Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (19)

Глава втора

На другата сутрин ме боляха очите и хвърлих само бегъл поглед на екрана на Хелър. Той се взираше в тавана, очевидно все още в каютата си, и аз си помислих:

— Давай и продължавай да мечтаеш, Хелър, това ще се превърне в кошмар още днес преди залез-слънце.

Трябваше да направя още нещо, преди да посрещнем яхтата. Винаги е най-добре да се играе на сигурно.

Ако графинята стигнеше до Мадисън, преди аз да стигна до Хелър, Дж. Чуруликащото куку щеше без съмнение да ме идентифицира и с мен щеше да е свършено.

Превръзките ми бяха сменени: предишната вечер Адора ми беше казала, че ще изплаша лесбийките, ако остана с лице, намацано с боя за обувки. Облякох някакви дрехи за излет в цвят каки, като се надявах, че ще ме вземат за ветеран от войните или за някакъв уличен безделник.

Грабнах едно такси.

В офисите на Мадисън на улица „Ме“ N42 всичко беше в обичайната глъчка.

Моментът не беше подходящ да убеждавам Мадисън да тръгне да се крие. Той беше във върхова еуфория.

На стената имаше огромно увеличено фотокопие. На него пишеше:

ЗАЖАДНЯЛА ЗА СЕКС КРАСАВИЦА

ОТВЛИЧА ГЕНИАЛНОТО ХЛАПЕ

ОБУЧАВА КОТКА ДА

ГРАБИ

Пред 50 000 000 американски домакини прословутият сексуален престъпник Уистър…

— Мад — казах аз, като се опитах да привлека вниманието му, — трябва да говоря с теб за нещо важно.

— Не ме притеснявай, Смит. Подготвям най-пикантната история, откакто Юлии Цезар изнасили Клеопатра върху едно килимче. От нея могат да се срутят империи.

— Сигурен съм, че е така — казах аз.

— Какво ще стане, ако се окаже, че това е съпругата на президента! — каза той въодушевено. — Ей, Хаки! Току-що ми хрумна една идея! — И той хукна да ускори нещата във вече земетресящия се офис.

Аз можех само да се мотая наоколо. Написаха заглавията на вестниците за следващия ден, в които всички Вашингтонски съпруги се присъединяваха към Канзаските в иска им Гениалното хлапе да получи дипломатически привилегии за техните легла; махнаха ги, за да сложат други с тълпи малолетни в Калифорния, наредили се на опашка с надеждата да бъдат изнасилени от Гениалното хлапе; зарязаха и тях, за да извадят нови твърдящи, че е организиран национален лов на котки, за да бъде открит котаракът и да разкаже всичко. Пуснаха последното по телекса.

— Когато е замесено животно, винаги се въодушевяват — каза Мадисън, като потъна зад бюрото си, напълно изразходван, но щастлив. — На утрешния ден котаракът ще разкаже всичко в най-сексуалните подробности, които можеш да си представиш.

— Мадисън — рекох му, — трябва да те предупредя, че е надвиснала опасност. От Ф.Ф.Б.У биха ли казали на някого кой върти нещата около Гениалното хлапе?

— О, съмнявам се — отвърна Мадисън. — Професионална завист. Това би увеличило престижа ми, нали разбираш, а те са твърде погълнати от ревност, за да го направят. Отговорът е 18 пункта НЕ.

— Въпреки това — казах аз, — може отнякъде да изтече информацията, че ти си този, който дърпа конците. Мад, има някои неща за ИСТИНСКИЯ Уистър, които ти не знаеш. Той е убил 55 човека, откакто е тук.

— КАКВО?

— Факт. Преброил съм ги. Прибави 15 тъкмо оня ден, като взриви доковете на Атлантик сити. 55 мъртъвци, Мадисън. А ти би могъл да си номер 56.

— Свети „пушечен изстрел“! — възкликна Мадисън. — Малкият Били беше убил само 21! Абе, даваш ли си сметка, че истинският Уистър се катери към 76-имата на Дивия Бил Хикок? О, богове, тоя Уистър наистина е за обявяване извън закона! Мислех си, че преувеличавам възможностите му! 55 човека! Леле! Смит, мисля, че наистина мога да издигна тоя мъж до безсмъртието. Няма никакво съмнение!

— Мад — казах му аз, — чуй ме, моля те. Ще го кажа дума по дума. Животът ти е в опасност!

Той потъна в размисъл. После продума:

— Няма да е първият път, в който животът ми е бил заплашен. В известен смисъл това е част от професията на този, който се занимава с връзките с обществеността.

— Мад — казах, — това не е просто заплаха. — Погледнах го. Имах обезкуражаващото усещане, че тъпча на едно място. И тогава ми хрумна гениална идея. Искаш ли да разбереш колко е опасен този човек?

— Да, разбира се! Може да се направи добро копие.

— Добре — казах. — Обади се в „Личен състав“ на Наркотици и се опитай да платиш договор за истинския Уистър.

— Ей, от това ще стане добро заглавие: 18 пункта Договор за Гениалното хлапе…

— Мад, не става въпрос за фалшиви заглавия. Това, което ти говоря, е истина. Поне веднъж си осигури твърда почва под новините. Обади се.

— Добра идея — каза Мадисън. — Ще го направя. — Той посегна към слушалката и се свърза с „Личен състав“.

— „Личен състав“ — каза, — обаждам се от Ф.Ф.Б.У. Бих искал да разбера цената на договор за Джеръм Терънс Уистър… Да, ще почакам. — Той се обърна към мен. — Поради някаква причина прехвърлят разговора. — Върна се към слушалката. — Да, точно така. Договор за Джеръм Терънс Уистър.

Аз не чувах гласа от другата страна на линията. Мадисън слушаше. После очите му станаха кръгли. След това пребледня. Затвори, като зяпаше в пространството.

Попитах:

— Е, какво казаха?

Беше трудно да се привлече вниманието му. Трябваше да повторя въпроса си три пъти. Накрая рече:

— Загазили сме. Прехвърлиха разговора ми на Рада Лузейни, съветника. Поиска да разбере дали аз съм човекът, който е пуснал хората му срещу Уистър миналата есен. Не знаех, че са загубили 19 от гангстерите си и един милион долара. Бесни са. Надявам се, че не са разпознали гласа ми:

— Как така? — попитах, наслаждавайки се тайничко на депресираното му състояние.

— Рада Лузейни каза, че ако открият кой ги е натопил в тая бъркотия, имат заповед да подпишат договор за него!

— Виждаш ли? — казах победоносно. Уистър е опасен.

— О, мисля, че мога да се справя с истинския Уистър — отвърна Мадисън. Виждал съм се с него и сме си говорили. Той всъщност е добър човек. Онова, което ме притеснява, е шайката на Наркотичи. — Той се завъртя и фокусира погледа си върху мен. — Слушай, Смит. Обещай ми да пазиш в тайна, че аз стоя зад цялата работа. Човек не може да живее в Ню Йорк, нито дори в Щатите, ако мафията го преследва.

О, обещах му предано, че при мен тайната му е на сигурно място. Но само превръзките на лицето ми скриваха радостта, която усещах. Вече знаех, как да убедя Мадисън да стои настрана, ако ми се наложеше. Той седеше там, някак беличък и гледаше тъжно през прозореца. После вдигна пръст и разхлаби яката, която трябва да е била доста стегната. Ръката трепереше.