Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (29)

Глава пета

Натъпкахме се във въртолета.

Тийни каза:

— Хей! Значи така управляваш веригата си за бели робини. Хеликоптери! Колко модернизирано!

— За какво става въпрос? — попита пилотът на хеликоптера, като се извърна на седалката си.

— Не обръщайте внимание на това бибипано хлапе! — изръмжах аз.

— Ако вършите нещо незаконно — каза пилотът, — трябва да се върнете в офиса и да доплатите.

— Не, не! — извиках аз. — Опитваме се да спасим живота на един човек. А дори това не е незаконно в Ню Йорк.

— Може да е — отвърна замислено пилотът. — Познавам няколко типа, които ще бъде незаконно да не ги убие човек. Има и една жена. Някога чували ли сте за жената на кмета?

— О, Боже, моля ви палете тоя мотор! — изхлипах аз. — И на двамата ще ви дам лично по сто долара допълнително.

— Добре, къде отиваме? — попита пилотът.

Да, най-сетне! Имах адреса, записан на парче хартия. Пъхнах го в ръката на пилота.

— И пригответе въжената стълба! Трябва да го грабнем от един покрив.

Запалиха мотора. Понесохме се в небето. Отляво под нас се издигаха небостъргачите на Манхатън, а от дясно — Ийст Ривър. Долу в ниското се простираше пътят. „Франклйн Д. Рузвелт“, бяла линия с много платна, натоварена с хиляди коли.

Сградите на Обединените нации се мернаха край нас. На север от тях пилотът зави към вътрешността на сушата. Гледах напрегнато.

Под нас се редуваха небостъргачи.

Пилотът посочи:

— Ето го вашият адрес — извика той над ревящите удари на перките.

Погледнах.

Взрях се.

На покрива нямаше никого!

Започнахме да кръжим.

— Обзалагам се, че си е помислил, че няма да дойдеш — каза Рахт.

Погледнах към Тийни. Вината беше нейна.

После се спуснах към купа с багажа в задната част на голямата кабина. Нетърпеливо започнах да ровя из моите кутии.

Екранът изпадна. Грабнах го. Усилих звука докрай.

ХЕЛЪР БЕШЕ ПАРКИРАЛ ДО НЕБОСТЪРГАЧА И ГЛЕДАШЕ НАГОРЕ!

— Ще вляза и ще позвъня на вратата — каза той. — Прикривай ме, Бум-Бум. Ако си е вкъщи, може да се появи и да стреля, когато разбере кой е.

— НЕ! — каза графиня Крек от задната част на таксито: — Няма смисъл да превръщате това във въоръжена война. Вероятно не си е вкъщи, защото е работно време. Просто ще взема пазарската си чанта и ще се кача, за да се видя с майка му.

— Не ми харесва — каза Хелър. — Не е необходимо и ти да участващ във война. Не прилича на една дама.

— Напоследък се справям доста добре — отвърна графиня Крек.

— Така е — каза Хелър — и аз безкрайно се възхищавам на теб и на Бум-Бум. Но този човек е най-голямата змия, за която някога съм чувал. Той в действителност се правеше, че ми е приятел. А през цялото време е имал намерение да ме погуби. По-лош е и от „алкохолик“ от Апарата. По-добре е аз да отида.

— Инки — каза Тийни, — ако толкова бибипски много бързаш, не е подходящ моментът да гледаш криминален филм. Много си странен!

— Това е криминален филм, който ще опърли бибипаната ти конска опашка, след което ще я нареже на парченца — казах аз. — Млъкни и ме остави да помисля. — И се опитах, а виковете ми бяха приглушавани от туптенето на роторите на хеликоптера.

— Аха! — каза Рахт, който надникна през рамото ми към екрана. — Значи ето какво усилва Предавателят 831! Устройство за окото!

— Млъквай, тъп бибипец такъв! — изсъсках му аз.

— Ще ни унищожиш и двамата за нарушение на Кодекса.

— По-добре теб, отколкото мен — каза Рахт. — Ей, я погледни тук! — Той бърникаше из багажа ми. — Още един! — Включи го, погледна моя, а после неговия. — Значи подслушваш и дамата!

