Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (17)

Глава шеста

Странно нетърпелив за срещата си със Съдбата, рано на другия следобед се облякох и потеглих към залата за телевизионни предавания на Ей Би Си.

Не бях срещнал трудности с получаването на пропуск за шоуто „Странноват свят“. Бях се свързал по телефона с шефа на охранителната фирма „Орлово око“ и той ми беше казал, че ми е запазил място сред публиката. Нямаше търпение да получи помощта ми.

— Мястото ще гъмжи от наши хора — беше ми казал той, но тя вече ни се е изплъзвала под носа и ще ни е от полза да има някой, който да я разпознае на място. Човекът, който връчва призовките, ще бъде там. Този път тя няма да се измъкне!

Дегизирането не се беше оказало трудно: лицето ми бе така омотано с бинтове, че можех да виждам само през един процеп.

От светлината ме боляха очите и не си бях губил времето да гледам екрана на крек. Тя щеше да се появи на шоуто — това беше сигурно. По дяволите да вървят подробностите: даже тя нямаше да може да се измъкне от подобна клопка.

Когато пристигнах, бързо намерих служителя от „Орлово око“. Той беше огромен мъж, облечен в цвят каки, целият окичен с оръжия. Стоеше във фоайето, като даваше на всеки от дузината мъже от охраната индивидуални инструкции и ги изпращаше на постовете им.

Дръпнах го за ръкава. Той ме побутна раздразнено.

— Чупи се, дъртофелнице — каза. — Не виждаш ли, че съм зает?

Засмях се доволно. Бях дегазиран като старица с опърпана шапка и бях намазал превръзките с боя за обуща, за да почерня лицето си.

Той ме взе за някаква негърка!

— Ти си дъртофелник — казах му аз, — защото съм чувал, че те са доста кьорави. Аз съм Смит, идиот такъв, човекът, от който „Дингълинг, Чейс и Амбо“ получават заповедите.

— О, Исусе Христе — възкликна служителят от охраната.

— Не, просто Смит — поправих го аз. — Ще ме вместиш ли в приготовленията?

— О, да, сър! Хората от Ей Би Си винаги съдействат на силите, които са на власт. Поставили сме наши хора из цялата телевизионна зала. Конферансието на „Странноват свят“ Том Снайд е много въодушевен от идеята, че в шоуто му може да се получи малко екшън. Освен това във всеки ъгъл има допълнителни камери. А отвън има и любителски камери. Ще докарат Гениалното хлапе в брониран камион с тъмни стъкла. Какво е това в ръцете ви?

— Портативен телевизор — дезинформирах го аз. Беше екранът на Крек. — Искам да хвана шоуто и в ефир, освен в залата.

— Добре. Мястото ви е на средния ред, до пътеката. Ето ви едно уоки-токи, за да се свържете с мен, в случай че забележите нещо, което ние сме пропуснали.

— Добре обмислено — казах, като го вземах. — Но си дръжте очите на четири все пак. Днес не съм много добре със зрението. Разчитам на вас.

— О, спокойно можете да разчитате на нас — каза той, като потупа огромния кобур на автоматичния си пистолет. — Аз на практика вече си харча моя дял от тия допълнителни пари. А, да, и още нещо: хората от Ей Би Си ни предупредиха, че щом светне червената лампичка, трябва да мируваме и да стоим настрана от сцената, освен ако самата жена не се появи. Ако това стане, Снайд ще ни даде знак и ще могат да заснемат арестуването.​

— Добре — казах му аз и тръгнах към мястото си.

Залата беше претъпкана с жени и една пола повече минаваше напълно незабележимо.

Настаних се. Мястото ми беше добро за наблюдение. Залата беше като всяка друга, освен че имаше повече места за камери и осветлението. На мен обаче ми беше трудно да обхващам всичко през превръзките си. Нещата изглеждаха някак розови и предположих, че челото ми отново кърви. Но маловажните неща не трябва да застават на пътя на един офицер от Апарата. Ломбар Хист и съдбата на Конфедерация Волтар зависеха от мен, да не говорим пък за съдбата на Земята!

Шоуто щеше да започне всеки момент: един голям часовник отмерваше секундите до вдигането на завесата. Тиха музика свиреше, за да държи публиката спокойна, но навсякъде из залата се чуваше развълнувано дърдорене. Домакини от всякакъв вид и калибър се бяха натъпкали в шоуто днес, за да зърнат Гениалното хлапе.

