Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (9)

Глава пета

Графиня Крек отвори вратата на всекидневната.

Грамофонът беше зациклил на последната писта и само дращеше.

Графинята преброи телата на пода, бърчейки нос — с отвращение.

Човекът от охраната беше припаднал напряко върху масичката за телефона, а слушалката беше паднала от висящата му ръка. Облада ме неистов страх. Тя беше чула позвъняването на телефона!

Приближи се към него. Взе слушалката от пода. Долепи я до ухото си!

— Кой е? — попита.

Изпаднах в пълен шок!

Имах директна връзка с графиня Крек!

Тя говореше на мен!

О, богове, кръвното ми налягане излетя през главата ми нагоре и се разплиска по целия таван.

Бях на ръба на разкриването от страна на смъртно опасната графиня Крек!

— Кой е? — повтори тя. — Чувам дишането ви.

Исусе! Веднага затаих дъх!

А дали чуваше и биенето на сърцето ми?

Вероятно можеше да проследи обаждането! Беше в ролята на полицайка. Може би щеше да ме арестува за порок!

Повярвайте, беше истински ужас. Аз я бях пипнал на екрана. Тя ме беше пипнала на телефона!

Внезапно се ужасих, че мога да започна да дрънкам нещо.

Хрумна ми блестяща идея! Трябваше да оставя телефонната слушалка и да затворя.

Не можех да помръдна мускулите на ръката си.

С огромна концентрация, която понякога идва в изключително съдбоносни моменти, накарах мускулите си да заработят.

Облегнах се назад, взирайки се в екрана със замътен поглед. За малко да ме пипне!

Какво щеше да направи сега, като знаеше, че съм в Ню Йорк? Какво щеше да направи, когато си даде сметка, че аз съм този, който я преследва като хрътка?

ЩЕШЕ ДА МЕ УБИЕ!

Ръцете ми започнаха да треперят. Трупът на жълтокожия, когото беше убила на Волтар, беше заел мястото на екрана. Взираше се в мен с невиждащи очи. Той каза… Не, това беше Торпедо. Той казваше…

— Почакай, Грис — казах аз. — Не е подходящ момент да полудяваш.

— Кой е? — попитах аз.

— Тук е офицер Грис от волтарианския Координиран информационен Апарат, началник на Отдел 451, Блито-3. Как върви работата?

— Ужасно — отвърнах аз. — Как е Ломбар Хист напоследък?

— О, добре е — казах аз. — Добре ли върви ловът в планината Блайк?

— Средна работа. Сега, като станах Хелър…

— МЛЪКНИ! — изкрещях.

Това не ми свърши работа. В стаята имаше друг глас!

— Какво, за Бога, крещиш пък сега, Инксуич? — Беше Адора. — Не бива да гледаш телевизионни предавания с насилие, щом те карат да крещиш.

Обикновено ненавиждах да избухва срещу мен. Този път беше добре дошла. Бяха си вкъщи.

Тя затръшна вратата.

Каква сила можех да извикам на помощ?

Погледнах екрана.

Графиня Крек тършуваше из апартамента, отваряше чекмеджета — търсеше писма? Документи? О, така се радвах, че никога не бях имал никаква директна връзка с онези жени! Очевидно не намери нищо, което да даде отговор на въпроса й.

Тогава забелязах нещо неописуемо ужасно. Ръкавиците! Тя си беше сложила чифт ХИРУРГИЧЕСКИ РЪКАВИЦИ от „Занко“! Съсредоточено подръпна маншетите си, приближавайки масата преплетени тела. На парчета ли щеше да го накълца? О, бедните, беззащитни жертви, лежащи в безсъзнание пред безмилостния поглед на този архидемон! Спрях да дишам. Тя говореше.

— Боже мой, тия примитиви наистина могат да се побъркат на тема секс.

Изглежда не знаеше по какъв начин да ги оправи. Накрая се зарови в купчината. Сграбчи испанските глезени, измъкна тялото и го подпря на стената. После хвана чернокожия за китките и го завлече към редицата, която беше започнала да прави. Продължи работата си усърдно.

Измъкна главата на Долорес измежду краката на Туутс Суич и подпря и двете в редичката.

