Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (6)

Глава втора

Екранът на графинята ме объркваше. Какво беше намислила? Внезапно се беше появила пред някакво осветено широко пространство.

А-ха? Дискотека! Неоновият надпис гласеше: „Сборище на повлекани“.

Тя тъкмо влизаше!

Гърменето на силещ нео-пънк-рок полетя навън, когато тя отвори вратата.

Хванах телефона. Вдигна Амбо.

— Вашата плячка току-що влезе в дискотека „Сборище на повлекани“ — извиках аз.

— Мислех, че се е запътила към апартамента на момичетата.

— Да, така е. Но се отби в една дискотека. Веднага изпратете човека с призовките там! И продължавайте да охранявате апартамента!

— Веднага! — каза Амбо.

Затворих.

Един сервитьор, който пъхаше банкнота в джоба си, поведе графиня Крек през лудо вихрещата се тълпа към една маса. Тя се намираше малко над танцуващите и леко встрани. Добро местенце, за да хванеш някого в капан.

Графинята седна. Погледът й веднага обходи залата. Трите момичета седяха там! Не си бяха отишли вкъщи! Графинята ги беше проследила до дискотеката!

Бедните невинни създания поглъщаха големи питиета и се смееха. Туутс Суич отново ръгна Мейзи по подутия й корем и Долорес нададе писклив смях.

Танцуващите се вихреха наоколо. Над тях проблясваха цветни лампи. Музикантите от някаква нео-пънк-рок група със затъкнати върху бръснатите им глави огромни пера скачаха по сцената с инструментите си и вдигаха оглушителна врява.

Трима младежи се приближиха към масата на момичетата. Очевидно не се познаваха, защото веднага последваха множество представяния. Единият от младежите беше бял, вторият беше с испански произход, а третият беше черен.

Бяха облечени в стил нео-пънк-рок — с пера и изтъркани панталони под парцали с капси. Думите им до една потъваха във врявата. Момичетата ги накараха да седнат и започнаха да наливат алкохол в устата им от собствените си чаши. Белият беше вдигнал полата на Долорес и пъхнал ръка под нея. Долорес пищеше от смях.

— Пачаври — измърмори графиня Крек и презрително отпи от „Севън Ап“-а, който й бяха сервирали.

Пред масата й внезапно се появиха двама млади мъже.

— Ще танцуваш ли? — попита единият, като повдигна нео-пънк-рок поличките си с пера.

Внезапно двамата изкрещяха едновременно и избягаха. Не можех да разбера. Графинята даже не беше спряла да вдига „Севън Ап“-а към устните си. Даже не беше помръднала. Но вероятно под масата ги беше ритнала и двамата по пищялките.

Трите момичета в противоположната част на залата бяха станали да танцуват. Беше започнало някакво ново парче с дивашки, сексуални удари на барабана, а цветните лампи се въртяха и пулсираха в ритъм с тях. Трите момичета, включително и Мейзи с огромния си корем, разбутаха танцуващите и започнаха да се отъркват и натискат в партньорите си. Включиха се и вокалите:

Треси се, треси се в шими^[1]!

И се търкай, търкай, търкай!

Ако няма да идваш,

„забибипай“ го!

Двайсет и четири блудници

Скачат щастливи.

Ако не можеш да я нашибаш,

Сложи я на коляно!

Ако не можеш да я „избибипаш“,

Накарай я да ти слезе под кръста!

Не можеш да си позволиш дечица,

Тичащи из града!

Така че треси се, треси се в шими!

И давай, давай, давай!

УИИ-И-И-У-У-У-У!

— Отвратително — промърмори графиня Крек.

Но коментарът очевидно се отнасяше за двама нео-пънк рокаджии, които се бяха присъединили към партньора на Туутс Суич и повдигаха към нея поличките си с пера, докато тя пищеше от удоволствие.

Погледът на графиня Крек се насочи към някакво раздвижване до вратата. Опърпаният мъж в опърпаното палто завираше главата си с опърпаната шапка в лицата на хората в близост до вратата. Той се шмугна по-навътре в залата. Възползва се от затихването между стиховете, за да се завърти и да огледа всички.