Концентрирах се върху екрана на Крек. Виждах го трудно.

Тя седеше в някаква малка стая. Усетих лека вълна на безпокойство. Трябваше да се дегизира някак, за да се промъкне на шоуто. А тя не го правеше. Беше поставила пред себе си малък телевизор, а в ръце държеше два микрофона.

Къде беше тази стая?

В тази сграда? На мили разстояние? Нямах записани ленти, за да ги превъртя назад и не можех да разбера как е стигнала дотам. Имаше нещо много нередно в цялата работа. Шоуто щеше да започне всеки миг.

И тогава се отпуснах. Тя просто нямаше да устои на стръвта в лицето на двойника на Гениалното хлапе. Мислеше си, че той беше от жизнена важност за плана й да разбере кой стой зад серията съдебни дела срещу Хелър.

Гласът на Бум-Бум долетя през спийкъра на екрана.

— Представих го.

Крек се обърна към замъгленото пространство зад телевизора:

— И той знае маршрута?

— Два пъти му го показах — отвърна Бум-Бум.

Бях малко озадачен. Как можеше Бум-Бум да е представил някого? Шоуто още не беше започнало! Помислих си, че графинята наистина трябва да се разбърза, ако не иска да закъснее за него.

Завесата се раздели. Механизмите зажужаха. Светнаха червени лампички. На голямо табло се появи „в ефир“. Едно момиче в пеньоар вдигна плакат, на който пишеше:

РЪКОПЛЯСКАЙТЕ.

Загърмя музика. Самият Том Снайд изскочи на сцената, като раздаваше целувки. Беше възрастен мъж с къдрава коса и много изкуствена усмивка.

— Добър ден, добър ден, домакини на Америка, скъпи мои приятели, които разнасяте популярността ми от единия до другия бряг.

Момичето в пеньоара вдигна плакат:

СМЕЙТЕ СЕ.

— Само да се опитате да я скриете! — каза Снайд.

Момичето вдигна друг надпис:

СМЕЙТЕ СЕ ПО-СИЛНО.

— Добре дошли в „Странноват свят“! — каза Снайд. — Сигурен съм, че всички вие се чувствате съвсем като у дома си.

Момичето вдиша надпис:

ВИЙТЕ ОТ СМЯХ.

— Днес сме много щастливи, че в нашето шоу имаме възможност да приветстваме един млад мъж, който раздвижи сърцата и полите на Америка и света.

— И ето го и него, ексцентрикът, когото очаквате задъхано, прословутият престъпник, УИСТЪР, ГЕНИАЛНОТО ХЛАПЕ!

Момичето вдигна надпис:

ПИЩЕТЕ!

Двойникът на Уистър надникна иззад една засадена палма, хукна зад някакво бюро, а след това се скри зад едно пиано.

— Защо се спотайваш? — попита го Снайд.

— Страхувам се, че публиката ще помете светлините на рампата и ще ме изнасили — отвърна двойникът.

Момичето вдигна надпис:

КАЖЕТЕ У-У-У-У С НАСЛАЖДЕНИЕ!

— Не, не — извика Снайд, — мястото е пълно с хора от охраната, така че никой няма да те докосне. Излез на открито.

— И никакви служители с призовки? — попита двойникът.

Момичето вдигна плакат:

ПИЩЕТЕ ОТ СМЯХ!

Публиката запищя, но Том Снайд беше излъгал. Опърпаният мъж с опърпаното палто надничаше изпод периферията на опърпаната си шапка само две седалки встрани от мен. Неговото лице също беше цялото в превръзки! Чакаше графиня Крек с призовка за предаване в „Белвю“. И тогава погледнах точно зад него. Двама санитари от „Белвю“! Отвън вероятно ги чакаше някоя кола.

Погледнах към екрана. Графиня Крек си седеше и гледаше шоуто по телевизията!

Една камера обхвана пищящите домакини. Видях го на екрана й. Между всички останали, камерата ПОКАЗА И МЕН!

Сниших се. О, Боже, дано не ме е забелязала!

После нейният телевизор отново показа сцената.

Гениалното хлапе беше на фокус. Беше облечено в черно като престъпник от някой уестърн, но вместо кобури имаше червени сърца. Щръкналите му зъби и очилата с рогови рамки не отиваха много на облеклото му.

Той седна в креслото за интервюта.

— Как го правите? — попита Снайд. — Как карате всички тия жени така да полудяват по вас, че да ви съдят за милиарди?

