Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (40)

Глава трета

Към три часа след полунощ Тийни дойде с валсова стъпка в покоите ми. Ококорих се. Беше облечена в черна шапка, червено сако, панталон със златни обшивки, бели дълги чорапи и черни обувки. Облекло на тореадор!

— Инки, Инки, събуди се! — тя ме ръгна с пръчка с пера и заострен край. — Няма да повярваш с какво се сдобих!

Тя хукна обратно към нейната спалня и започна да влачи пакети и да ги отваря. Тензухени шалвари, фереджета, пантофки със завити върхове, диадеми, гривни, пола за фламенко, фусти за фламенко, пелерини, гребени, кастанети, ветрила от слонова кост, обувки за фламенко и т.н., и т.н. След което отвори една кутия за бижута. Златна огърлица!

— Тийни — казах аз. — Какво, по дяволите, означава всичко това? Кажи ми честно. Кой е този мъж с черната челюст?

— Трябваше да отлетим до Мадрид, за да набавим всичко това — отвърна тя. — Частен самолет. Току-що се върнахме.

— Кой е този човек? — настоях аз. — Защо ти беше толкова ядосан?

— Ами, всъщност той е испански благородник. Дук. Притежава половин Испания, А ми беше толкова ядосан, защото му избягах в Казабланка.

— Тийни, ще ми кажеш ли истината поне веднъж? Какво правеше един испански благородник на Бермудите и в Казабланка?

— О, той много пътува по тия места, съвсем случайно видял яхтата в пристанището, когато летял за вкъщи от Мароко, където се ожени за сестрата на Хусан-Хусан, една принцеса.

— О, Боже мой. И сега искаш да ми кажеш, че един мъж, който се е оженил току-що, обича да се търкаля с теб в сеното.

— Е, виждаш ли, аз дадох обещание на жена му в — Маракеш и се срамувам, че не го удържах и отплавах.

— Тийни, престани да летиш наоколо и да пробваш разни дрехи и за разнообразие ми разкажи една вярна история. Дай да започнем от началото.

— Ами аз винаги почвам от там. Значи, той каза на жена си колко чудесно се чувства, когато му слизам под кръста и тя ме помоли да я науча. Не можех да развалям брака им, нали? Но вече всичко е наред. Тя беше в Мадрид и аз прекарах цялата вечер, като й показвах как точно става, тя го правеше и о, човече, той сега е щастлив. Съвсем обелва очите. Така че всичко е уредено и можем да отплаваме. О, погледни го тоя панталон. — Тя беше свалила нейния и се беше вмъкнала в тензухения. — Всичко се вижда през него. Виж, Инки!

Тя наистина изглеждаше странно с тореадорска шапка и елече, а надолу по арабски невидими тензухени шалвари. Не можах да не се засмея.

— Така е по-добре — рече тя. — А сега, за награда просто си дръпни няколко пъти от бхонга и заспивай.

— Не.

— О, я стига, Инки. Не се прави на Сърдитко Петко. — Тя хукна и се върна с един бхонг.

Дръпнах си. Имаше малко по-различен вкус.

Тя разсъбличаше дрехите си.

— Чакай малко — казах. — Ако цяла нощ си се занимавала със секс, не е необходимо да ме тормозиш сега.

— О, онова само ме подгря — отговори тя. — Никакво удоволствие всъщност. Направих го просто за да имат щастлив семеен живот. Мръдни се.

— Чакай малко — рекох. — Този бхонг има вкус… — Обхвана ме радост на тежка глава. Всичко изведнъж започна да изглежда прекрасно.

— Разбира се, че има различен вкус. Пушиш наполовина марихуана и наполовина хашиш. Я дай да си дръпна.

Последва нощ, която беше дълга около две години. Събудих се. Бяхме в открито море. Тийни я нямаше. Както си лежах, открих, че имам проблем с датите. Днешната беше или юли, или септември на 1492-а или 2186-а. Стюардът разтвори вратите и започна да проветрява стаята.

— Каква дата сме днес? — попитах го аз изнемощяло.

— Първи май. „Събуди ме рано, скъпа мамо, защото ще бъда кралицата на май“ — както се пее в песента. Ако отваряте някоя врата, преди да заспите, няма да го дишате това цяла нощ, сър.

— Къде отиваме? — попитах го аз.

— Точно където наредихте, сър — отговори той.

— Хайде да не започваме пак същата песен — казах. — Моля те, кажи ми.

— Където пожела годеникът на младата дама, сър — Марсилия. Трябва да кажа, че сте много благосклонен спрямо него. Аз лично смятам французите за стадо свини.

— Морето изглежда по-развълнувано — казах, като почувствах лекото повдигане на кораба.

— То е по-развълнувано, сър. Горната част на Средиземноморието винаги е бибипана!

