Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (55)

Глава трета

Изкарах един дълъг ден, изпълнен с тревога.

Козята пещера вонеше малко повече даже и от онова, което аз можех да понеса, а то е много, когато се отнася за един офицер от Апарата.

Макар че разполагахме със стотици квадратни мили вода, ако се включваха и пролива, и Егейско море отвъд него, което се виждаше на север, ние нямахме капчица, за да овлажним пресъхналите си гърла.

Около пладне дъждовните облаци се разсеяха напълно и като се придвижваше на запад, слънцето започна да се излива в пещерата. Това още повече влоши нещата.

Мадисън постоянно включваше радиото си, за да слуша рокмузика. Разпознах „Хуучи-Хуучи Бойс“, които сестра Билдиржин обожаваше. Пееха на турски с английски жаргони.

Дрогирай се с мен.

Трябва да се дрогираш с мен.

Не виждаш ли, че съм мъртъв без теб.

Вземи моите джоинти.

Никога не ще ги изпуша.

Сграбчи бхонга ми…

— ИЗКЛЮЧИ ГО! — креснах му аз.

— Съжалявам — отговори той. Просто си мислех, че е хубаво да послушам някои от местните народни песни. Изоставам в културно отношение. В един момент ти започваш да говориш на език, за който никой от хората, които познавам, никога не е чувал, а в следващия слушам поп музика на английски и турски. Какво означаваха тия турски думи?

— Я млъквай! — помолих го аз. Започваше да ме тресе. Не можеш да пушиш продължително време марихуана, както бях правил аз през последните седмици, без да се сдобиеш с гърло, което е много чувствително към липсата на вода. Какво ли не бих дал за един леденостуден „Севън Ап“. Почти незабавно видях, действително ВИДЯХ зелената кутийка пред себе си, осем пъти по-голяма от действителната, покрита с росни капчици. Мобилизирах се. Не успях да я стигна. Тя изчезна.

С напредването на следобеда от отразяващото се във водата слънце очите ми започнаха да горят, а температурата в заслона, както и вонята, се увеличиха отвъд поносимото. Продължавах да се протягам за кутийките със „Севън Ап“, но те продължаваха да изчезват.

Най-сетне слънцето слезе много ниско, но продължи да се лее в пещерата в последен решителен опит да ме победи. То спечели. Потънах в безсъзнание.

Някаква ръка ме разтърси.

— Мисля, че някой крещи другото ти странно име — Грис, Грис.

Вторачих се нагоре изнемощяло. Усетих, че съм раздразнен.

— За Бога, ако ще го казваш, кажи го правилно. Онова, което се опитваш да произнесеше като английско Г, е нещо средно между ХЪ и ТЪ, като накараш гърлото си да клокочи.

— Не, не, чуй! — рече Мадисън. — Някой го крещи.

Седнах. Да! То долиташе отдалече:

— Офицер Грис! Офицер Грис!

Скочих на крака. Все още беше светло. Ония глупаци вероятно летяха наоколо на дневна светлина!

Щяха да погубят всички ни за нарушение на Кодекса!

Започнах да търча. Мадисън бутна нещо в ръцете ми. Сакът ми с парите и документите. Грабнах го.

С бързи стъпки излетях от пещерата. Но краката ми не летяха много дълго. Стъпих на някакъв камък. Агония!

Като куцуках, тръгнах напред по козята пътека. Заобиколих края на скалата. Стигнах до равното място. Спрях.

Там стоеше огромният, брониран 1962 Даймлер-Бенц, а на едната му страна блестеше червеният орел!

Ето го и Ахмед — шофьорът на такси.

Ето го и Терс — пилотът.

НО ТЕ БЯХА МЪРТВИ!

Бях ги убил с една бомба!

Жаждата и непрестанните шокове ме бяха поразили!

Вече не само имах илюзии, ами ме преследваха и призраци.

Терс се засмя със зловещия си смях.

Припаднах като мъртъв.