— Предполагам, че ми идва отвътре — отвърна двойникът.

Момичето вдигна плакат:

СМЕЙТЕ СЕ И КАЖЕТЕ О-О-О-О.

— Лесно е да се разбере, когато си наистина вътре в нещата — каза Гениалното хлапе.

Плакат:

СМЕЙТЕ СЕ ПО-СИЛНО И ВИКАЙТЕ О-О-О-О, ПО-СИЛНО!

— Жените из цялата страна изглежда са напълно луди по теб — каза Снайд. — Това не ти ли се струва някак странно?

— Подобен живот е тежък — отвърна двойникът. — И колкото по-дълго съм в него, толкова по-тежък става.

Плакат:

ИЗПИЩЕТЕ ОТ СМЯХ!

ДОКАТО ВИКАТЕ ОООО ПИЩЕЙКИ!

— Повечето мъже — каза двойникът — не се оказват на нужната висота и си признавам, че не ми беше необходимо да си давам много зор.

Плакат:

ПИЩЕТЕ ОТ СМЯХ!

— Разбрах, че сега искат да те арестуват за изнасилване на малолетна — каза Снайд. — Не бих си и помислил, че си способен на това.

— Е, тя беше много ниска — отговори Гениалното хлапе.

Плакат:

ВИЙТЕ ОТ СМЯХ!

— С всички тия юридически затруднения — каза Снайд — мога само да си представя какви невероятно големи разходи имаш за адвокати.

— Струва си — отвърна двойникът на Гениалното хлапе. — Но истинските разходи са за възстановяване на панталоните, които трябва да оставям, когато съпругът се прибере неочаквано.

Плакат:

СМЕЙТЕ СЕ КАТО ЛУДИ!

Снайд продължи:

— Добре, но ако смяташ да посветиш цялото си свободно време на обирането на влакове и кражби в градове, на скачане от легло в легло, мисля, че хонорарите за адвокати скоро ще надхвърлят онова, което намираш в сандъците на „Уелс Фарго“. Правото е много скъп бизнес. Как смяташ да се справиш с тоя проблем, когато прескачането от едно легло в друго те разори?

— Сам ще си бъда адвокат — отвърна двойникът. — Нищо не може да спре опитите ми да се наслаждавам на плътта. Страната е направо фрашкана с красиви жени, които нямат какво да правят, когато мъжете им отидат на работа. — А после с шепот, едва доловим в залата, каза, като се наведе към Том: Абе, това вече не е в сценария.

— Добре — каза Снайд, пренебрегвайки думите му — сега ще видим колко си обигран по юридическите въпроси. Тук сме довели един адвокат, който ще те разпита за тях.

Друг звук. Волтариански! Помислих, че полудявам. После го локализирах. Идваше от екрана ми. Графиня Крек беше взела левия микрофон в ръка и каза в него:

— Пс-пс. Иди в центъра на сцената.

На ВОЛТАРИАНСКИ!

Снайд беше станал и направи отработен, подканящ поклон.

— В СРЕДАТА НА СЦЕНАТА ДОЙДЕ МИСТЪР, КАЛИКО!

О, Снайд наистина беше зарязал сценария!

Котаракът беше в черни доспехи. Носеше голяма черна папийонка. Огледа публиката.

— Столът вдясно — каза графиня Крек на волтариански в левия микрофон.

Котаракът скочи на второто кресло за интервюта. Седна и се взря в двойника на Гениалното хлапе.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна двойникът. — Това не е адвокат, а котка!

Котаракът отвори челюстите си. Каза:

— Аз съм котарак-адвокат.

Момичето с плакатите просто си стоеше и зяпаше. Публиката беше отворила широко уста.

Говореща котка!

О, този демон Крек. Знаех какво точно е направила. Използваше „Очи и Уши от Волтар“ за направляване. Беше скрила микрофон в ухото на котарака, за да го направлявала в папийонката му беше скрила друг, за да може да говори чрез котарака. И даже беше обучила котката да си отваря и затваря устата, когато чуе, че се задейства вторият микрофон.

Бибипка й!

Снайд се беше хванал на въдицата! Глупакът, беше се заплеснал по това като по нечувана новост! Каза на котарака:

— Гениалното хлапе май се съмнява във вашите правомощия, адвокат Калико. Може би е по-добре сам да го убедите.

Котаракът — а всъщност Крек, говореща в десния микрофон, каза:

— Той би трябвало да разбере ЦЕЛТА на правото.