Погледнах през една от вратите. Морето изглеждаше доста бурно наоколо. Само като го гледах, и ми се повдигаше.

Облякох се и излязох на палубата. Не исках въобще да закусвам. Духаше доста силен вятър.

Мадисън се беше изтегнал на един шезлонг под протекцията на един вентилатор. Вдигна поглед от някаква стара книга.

— Здрасти, Смит. Много съм благодарен за тази възможност.

— За какво? — попитах мрачно.

Той вдигна книгата, за да ми покаже заглавието.

— Граф Монте Кристо е бил от доста дивите престъпници. Често съм се чудел дали е съществувал наистина или е продукт на някой майстор от нашата гилдия. Човек трябва да може да разграничава истината от измислицата.

— Откога връзките с обществеността са започнали да го правят?

— Това е една моя нова идея — отвърна Мадисън. И да знаеш, че ще стигнем до дъното на всичко това.

Тази сутрин не ми се щеше да стигам до дъното на каквото и да било. Стабилизаторите малко се забавиха и корабът получи отчетлив наклон.

— В Марсилското пристанище — каза Мадисън — има затвор, наречен Шато д’Иф. Граф Монте Кристо, е бил затворен там като млад моряк според този автор — Александър Дюма. Оттогава насетне той придобива огромна власт сред нациите, а всъщност е бил несравним престъпник. Доста обезсмъртен е. Искам да разбера дали наистина там е имало килия с тунел, както е описано тук. Та от твоя страна беше много мило да изпратиш Тийни да ме попита. Тя наистина е едно сладко, невинно дете, нали?

Това беше достатъчно. Хукнах към перилата.

— Лицето винаги по посока на вятъра — каза директорът по спорта, докато ме изтриваше. — Трябваше да кажете на стюарда, че ви е прилошало. Щом хванете морска болест, „драмамин“-ът не може да направи кой знае бибипски колко. Ще се отървете от това много бързо. Няколко обиколки на палубата и ще се почувствате по-добре.

Пътуването до Марсилия не беше от най-приятните. Като за начало, французите, които с голяма радост измъкваха всяка възможна такса за пристанището, не можаха да разберат защо искаме да посетим Шато д’Иф.

С помощта на преводач, защото никой от нас не знаеше френски, директорът на пристанището ни каза, че освен ако не сме терористи, той няма право да пуска хората от яхтата да се шляят из града или пристанището. Малка възможност обаче имаше. Ако можехме да докажем, че сме трафиканти на хероин, пристанището щеше да бъде широко отворено за нас.

Мадисън риташе унило ръба на едно бюро. Тийни каза, че е по-добре да се върнем на борда. Имала няколко нови плочи с поп музика, които купила в Мадрид, та сме можели да си лежим в леглата и да слушаме. Това ме отчая. Дадох знак на директора да дойде в съседната стая. Чрез преводача го попитах дали разполагат с черно флуоресцентно фенерче. Когато го получих, разголих гърдите си и го включих. Служителите се взряха в блещукащите букви „Фамилен шпионин на Роксентър“.

Преводачът им каза какво пише.

Изведнъж директорът на пристанището пада на колене и разцелува маншетите на панталона ми. Той дърдореше и виеше.

— Той казва — намеси се преводачът, — че е трябвало да му кажете веднага. Той нямал представа, че работите за човека, който контролира световния незаконен трафик на наркотици. Обидата, която причинил на Роксентър, била непростима. Сега ще си подаде оставката от поста си и ще завърши дните си в немилост.

Французите са толкова емоционални и така крайни!

— Не, не — казах аз, — ще бъде достатъчно, ако просто ни пуснете да слезем на брега, за да се поразходим, както и да посетим Шито д’Иф.

Директорът започна да плаче с облекчение. Той измърмори нещо.

— Иска да ви увери — каза преводачът, — че нелегалният трафик на хероин се поддържа на най-високо ниво и се надява, че няма да докладвате обратното.

Ще се доверя на думата му — рекох аз.

Директорът на пристанището чу превода и сграбчи ръцете ми да ги целува. Каза още нещо с умоляващ глас.

Преводачът каза:

— Иска да отидете на вечеря в дома му днес. Има красива съпруга и дъщеря и настоява да прекарате нощта и с двете.

Отворих уста да запротестирам, но преводачът бързо заклати предупредително глава.

— Моля ви, не му отказвайте. Ще нараните френската национална чест. Това ще го постави в ужасно положение. Ще изпадне в нервна криза.

Изнемощял, трябваше да оставя Тийни и Мадисън да посетят затвора „Шато“, докато аз съм на вечеря.

Като цяло Марсилия беше ужасно преживяване. Тръгнах си, споделяйки чистосърдечно мнението на моя стюард за французите.

Съпругата беше дебела, а дъщерята имаше заешка устна.

Подобни неща имат способността да определят отношението ти.