Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (8)

Глава четвърта

Когато напусна колата, графиня Крек не ми направи услугата да погледне назад.

Вървеше по някакъв разнебитен тротоар, под разнебитени дървета, слабо осветен от разнебитени лампи. Носеше куфарче.

Подмина една пресечка.

Домът с апартамента!

Двама от охраната, облечени в сиво, стояха пред вратата. Държаха едрокалибрени пушки. Бяха нащрек.

Графиня Крек тръгна право към тях. Те я изгледаха подозрително.

Тя размаха за секунда документите си за самоличност.

— Офицер Мод Трик — каза с глас, който въобще не приличаше на нейния. — Общински отдел за борба с порока. Ония три „бибички“ и любовниците им дойдоха ли вече?

— Да — отвърна единият от охраната, доста здрав на вид.

— Имаше проблем в дискотеката. Единият си тръгна, без да си плати „тревата“. Трябва да го разпитам.

— Сигурно е така — каза здравенякът. — Но ще трябва да направя справка за вас. Мястото е под заплаха и имаме заповед да стреляме без предупреждение. Останете на мястото си.

Той влезе вътре.

Внезапно разбрах плана й! Грабнах телефона и набрах. Чу се глас:

— „Дингълинг, Чейс и Амбо“. Ако искате да дадете някого под съд за това, че сте се подхлъзнали пред къщата му или за други опасни за живота действия, оставете подробностите и адреса си, когато чуете сигнала.

Телефонен секретар! Бяха затворили за през нощта!

Как можех да се обадя на хората от охраната?

Имах адреса. Ако имаш адреса, можеш да намериш телефонния номер. Трескаво набрах „справки“. Представих се като федерален агент и измолих телефонния номер. Държах под око екрана.

Мъжът от охраната се върна.

— Да — каза той на графиня Крек, — вашият шеф каза, че току-що сте излязла. Но може би трябва да се кача с вас. Онези петима младежи изглеждаха, доста побъркани.

— Под каква заплаха е мястото? — попита графиня Крек с променения си глас.

— Зъл демон, облечен като продавачка на цветя с пиринчени токчета — отвърна човекът от охраната. — Заповядаха ни да стреляме без предупреждение. Но си отваряме очите и за всеки друг, който е подозрителен. Фирмата ни е известна с ефикасността си.

— Браво на вас — каза графиня Крек. — С подобна заплаха наблизо не бих искала да ви отвличам. Може да се забавя малко. Тия „пушачи“ на трева никога не отговарят направо.

— Така си е — каза оня от охраната. — Но ако чуя нещо странно, ще се кача.

Тя влезе. Качи се в асансьора. Потегли нагоре. Излезе в някакъв коридор.

Друг човек от охраната.

Стоеше до вратата на апартамента.

— Не можете да влезете — каза й той.

Тя размаха документите си.

— Колегата ви на външната врата удостовери самоличността ми. Влезте и му се обадете, ако не вярвате.

— Тия вдигат страшна гюрултия вътре — отвърна той. — Истинска оргия. Ама добре. Ще се обадя. — Той премести пушката в другата си ръка и отвори вратата.

Навън полетя мощна вълна от звуци. Нео-пънк-рок! Страстни викове!

Пазачът влезе. Крек го последва. Озоваха се в някакво антре. Всекидневната се виждаше през една врата в дъното.

От „Справки“ бяха дали нужния ми номер. Набрах го незабавно. Ако успеех само да накарам онзи телефон да звънне, преди пазачът да се обади, щях да изляза победител, а графиня Крек щеше да бъде мъртва!

Пазачът си проправяше път през всекидневната. А трябваше да го прави много внимателно.

Подът бе застлан с гърчещи се, увити едно около друго тела. Викове и степания изостряха гърмящия нео-пънк-рок.

Изражението на пазача беше срамежливо, докато той пристъпваше през и между гърчещите се тела.

Телефонът стоеше безмълвен на масата.

Пръстът ми летеше по шайбата.

Графиня Крек тършуваше в джоба си. Не можех да видя какво прави пазачът. Тя извади нещо.

Свързах се с номера!

Графиня Крек посегна към вътрешната врата. Подхвърли нещо във всекидневната, остана в антрето и затвори вратата от външната страна.

Чух как телефонът иззвънява там вътре!

Успях навреме. Той още не беше вдигнал, за да се обади.

Телефонът ми се оживи. През слушалката се изливаше нео-пънк-рок, примесен с викове и писъци.

— Охранителна фирма „Орлово око“ — долетя глас до мен.

— На телефона е един федерален агент. За Бога, онази полицайка…

ТРЯС!

Звукът отекна в моята слушалка.

От цепнатините на вътрешната врата, която графинята беше затворила, се появиха сини лъчи.

СИНЯ СВЕТКАВИЦА!

— Ало! — изкрещях в слушалката.

При мен долетя само нео-пънк-рок.

— УИ-И-И-У-У!