— Уф — възкликна графинята, като погледна надолу към последното тяло, останало на килима, Мейзи Спред. — Даже не се къпете, примитиви такива! — Тя повлече Мейзи и я добави към редичката. Вгледа се; в трите жени, които подпря най в края. — О, Боже, колко несправедлива съм била с Джетеро! Той не би се и докоснал до такива мърши!

Посегна да си вземе един стол. На него имаше нещо, което тя първо понечи да бутне настрана, но после се вгледа в него.

Беше някаква възглавничка със странна форма, на която имаше каишки. Графинята метна поглед към Мейзи Спред, отпуснала се до стената.

— Значи така, покварена мръсницо! — възкликна Крек. — Даже не си била бременна!

И, разбира се, коремът на Мейзи Спред беше плосък като дъска!

— Добре, ние скоро ще открием — каза графинята, кой те е подучил!

Тя бръкна в куфарчето, което носеше. Измъкна нещо от него.

ХИПНОШЛЕМЪТ!

О, богове, с мен беше свършено, нямаше съмнение.

Какво знаеха тези момичета?

Ако само бях заподозрян подобно нещо, можех да се настаня някъде в обсег от две мили и хипношлемът нямаше да заработи заради прекъсвача в черепа ми! Но сега вече беше твърде късно да се опитвам да профуча десетките мили от мястото, където бях, до Бронкс. А и от друга страна, бях сигурен, че ще ми трябва много повече смелост, отколкото можех да събера, за да се приближа толкова до опасната графиня Крек!

Тя го включи. Отправи се към първия младеж в редицата и го стовари безучастно върху клюмащата му глава. Бях изненадан. Не си бях дал сметка, че един хипношлем може да действа и в безсъзнание, причинено от синя светкавица. Очевидно това нямаше значение. Тя пъхна микрофона в жака.

— Няма да си спомняш въобще, че си видял или чул някаква полицайка тази вечер. Ще забравиш всичко, свързано с посещението ми. Няма да се събудиш, докато не щракна три пъти с пръсти.

Тя вдигна шлема от него и го тръшна върху главата на чернокожия. Повтори същото. Продължи да го прави, докато свърши с петимата младежи.

Беше стигнала до Долорес и седна на един стол, пред клюмащото мексиканско момиче. Нещо олигавено висеше от устата на бедното същество.

— Уф — каза графиня Крек и като взе един хирургически тампон от „Занко“, обърса лицето на момичето. Крек подхвърли сгънатата материя с презрение към корема на момичето. — Толкова глупави, че даже не могат да го сложат на правилното място. Но ще разберем дали сте по-информирани по някои други въпроси.

Тя внимателно постави шлема върху чернокосата глава.

— Спи, спи, хубавичко спи — каза графинята по микрофона. — Сега ще ми кажеш истината, цялата истина и само истината, и Бог да е с теб.

— Кога за първи път чу името Уистър?

Чуха се приглушени думи с равен монотонен глас.

— По телевизията, когато се състезаваше.

— Някога срещала ли си се с Уистър?

— Не.

— Кой те подучи да заведеш делото, както и за всичките лъжи?

— Бях наета от „Дингълинг, Чейс и Амбо“. Дойдоха в градчето ни, казаха, че са бизнес адвокати, че могат да правят фалшификации за вестниците и че ще стана богата, ако правя каквото ми кажат.

— Ти каква беше?

— Просто местна уличница.

— Кой ти плаща?

— „Дингълинг, Чейс и Амбо“.

— Познаваш ли някой друг, свързан с тази фалшификация и измама, който ти плаща и ти дава нареждания?

— Не.

— Сега ще направиш точно каквото ти кажа. Най-напред, още утре сутрин ще отидеш при „Дингълинг, Чейс и Амбо“ и ще им кажеш, че трябва да ти позволят да разкажеш пред съда за тази измама, че си се заклела лъжливо и че те трябва да оттеглят исковете и обвиненията срещу Уистър. Ще ги заплашиш, че ще ги разкриеш пред Асоциацията на адвокатите, ако ти попречат, а ако наистина го направят, ти ще опиташ всичко, което е по силите ти, за да ги разобличиш. Разбрано?

— Да.

