Теодор Драйзер
Стоик (27)

ГЛАВА XXVII

Във влака обсъди с Беренис страховете, които пораждаше в него майка й. Тя го увери, че няма нищо страшно, че е от рязката промяна. Малко като им потръгне тук и майка й ще се оправи.

— Ако ни сполетят някакви неприятности, те ще са от американци, а не от англичани — добави Беренис замислено, докато двамата гледаха през прозореца красивата природа, без да я виждат. — И аз определено смятам да не приемам покани и да не се запознаваме с американци, а още по-малко да ги каня в къщи, стига да мога да го избягна.

— Много си права, Беви. Точно така трябва.

— Те хвърлят в ужас майка. Знаеш, американците са невъзпитан народ, не са толерантни като тукашните хора. В Англия се чувствам като у дома.

— Харесва ти старата им култура и умението да се държат — каза Каупъруд. — Те не са така откровени, не бързат да си правят заключения. Ние, американците, се захванахме с дива страна, за много малко време я развихме или поне се опитахме, докато тези хора тук работят върху малкия си остров вече хиляда години.

В Уиндзър се срещнаха с мистър Уорбъртън, посредника по недвижимите имоти, който най-подробно им разказа за къщата. Била на едно от най-хубавите места по реката. Лорд Стейн живял там дълги години, допреди няколко лета.

— Откак баща му почина — обясни посредникът поверително, — той живее главно в Трегасол, където е главното му имение. Миналата година даде тази къща под наем на една актриса, мис Констанс Хатауей, но тази година тя заминава за Бретан. И само преди месец-два лорд Стейн ми каза, че мога да я дам, ако намеря подходящ наемател.

— Голямо ли е имението му в Трегасол? — попита Каупъруд.

— Едно от най-големите, сър — отвърна посредникът. — Около пет хиляди акра. Доста красива местност, макар че той не стои там.

В този миг Каупъруд бе обзет от неприятно чувство. Бе решил, че никога повече няма да се оставя на ревността, но откак Беренис влезе в живота му, той все по-често я усещаше. В момичето се съчетаваше всичко, което той така желаеше. Нима при дадените обстоятелства тя нямаше да предпочете някой по-млад и също така блестящ и способен мъж? Можеше ли да разчита той, че ще я запази, ако тя се срещнеше и разговаряше с човек като Стейн? Тази; мисъл внесе в чувството му към Беренис нещо ново, което го нямаше досега.

Имението Прайърс Коув се оказа една мечта, с чудесна архитектура и градина. Къщата беше на повече от сто години, макар да бе обзаведена съвсем съвременно. Дълга около тридесет метра и висока около пет-шест, тя се криеше под огромни дървета и бе заобиколена от множество живи плетове, пътечки, цветни и зеленчукови градини. Отзад, на юг от сградата, откъм реката, имаше две постройки под прав ъгъл — обори за лестърширските овце и конюшня със старовремски огради, порти и курници. Както им обясни мистър Уорбъртън, тук гледали коне за езда и впряг, които наемателят може да използва, черни кокошки, овце и овчарски кучета — за тях се грижели един градинар, един коняр и един ратай, които вървели заедно с къщата.

Каупъруд и Беренис бяха очаровани от идиличната атмосфера: гладката като огледало Темза, която течеше бавно и тихо към Лондон, огромната морава към реката и малката закотвена яхта с ярки навеси, развени перденца и плетени столове и маси. Той се загледа в слънчевия часовник в средата на пътеката, която водеше към яхтата. Как летеше времето! Той вече бе стар човек. А Беренис щеше да се срещне с този много по-млад мъж, който можеше да й хареса. Когато преди няколко месеца дойде при него в Чикаго, тя му заяви, че принадлежи само на себе си и че е дошла, защото е пожелала. А когато вече не го желае, ще го напусне. Разбира се, можеха и да не наемат това имение, той да не завързва делови връзки със Стейн. Имаше и други хора, и други начини. Например Абингтън Скар или лорд Етиндж. Но защо се боеше от поражение? Бе живял пълноценно и щеше да продължава така, каквото и да стане.

Беренис бе изпаднала във възторг от тази красота. Без да знае мислите му, тя вече се чудеше какъв ще е този лорд Стейн. Сигурно не бе много стар, защото бе чула, че скоро е наследил тези имоти от баща си. Но още повече я интересуваха съседите, които мистър Уорбъртън не пропусна да изброи. Най-близко бяха Артър Гарфийлд Ротисли Гоул, съдия във Върховния съд, сър Хебърман Кайпс от компанията „Бритиш Тайлс енд Патърнс“, преподобният Рънсиман Мейнс от Министерството на колониите заедно с много други сър Голяма Клечка и сър Малка Клечка и техните съпруги. Каупъруд се заинтересува от тези подробности, като се питаше как ли Беренис и майка й ще я карат в това обкръжение. През пролетта и лятото, му каза Беренис, тук ще има градински увеселения и пикници, от Лондон ще идват политици, държавници, хора на изкуството, така че ако познаваш когото трябва, няма да скучаеш нито денем, нито нощем.

— Всъщност — отбеляза Каупъруд — една атмосфера, в която можеш или да успееш, или да се провалиш с трясък еднакво бързо и фатално.

— Точно така — каза Беренис. — Само че аз смятам да успея.

И той отново се възхити на оптимизма и смелостта й.

Посредникът, който бе отишъл да види живия плет, се върна. Каупъруд се обърна към него:

— Току-що посъветвах мис Флеминг — заяви той, без да предупреди Беренис — да наемат тази къща с майка си. Аз давам своето разрешение. Можете да изпратите необходимите документи на адвоката ми. Това е формалност, разбира се, но като неин настойник аз ще трябва да я извърша.

— Много добре ви разбирам, мистър Каупъруд — каза посредникът. — Но документите ще бъдат готови едва след няколко дни, може би към понеделник или вторник идната седмица, тъй като посредникът на лорд Стейн мистър Бейли няма да се върне дотогава.

На Каупъруд му олекна от новината, че Стейн не се занимава лично с договорите за наема. Засега той щеше да стои настрана. Но какво ще покаже бъдещето — това вече не се знаеше.