Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (76)

Глава осма

Седях зашеметен.

През всички тия дълги месеци той беше направил от живота ми смесица от всички кръгове на ада.

А вече го нямаше.

Бях очаквал, че ще ме залеят вълни на тържество. Вместо това бях някак безчувствен.

През главата ми мина фантазията, че духът му може да се върне и да ме преследва.

Отърсих се от нея. Всички психолози и психиатри бяха единодушни, че хората нямат душа. Те са просто животни, само купчина клетки. Нямаше живот след смъртта. Слава на Бога за това! Това ме направи малко по-стабилен.

Може би, ако споделех новината с някого, очакваната радост щеше да дойде.

Станах на крака. Стъпалата ми бяха възпалени и ме боляха. Взех радиостанцията и закуцуках по коридора към хангара.

Намерих Стаб.

— Имам добри новини за теб — казах. — Кралският офицер току-що беше екзекутиран. Той е мъртъв!

Малките влажни очи на Стаб проблеснаха.

— Не говориш сериозно!

— Няма шега. Току-що му хвръкна главата.

Стаб излая от радост. После повика екипажа си.

Каза им и те засияха.

— О, Боже — възкликна Стаб, — това трябва да се случи с всеки проклет офицер във Флота! С тях и с високомерните им маниери. Как може един честен пират да си върши работата, когато наоколо е пълно с такива бибипци! Значи е мъртъв, така ли? Хайде вече да се захващаме с банковите обири, след като акълът ти вече не е там.

Радиостанцията ми се включи:

— Офицер Грис! Кръвта ми вече се съсири, улучи ме в крака. В лошо състояние съм, офицер Грис. Не мога да вървя. Трябва да ме измъкнеш оттук.

— О, мисля, че ще се справиш — отвърнах му. — Имаме да вършим по-спешни неща от това да поправяме грешките ти.

— Офицер Грис — каза Рахт, — мисля, че не разбираш за какво става въпрос. Когато търсех превръзки, погледнах в една шахта и видях, че там има всякаква екипировка. За Бога, ела тук с влекача, преди да сме направили най-голямото нарушение на Кодекса. На всички тия кутии пише Волтар.

— Ами тогава опожари цялото място — казах му аз. — Изгори го цялото и се измъквай както можеш.

— Не мисля, че тия диаманти ще горят.

Стаб изведнъж застана нащрек.

— Диаманти? — възкликна той.

Аз също внезапно застанах нащрек.

— Колко са диамантите? — попитах Рахт?

— Не мога да ги изнеса. Докарах ги едва до предната веранда, но не мога да ги придвижа по-нататък. — Разсипани са по целите стъпала.

Погледнах Стаб, а Стаб погледна мен. Кимнахме си във внезапен синхрон.

— Веднага щом се стъмни тук — казах, — ще излетим с влекача. Стой там и ни чакай. Ние ще се погрижим за всичко. — И за теб също, Рахт — казах на себе си.

Точно в този момент беше 5:00 следобед при нас. Можехме да излетим в 8:00, когато тъмнината беше пълна. Щяхме да следваме сянката на слънцето около Земята и да се приземим в Кънектикът.

Ще се опитам да издържа следващите пет часа — каза Рахт със слаб и пълен с болка глас. — Обещай, че няма да ме зарежеш, ако изпадна в безсъзнание, и не мога да ти отговоря.

— Не се тревожи — уверих го, — скоро ще бъдем на път!

Хората на Стаб търчаха наоколо, за да приготвят Влекач Едно за излитане.

Завлачих се обратно към тунела.

Един пилот-убиец в черна униформа посочи с пръста си в червена ръкавица към влекача:

— С това ли ще излетите?

Въпросът беше съвсем неуместен. Антиманкосите щъкаха навсякъде по него.

— Помнете само това — каза пилотът-убиец, като посочи двете въздушни оръдия от другата страна на хангара, — ако се опитате да напуснете тази планета, ще ви гръмнем от вселената. Такива са заповедите. Не са се променили. Локаторните устройства са си на мястото на кораба ви и веднага ще бъдем по петите ви.

— Чакай — казах, като се взрях в смъртоносните кораби-убийци, — може да ви хрумне някоя шашава идея, че се опитваме да ви се измъкнем, а то всъщност да не е така. Давайте я по-спокойно с тия неща.

— Ти не си ни висшестоящ — каза пилотът-убиец.

— Само бъди сигурен, че не правите нищо, от което може да ни хрумнат „шашави идеи“. Влекачът ви е напълно невъоръжен. Само един изстрел от някой от двата ни кораба и с вас е свършено. Не сме убивали от месеци и сме гладни.

Отдалечи се, за да предупреди другите трима пилоти и да се приготвят да летят.

— Фахт Бей се изпречи на пътя ми.

— Сега пък какво си намислил?

— Просто изпълнявам нареждания — отвърнах. Фахт Бей погледна към корабите-убийци. Четиримата пилоти се бяха събрали на съвещание под тях.

— Ако те си намерят повод дави затрият, аз какво да правя с Форист Клоужър? Не можеш да държиш тук вечно един представител на „Граб-Манхатън“.

— Въобще и не смей да го освобождаваш, докато не се върна! — казах с внезапна тревога. — Всичко съм уредил вече, така че ти не се бъркай.

— ТИ ми казваш на МЕН да не се бъркам? — възкликна той. — Офицер Грис, ако имах и най-малкия повод, незабавно бих свикал заседание на офицерите. Заради теб.