— Ще забравиш, че съм била тук и няма да си спомняш, че това са мои нареждания. Ще вярваш, че това са си твои идеи. Няма да се събудиш, докато не щракна три пъти с пръсти.

Тя бързо отиде при Туутс Суич, а след това и при Мейзи Спред. Получи от тях същите отговори и направи с тях същото. Единствената разлика беше с последната, Мейзи Спред. При нея добави:

— Ще вземеш тая проклета възглавница, ще я вдигнеш високо, ще кажеш, че не си бременна и че си лъгала.

Приключвайки разговора с Мейзи, графинята видя с крайчеца на окото си, че мъжът от охраната се беше размърдал. Той опипваше наоколо за оръжието си.

— Графинята пльосна шлема на главата му.

— Спи, спи, хубавичко спи. Когато се събудиш, ще решиш да направиш нещо по повод на тая оргия. Ще кажеш на колегите си долу, ако те питат, че е дошла някаква полицайка и е говорила с едно от момчетата за някакви пари за „трева“, но не си забелязал с кое точно. Няма да си спомняш въобще как съм изглеждала. Няма да си спомняш, че си вдигнал телефона. Няма да се събудиш, докато не щракна три пъти с пръсти.

Тя изключи хипношлема и го остави настрани.

Огледа се. Вдигна тампона, който беше метнала върху Долорес.

Отиде до външната врата, отвори я и огледа. После свали хирургическите ръкавици, пусна ги в един пепелник заедно с тампона и им драсна клечка кибрит. Те се запалиха с много дим.

Графинята силно щракна три пъти с пръсти.

Отдръпна се с отвращение, когато виковете на трите момичета полетяха нетърпеливо заедно с ръмженето на петимата младежи.

Започнаха да се строполяват тела. Плочата засвири.

Мъжът от охраната стана и погледна заформящата се купчина тела на килима.

— Я ми направи място! — заповяда той на испанчето. — Трябва да направя нещо за цялата тая работа! — и започна да разкопчава панталона му.

— Никога няма да ги разбера тия примитиви — каза графиня Крек. — Казваш им най-простото нещо, а те и него ще разберат неправилно!

Тя излезе от апартамента и затвори вратата след себе си.

Тръгна надолу към главния вход.

— Да се е мярвала продавачката на цветя с пиринченцте токове? — попита тя.

— Засега имаме късмет — отвърна пазачът. — Горе всичко ли мина успешно?

— Съвсем добре — отговори графиня Крек. — Успях да уредя плащането на сметката.

Тя тръгна по разнебитения тротоар на слабо осветената улица. Стигна до едно място в плътна сянка. „Бибипка“ му, не можех да различа превозното средство!

Шум от плъзгането на врата. Никаква светлина. Вратата се затвори. Шумолене на дрехи. Вероятно се разсъбличаше. Още шумолене на дрехи. Обличаше ли се? Всичко ставаше много бързо.

Щракване. Лампата светна.

Полицайката беше отвързана!

Лежеше си на тясната койка.

Никаква следа от въже или някакво друго ограничение.

Полицайката имаше блажена усмивка на лицето си, гледаше нагоре и даже не забелязваше графиня Крек.

Колата запали. Потегли.

Ченгето посегна към дрехите си и започна да се облича.

Когато полицайката се облече напълно, колата отново спря.

Жената посегна към дръжката и плъзна страничната врата назад, за да я отвори.

От другата страна на улицата се виждаше осветената фасада на сградата на общинския полицейски отдел за борба с порока в Бронкс.

Жената си тананикаше някаква песничка на излизане от колата и когато тръгна към службата си.

Крек затвори вратата. Колата потегли.

Графинята погледна надолу. Пликът от „Очи и уши от Волтар“ лежеше на пода. Устройството, което представляваше част В, беше в него.

— Бум-бум — извика графинята. — Ти не взе ли черната ивичка?

— Ами не — чу се отговорът на Бум-бум от предната част на колата. — Нямам кой знае какво доверие на джунджурийки от магазин за играчки.

— И онази жена от отдела за борба с порока те последва?

— Да.

— Но какво може да си й казал?

Отговорът на Бум-бум беше приглушен.

— Нищо кой знае какво.

— Бум-бум, какъв номер си й направил?

— Аз ли, мис Джой?