Момичето с плакатите се беше свестило. Вдигна надпис:

СМЕЙТЕ СЕ!

Публиката не прочете плаката. Всички си приказваха:

— Говореща котка. Тя наистина говори. Каква готина котка. Чуй я как ГОВОРИ!

— Снайд — каза котаракът, — имаш много непослушна публика. — Той се обърна към залата. — Тишина в съдебната зала!

Снайд удари с едно чукче.

— Извинете, адвокат Калико. Продължете с удостоверяването на правомощията си.

Крек, която наблюдаваше цялото по телевизора си, се наведе към десния микрофон. Котаракът сякаш сам каза:

— Котките са най-основното нещо в правото. Всички случаи започват с КОТалог на престъпленията.

Момичето вдигна надписа:

СМЕЙТЕ СЕ!

Нямаше, нужда от него. Публиката вече се смееше.

Откъде, по дяволите, действаше Крек? Грабнах уоки-токито и казах:

— Тя кара котарака да говори!

— Ще се справим — върна се по слушалката от служителя на охраната.

— Продължете — каза Снайд на котарака.

Самият котарак сякаш говореше:

— Правото решително се противопоставя на всичко ДОГМАТИЗИРАНО. Полицията си играе на КОТКА и МИШКА с престъпниците. Те пък се ИЗДАВАТ един друг. Съдиите мислят, че всички са ПЛЪХОВЕ. И крайният продукт на всяко законно действие е КАТАСТРОФА!

Ненаправлявана, публиката пищеше от смях.

— Но, Снайд, — сякаш каза котката, — ще ти дам и най-важното доказателство, че наистина съм котарак-адвокат.

Крек шептеше заповеди в левия микрофон.

Котаракът стана от стола и скочи на коляното на двойника. Животното сякаш извади нещо от доспехите си. То душеше из джобовете на Гениалното хлапе. Да не би да беше оставило нещо в някой от тях?

— Какво правите? — попита го Снайд.

— Това, което прави всеки адвокат — отвърна котаракът.

— Внезапно измъкна портфейла на двойника от страничния джоб на панталона му!

Стисна портфейла в зъби.

Побягна от сцената!

ДВОЙНИКЪТ ХУКНА СЛЕД НЕГО!

Публиката виеше от смях.

Аз изкрещях в уоки-токито:

— СЛЕД КОТАРАКА!

Без да се съобразяват с червените светлини, хората от охраната търчаха по цялата сцена след животното.

Скочих и хукнах след тях!

Тичайки по петите им, излетях от една външна врата точно навреме, за да видя как котката се измъква надолу по едно дълго стълбище. Двойникът я следваше по петите.

Един микробус, различен от предишния, беше паркиран в края на стълбището!

Аха! Котаракът беше пъхнал част В на двойника, а самият той носеше част А! Устройство за убеждаване!

Котката почти беше стигнала микробуса!

ПЛЯС!

Двойникът, както търчеше надолу по стълбите, сякаш полетя във вързоп от извиващи се ръце и крака. Затъркаля се надолу.

Приземи се!

Хората от охраната се лееха надолу по стълбите.

ПЛЯС! ПЛЯС! ПЛЯС! ПЛЯС! ПЛЯС!

Хлъзгаха се така, сякаш бяха на дълга шейна!

Аз тичах напред.

Тръгнах надолу по стълбите.

Бум-Бум беше хванал двойника за яката и го набутваше в микробуса.

Хората от охраната се приземяваха в безреден куп.

ПЛЯС!

Моите собствени крака хукнаха в шест посоки едновременно и аз полетях надолу по стълбите като за пикиране без изключване на мотора.

Приземих се върху главата си.

Около мен имаше купчини хора от охраната.

Служителят най-отгоре на стълбите извика:

— ЗАПИШЕТЕ НОМЕРА НА КОЛАТА!

След което се търкулна надолу.

Погледнах отдалечаващия се микробус. Бучеше по някаква тясна уличка все по-далече и по-далече.

НЯМАШЕ ТАБЕЛКИ С НОМЕРА!

Шефът на охраната се приземи до мен с тупване.

Въобще не можех да си обясня нищо.

Какво беше причинило подобна катастрофа?

И тогава погледнах към стъпалата.

Котката можеше да тича надолу, по тях, но не и който и да било друг.

БЯХА ПОКРИТИ С БАНАНОВИ КОРИ!