Погледът на графинята се премести. На вратата беше инспектор Графърти заедно с още двама полицаи като подкрепление за човека, който връчваше призовките. А-ха! Бях раздвижил нещата! „Дингълинг, Чейс и Амбо“ имаха предимство!

Тълпата видя ченгетата и започна да се чувства неловко.

Разсилният тършуваше навсякъде из залата. Поглеждаше всекиго. Започна ново парче и той беше избутан.

Проби си път към издигнатата платформа.

Взря се в лицето на графиня Крек.

След това ПРОДЪЛЖИ ДА ТЪРСИ И СЕ ВЗРЯ В ДРУГО ЛИЦЕ!

Премигнах.

Как я беше пропуснал? А, не беше. Върна се и загледа графиня Крек, доколкото виждах с периферното зрение на графинята.

Графиня Крек вдигна дланта към устните си. Какво ли държеше? Гледаше право към Графърти до вратата. После погледна дланта си. Малка тубичка. Натисна някакво малко бутонче отгоре. После сложи края й в устата си, прицели се в Графърти и духна!

На лицето му се появи изненадан израз. Той внезапно изрева, надниквайки музиката:

— ПОЛЯРНИТЕ МЕЧКИ! ХОРА! АРЕСТУВАЙТЕ ПОЛЯРНИТЕ МЕЧКИ!

Хората му се втурнаха, разхвърчаха се полицейски палки, които се стоварваха върху всички наоколо, а полицаите крещяха:

— Арестуван си!

Графърти продължаваше да крещи:

— ПОЛЯРНИТЕ МЕЧКИ!

Хората търчаха към изходите.

Рок-бандата побягна вкупом, гмурвайки се зад сцената сред дрънченето на падащи инструменти.

Други, който бяха върху повдигнатата платформа, тичаха из залата. Опърпаният мъж падна под натиска на телата.

Графиня Крек стана, довърши „Севън Ап“-а си и си взе чантичката. Изведнъж разбрах по ръката й, че е с много тъмен тен! Беше гримирана като мулатка от висшите кръгове, облечена във вечерна рокля!

Вървеше внимателно. Опърпаният мъж беше на пода.

Знаех си, че ще го направи!

Много прецизно и точно тя стъпи с цял крак върху лицето му!

И завъртя бавно пета!

Гюрултията затихваше.

Едно ченге извика:

— Не можем да намерим никакви полярни мечки, инспекторе!

— ПОЛЯРНИТЕ МЕЧКИ! — изкрещя Графърти.

— Няма значение, арестувайте ги!

Някакво ченге се намираше до графинята.

Почти всички други посетители си бяха отишли.

— Елате с мен! — каза ченгето, като размаха палката си.

— Аз не съм полярна мечка — отвърна графинята. — Да, извинете ме — смотолеви шашардисаното ченге.

Тя мина покрай Графърти, който все още стоеше на вратата и крещеше. Тя се пресегна и отскубна нещо от врата му с толкова ловко и бързо движение, че екранът само леко се замъгли.

Изведнъж се сетих какво беше направила, „бибичка“ такава. Беше стреличка от „Очи и уши на Волтар“, която при забиването си в някого дава звук и образ, предизвикващи мисълта, че е полудял. Графърти беше неспособен на това и беше прибавил собствената си интерпретация към онова, което виждаше.

Внезапно екранът на графинята стана тъмен. Не можех изобщо да си го обясня.

Глас — на Бум-бум! Приглушен, сякаш иде иззад преграда.

— Исусе, мис Джой, мисля, че някой ни е поставил капан. Направихте ли снимките?

— Мисля, че ще получим много по-добри — отвърна графинята. — Те си тръгнаха с петима младежи. Сега карай към апартамента. Не бързай много.

Чу се запалването на мотор. А-ха, тя беше в някакво превозно средство!

— Бум-бум — каза графинята, — объркана съм. Какво е името, което примитивите са дали на тази дейност?

— Нео-пънк-рок — отвърна Бум-Бум. — Сега това е на мода.

— Хм — промърмори графиня Крек на себе си. — Но защо го правят като стоят прави?

Облегнах се назад. Не беше необходимо да върша нищо друго. Тя се насочваше точно към капана със стоманени челюсти, в който щеше да се стреля без предупреждение.