— Е, какво ще правим? — провикна се към нас пилотът. — Да се прибираме ли?

— Не, за Бога! — извиках му аз. — Продължавай да кръжиш. Нека да помисля!

Животът ми не висеше на хеликоптерна перка, а на косъм. Хелър и Крек — и особено Крек — щяха да направят тази планета на парчета, ако откриеха, че зад техните неволи стоя аз.

Погледнах през прозорчето, като се насилих да преодолея гаденето, причинено от височината.

Ето го там оранжевото такси! Виждах даже надписа „Таксиметрова компания Корлеоне“ на вратата му. ЕДНАТА СЕ ОТВОРИ! ХЕЛЪР ИЗЛЕЗЕ!

Започнах да се моля на италиански, като потисках импулса си да закрещя на Волтариански.

Може би Исус Христос щеше да забрави многобройните ми грехове и да дойде да ме спаси като добър човек. Хелър винаги се молеше и побеждаваше. Това наистина можеше да е от полза! Защото аз бях блокирал напълно.

— Какъв е оня хеликоптер горе? — попита Хелър.

— Вероятно е обикновен полицейски надзор — отвърна Бум-Бум като излезе. — Кръжат през цялото време над Ийст Сайд, за да тормозят жителите.

— Което означава, че не може да се стреля, Джетеро. Нека да си взема пазарската чанта и да покажа на майка му най-новите артикули шапки. В края на краищата тя е жена. Тук е мястото да вляза в играта.

ЗАДНАТА ВРАТА СЕ ОТВОРИ! КРЕК ИЗЛЕЗЕ!

— О, Исусе Христе — молех се аз на италиански. — Ще бъда добро момче. Ще запаля ароматизираните пръчици на Тийни на олтара ти. Ще спра да ругая! — Тогава спрях и се отпуснах. Нямаше нито надежда, нито разрешение. Графиня Крек беше на тротоара и тръгна към главния вход на небостъргача. Бум-Бум и Хелър я пазеха като в боен ред. Всичко беше свършено. Можех да започвам да пиша завещанието си.

МАДИСЪН РЕШИ ПРОБЛЕМА!

Откритият туристически файтон „Ескалибур“ излетя от подземния гараж с шестдесет мили в час, а от ауспуха излизаха пламъци!

Мадисън очевидно се беше отчаял, че ще бъде спасен от покрива и като е видял „Корлеоне“ на онова такси, се е панирал и хукнал с колата си!

За малко да събори Бум-Бум.

— Това е той! — извика Хелър. — Скачайте в таксито!

Хукнаха към старото такси.

Вратите още не бяха затворени, когато Хелър потегли. Той обърна на един булевард и със свирене на гуми полетя след Мадисън.

— Нашият човек! — изкрещях на пилота. — Той е в онази открита кола! Следвай го!

Хеликоптерът се завъртя около перката си и тръгна след кабриолета.

Мадисън се беше насочил на изток, като вземаше завоите с огромна скорост. Опитваше се да стигне до пътя „Франклин Д. Рувелт“, където скоростта щеше да му помогне.

След него се носеше таксито.

В съзнанието ми изникна нов проблем. Този „Ескалибур“ може и да изглеждаше като отживелица от 1930-а година с всичките си отделни ауспуси, дълъг капак и огромни хромови фарове, но аз знаех колко бързо може да се движи. Всичко под този античен външен блясък беше най-модерната техника за високи скорости, която някога е била слагана в колите. Можеше да вдига феноменално висока скорост. Мадисън, сграбчил волана под нас, караше с цялата си мощ, а кестенявата му коса се вееше на вятъра.

Но зад него летеше онова старо такси. Вярно, то беше по-бавно. Вярно, че взимаше завоите много по-зле от „Ескалибур“. Но го караше космически пилот с шампионска титла.

О, Боже, всъщност проблемът въобще не беше разрешен. Мадисън нямаше да погледне нагоре. Беше в пълна паника. Той можеше просто да кара мили наред по многолентовото шосе, към което се беше насочил.​

— КАРАЙ КЪМ КЪНЕКТИКЪТ! — изкрещях му, нищо, че не ме чуваше.