— И ще съжалиш за това — отвърнах му. — Аз съм от голяма полза за тази база. Точно преди няколко, минути отстраних имперския инспектор, който щеше да екзекутира всички ви!

Фахт Бей се отдалечи.

Отидох в стаята си. Боже, как ме боляха стъпалата. Вероятно развивах гангрена. Или пък тетанус от онзи вид, при който се обездвижват напълно ставите. Раздвижих челюстите си, за да проверя. Не, още не се бяха обездвижили.

Облякох черния скиорски екип.

Мюзеф и Торгут бяха застанали на вратата. — Някакви заповеди? — попита Мюзеф.

Изведнъж осъзнах, че имам добри новини за тях.

— Помните ли мъжът от DEA, с когото се бихте миналата есен? — попитах ги. — Мъртъв е.

Засияха като изгряваща луна. Сграбчиха се и затанцуваха в кръг, а общото им тегло от 350 килограма тресеше пода.

Виковете им можеха да ти спукат Тъпанчето.

Утанч дойде на вратата, за да види каква беше тази врява. Притеснена видя, че закопчавам кобурите си.

Тя хукна към мен и се хвърли на врата ми.

— О, господарю, ти ще вършиш нещо опасно!

— Не е нищо страшно — отвърнах.

Тя ме целуна нежно.

— О, господарю, ще умра, ако ти се случи нещо лошо. Върни се жив и здрав!

Трогнах се.

Най-сетне стаята ми се опразни от хора. Имах още един проблем. Дали да убия графиня Крек сега или когато се върна?

Имах много малко време. Разполагах с две гранати с отровен газ. Всичко, което трябваше да направя, бе да изляза навън, да се кача по хълма към вентилационната дупка, скрита зад една скала, да пусна едната или и двете гранати и с това щеше да приключи всичко.

Имаше само едно нещо, което не беше наред. Мисълта да вървя с тия крака по неравния терен беше повече, отколкото можех да понеса.

Влязох и погледнах екрана й. На него нямаше никаква картина. Вероятно графиня Крек беше загубила представа за времето в онази килия и беше заспала.

Но тогава ме обхвана тревога. Ами ако докато ме няма, тя успее да се измъкне: връщам се в базата и виждам, че ме очаква, готова да ме размаже на земята.

Взех една граната с отровен газ. Затътрих се към двора. Стъпалата ми бяха в ужасно състояние. Мислех, че няма да успея да се изкача по хълма.

Ахмед стоеше в една кола и си говореше с Терс. Махнах с ръка и Ахмед се приближи.

— Слушай, Ахмед — казах аз. — Там на хълма има една сива скала. Точно зад нея ще намериш една дупка. Направил я е един язовец и ми пречи да спя. Ето ти една граната. Дръпваш й халката и я пускаш вътре. Ще ми направиш ли тази услуга?

— Разбира се — отвърна той. Взе я и хукна.

Отдалечих се по двора, за да мога да наблюдавам.

Ахмед излезе на шосето и заприпка нагоре по хълма. Стигна до сивата скала и я посочи, като гледаше към мен. Кимнах.

Видях го как дърпа халката.

Пресегна се напред, пусна гранатата с отровен газ в дупката и побягна настрани.

Незабавно избухна експлозия. Във въздуха се вдигна бяла пара.

Ахмед се върна долу.

— Благодаря ти — казах сърдечно.

Върнах се в тайната си стая.

Екранът й беше празен.

Изчаках да се появи тръпка на екзалтация. Не се появи.

Казах на глас, високо:

— ГРАФИНЬО КРЕК, ТИ СИ МЪРТВА!

Захвърлих екрана в стаята. Счупи се. Най-сетне бях свършил с това. Погледнах парченцата стъкло, разпръснати по целия под. Отидох и стъпих върху спикъра.

Стъпалото ме заболя.

Разтърси ме яростна вълна. Даже в смъртта си графинята беше способна да ме нарани!

Настъпих по-силно.

Заболя ме още повече.

Скочих върху него с двата крака!

Разбрах, че съм започнал да крещя.

Няма да я бъде тая. Аз бях победителят, нали така?

Открих, че кашлям и че гърлото ми гори. И тази няма да я бъде. ТЯ беше обгазената, а не аз!

Внимателно се взех в ръце. Трябваше да направя нещо, за да спра да мисля за това.

Имаше за какво друго да мисля и без това. С нея беше свършено!

Започнах да чертая по-нататъшните си планове. Щяхме да вземем от Кънектикът диамантите и разни други неща. След това щяхме да прелетим до Очокийчокий във Флорида и да взривим завода за спори. След това щяхме да отидем в Детройт и да затрием „Крайстър“. А след това щяхме да взривим Емпайър Стейт Билдинг високо в небето.

Тогава щях да се свържа с Пийкснууп в Агенцията за национална сигурност, за да ме свърже с Бери или Роксентър, да им кажа, че човекът с горивото и всичките му постижения вече не представляват заплаха за тях и да се върна в лоното на милостта им. А най-накрая можех да кажа на Черната челюст да скъса ипотеката.

След това щях да се върна у дома прославен и да управлявам от върха като шеф на Апарата.

Поуспокоен, слязох до склада в хангара, за да взема оръжия и експлозиви. Имах намерение да завърша последните си дни на Земята с едно голямо БУМ!