъруд беше двадесет и пет години по-стар, но същевременно си мислеше, че това не е изключено. Каролайн можеше да умре, разбира се, всичките те, и Лорна, и Беренис, можеха да умрат. И колко безполезна беше тази делова схватка, която бе започнал той на шестдесет години с почти младежки ентусиазъм, докато Каролайн — на тридесет и пет — се боеше, че скоро може всичко да свърши. Нелепо. И тъжно.

Опасенията на Каролайн не я излъгаха — само четиридесет и осем часа след постъпването си в болницата тя почина. Щом научи за смъртта й, той благоразумно реши да замине веднага, защото в Чикаго се знаеше, че тя му е била любовница. Но преди да тръгне, извика един от чикагските си адвокати и му нареди да изпълни молбата й.

И все пак смъртта на Каролайн не му излизаше от главата. Тя бе толкова смела, жива и остроумна дори когато постъпваше в болницата. Последните й думи, преди да напусне дома си и след като той изрази съжаленията си, че не може да я придружи, бяха: „Ти ме знаеш, Франк. Спокойно мога и соло. Само не си тръгвай, преди да изляза. Бива ме още за някой и друг дует.“

А после не се върна. А е нея си отидоха и някои от най-радостните му спомени от Чикаго, от времето, когато той бе водил най-яростната си борба и едва бе намирал време за нея. И ето Каролайн вече я нямаше. И Ейлийн си бе отишла от живота му, макар да беше до него. И Хейгънин, и Стефани Плейтоу, и още някои. А той продължаваше. Колко ли още му оставаше? Изведнъж го обзе неудържимо желание да се върне при Беренис.