О, само ако се обърнеше на север, имаше шанс да се отдалечи от таксито и тогава щяхме да можем да му кажем с мегафон да спре, за да го вземем. Това беше единственият му шанс.

Той летеше все по-близо до шосето „Франклин Д. Рузвелт“. Подскочи на един „спящ полицай“ и хромът проблесна на слънцето.

СВИ НА ЮГ!

О, Боже, с него беше свършено. Многолентовото шосе щеше да свърши! Вероятно беше абсолютно паникьосан!

Следвахме го много високо отгоре.

Оранжевото такси подскочи на издутината и полетя на юг по петите му.

Мадисън лавираше: между стъписания трафик, движейки се най-малко със сто мили в час.

Съмнявах се, че таксито може да вдигне повече от осемдесет мили в най-добрия случай.

Мадисън можеше и да успее.

А от неговия шанс зависеше моя собствен бъдещ живот. Ако го хванеха, с мен беше окончателно свършено. Под шлема на графиня Крек той щеше да ромоли като течащо поточе!

Една нова мисъл ме споходи като гръмотевица. Мадисън щеше да потвърди, че Бери е замесен, и на графинята можеше да й хрумне да мине по цялата верига. Ако направеше това и ме откриеше, щеше да съобрази и да намери и Ломбар. А Ломбар щеше да ме подгони заради това, че съм позволил да се случи!

Бях хванат в лешникотрошачка!

Сякаш бях в центъра на вихрен, крещящ кръг от демони. Ето какво получих, като се помолих на Исус Христос!

Мадисън накара два камиона да застанат напречно на пътя. Друг пък, автовлак, мина встрани от тях и блокира целия път. Но Мадисън беше минал! Летеше като стрела!

МАГИСТРАЛАТА БЕШЕ БЛОКИРАНА!

Хелър натисна спирачките. Намали. Преценяваше ситуацията.

После изведнъж таксито подскочи от удара в мантинелата, мина направо по нея, хлъзна се по чакъла и се стрелна по магистралата. Беше заобиколил препятствията. Като даде много газ, полетя след „Ескалибур“-а.

Но Мадисън вече имаше предимство в разстоянието и се опитваше да извлече максимална полза от това. Благодарение на един завой по пътя, който виждах на екрана на Хелър, Мадисън беше изчезнал от погледа му.

Поради удобството на мястото, където бяхме, ние виждахме как Мадисън увеличава преднината. Сега минаваше покрай болницата „Белвю“. Понеже пътуваше с огромна скорост, не му отне никакво време да пресече източната част на 14-а улица.

Надежда имаше!

Мадисън сменяше посоката на всички възможни места по шосето „Рузвелт“. Но след по-малко от три минути той щеше да излезе от шосето! Щеше да стигне до задънена улица в края на Манхатън при фериботното пристанище!

Доста назад, но неотклонно зад него, го следваше летящото такси.

— Рахт — казах аз, — спусни подвижната въжена стълба. Ще измъкнем Мадисън от оная кола.

— Ти си луд! — отвърна Рахт. — Ще си счупиш врата!

— Не аз, а ти — казах, — защото ти си този, които ще се спусне.

— НЕ!

— Това е заповед — казах, като извадих един пистолет. — Наоколо има достатъчно болници, в случай че паднеш.

— Знам го вече това — каза той мрачно, но даде знак на помощник-пилота и стълбата започна да се спуска.

— Това е лудост — каза пилотът.

— Това е, за което ти плащат — отвърнах.

— Не и от летяща кола!

— Петстотин отгоре — казах. От тази критична ситуация зависеше животът ми.

— Тръгваме — отговори пилотът.

Но Мадисън вече имаше друга идея, преди да разбере нашата. Беше минал моста „Уилямсбърг“ над Ийст Ривър. Беше преминал и по моста на Манхатън. Беше на надлезната магистрала и се насочи към Бруклинския мост.

Погледна назад. Очевидно не можеше да види оранжевото такси, тъй като то беше твърде далеч зад него.

Удари спирачка!

Зави надясно!

Тръгна със свирене на гуми надолу по един наклон встрани от шосето.

Със завъртане на волана той накара „Ескалибур“ да се завърти силно, почти наполовина. Спусна се по улицата под надлезното шосе.

Внезапно разбрах какво има намерение да направи. Щеше да се скрие на някой док, както беше правил и преди!

Имаше множество дълги кейове, вдадени навътре в реката.

Ръгнах нетърпеливо пилота и посочих.

Разбира се, предницата на „Ескалибур“ се беше насочила към дългия кей и скоро той се появи!

Пилотът завъртя хеликоптера. Направих на Рахт знак с пистолета и той се спусна по въжената стълба.

Вече бяхме точно пред „Ескалибур“, като се движехме с неговата скорост. Рахт, който беше на стълбата точно пред колата, се опита да даде знак на Мадисън да спре.

Последният беше в такава паника, че не обръщаше никакво внимание на Рахт.

Наведох се навън от вратата, блъскан от вятъра от перката, за да извикам на Мадисън да спре.

Той гледаше изцъклено. Просто продължаваше да кара!

Стрелях с пистолета, за да привлека вниманието му.

Това свърши работа!

Мадисън ни видя!

Пред него имаше само около хиляда фута до края на кея.

Пилотът беше доста добър.

Постави Рахт точно до Мадисън.

Рахт го сграбчи за ръката.

Мадисън, лудият глупак, грабна куфарчето си от задната седалка!

Пилотът започна да издига въртолета!

Мадисън и куфарът излязоха от колата!

Колата хвърчеше напред.

ИЗЛЕТЯ ОТ КРАЯ НА КЕЯ!

Чу се силно плясване.

Помощник-пилотът навиваше стълбата.

Рахт, а след него и Мадисън, стигнаха до пода на хеликоптера.

Той отлетя надолу по реката.

Колите по шосето отгоре бяха спрели, а шофьорите слизаха, за да отидат до перилата и да зяпат.

Видях как оранжевото такси спира в края на уличното задръстване. А след това погледнах екрана.

— Падна! — каза Бум-Бум. — Видях задницата й, когато падна в реката.

— Същата кола? — попита Хелър.

— Същата — отвърна Бум-Бум.

— Той беше ли в нея? — попита Хелър.

— Не можах да разбера — отвърна Бум-Бум. — Складът я закриваше. Мисля, че оня хеликоптер се опитваше да го арестува за превишена скорост и това го накара да стигне до водата. Не можах да видя какво направи.

— По-добре е да сляза — каза Хелър. — Поеми волана. — Той изскочи от таксито и изчезна.

— Вероятно ще намерят тялото — каза графиня Крек.

— По дяволите — с ваше извинение, мадам — рече Бум-Бум, — тая Ийст Ривър е така задръстена с претрепали гангстери, че никога няма да могат да го разпознаят.

— Добре се отървахме от него — каза графиня Крек. — Пада му се, като говори за моя Джетеро такива неща!

— Да, мадам — каза Бум-Бум. — Забелязах, че не изглежда да е здравословно. Ей го Джет, дава ни знак отдолу. На езика на Армията това означава, че е забелязал нещо и продължава нататък.

Замръзнах. Вероятно някой страничен наблюдател беше видял грабването на Мадисън с хеликоптера.

— Тръгвай към площадката за хеликоптери на западната част на 30-а улица — изкрещях на пилота. — Точно от другата страна на Манхатън.

Ако имахме късмет, все още можехме да успеем.

Може би техният Исус Христос щеше да ме чуе в крайна сметка!

Тогава чух гласа на графиня Крек по екрана.

— Може би ако отидем и вземем яхтата, ще можем да претърсим Ийст Ривър, за да се уверим, че Мадисън е мъртъв.

Побеснях.

Сега моята цел беше онази яхта. Трябваше да стигна там пръв!

Ако не успеех, всичките ми планове щяха да стигнат до внезапен и ужасен край!