Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (28)

Глава четвърта

Апаратът на нашето такси цъкаше.

— Сигурно гледате някакво телевизионно шоу на портативния — каза моят таксиметърджия. — От време на време изпищявате тихичко.

— Какво, се е случило с нашата пътничка? — запитах аз.

— О, в днешно време въобще не може да се разчита на хлапетата — отвърна таксето. — Но що се отнася до телевизионните шоута, е по-добре да внимавате. Насилието е вредно за сърцето.

— Особено когато се прави с бластери — допълних аз.

— О, значи гледате някое повторение на „Стар Трек“ — каза той. — Т’ва нещо е чист боклук да знаете.

— Моля ви, не споменавайте боклук — помолих го аз.

— Добре, ама той наистина е. Като рекламите. Лъжат като луди, приятелче. В тях има много триковете, които се опитват да хванат зрителите на въдицата.

— Моля ви, четете си „Ежедневната спортна форма“ — примолих му се аз.

Думичката „хващам“ беше превърнала кръвта ми в ледена киша.

Хелър караше старото такси! Даже със затрудненото си зрение виждах как взима завоите на две гуми! Направи катастрофа, помолих му се аз. О, моля те, направи катастрофа!

А Тийни? Може би просто току-що е припаднала от свръхдоза замръзнали крака? Това породи ново притеснение. Ако я оставех, Адора щеше да организира преследването ми за изнасилване на малолетна, просто като накара лъжливата Тийни да разкаже някоя историйка на съдията. За подобна съдебна заповед бяха необходими нейните свидетелски показания, както аз разбирах нещата, а снимките сами по себе си нямаше да направят повече от това да възбудят апетита на съда. Ако Тийни беше при мен, можех да гарантирам, че заплахите ще попречат на подобни свидетелски показания. Освен това, ако останеше при мен жива, един-двама свидетели можеха да го потвърдят и нямаше нито да ме преследват, нито да ме обесят за смъртта й. О, бях обмислил всичко. Но къде беше Тийни?

Таксито на Хелър взе един завой със свирене на гуми. То летеше към моята гибел. Оставаха им само около петнайсет мили, за да стигнат до къщата на майката на Мадисън, точно на север от мен, в източната част.

Тийни се появи!

Не носеше нищо! Никакъв багаж. Не слезе по аварийната стълба, по която се беше качила.

— Инки, загазихме — каза тя. — Не мога да сваля багажа си по аварийната стълба.

— Слушай — казах й аз, — ще платя на таксето да се качи и да ти помогне! Но, за Бога, побързай!

— Е, признавам, че се сетих за това — каза Тийни. — Но не е там работата. Заради хазяйката е. Чу ме, когато премествах разни неща, и си поиска наема. Когато започнах да свалям нещата си надолу, заключи асансьора и ме пусна да изляза, само като й казах, че ти ще ми дадеш 200-те долара.

Звук от хлъзгащи се гуми долетя от екрана ми, когато Хелър сви зад един ъгъл.

Грабнах пачката си и й дадох 200 долара.

Зачаках притеснен.

Тя отново се появи, този път натоварена със сакове и кутии.

— Качвай се, качвай се — изкрещях й.

— Не — каза тя, — но можеш да накараш таксиметърджията да се върне с мен, за да ми помогне за следващия курс.

О, Боже! Какво можех да направя? Разпоредих се и таксето се помъкна след нея.

Върнаха се, залитайки под кутии и багаж. Какви вехтории! Имаше даже една захабена плюшена маймунка отгоре на планината от кутии.

— Качвай се! — изкрещях аз.

— Не може — каза таксиметърджията. — Твърде много е тоя багаж за колата. Ще нарушим правилника на компанията. Ще трябва да се обадя за още едно такси.

Той се обади. Иначе нямаше да се помръдне. Аз седях и страдах.

Хелър беше излязъл на едно експресно шосе. Слаломираше между камионите така, сякаш те не съществуваха!

Погледнах отчаяно целия тоя багаж.

— Какви са тия неща? — изстенах, надявайки се в крайна сметка да ги зареже.

— Трудът на цял един живот — отвърна Тийни. — Виждаш ли онзи голям сак ей там? Натъпкан е със семе от най-добрия Колумбийски коноп. Във втората торба има подбрани семена от „Акапулко Голд“.

А в червения сак са предварително подбрани семена от „Панама Ред“.

— Но това не прави и една десета от всичко! — изхлипах аз.

— Да, така е. Част от багажа има сантиментална стойност, признавам. Онази голяма кутия е за един репортерски фотоапарат — едно от първите оръжия на детството ми. Вече, е много разбит, но какви снимки е направил само! Как ме насилват да сляза под кръста на двама мъже едновременно. Как ме лиже един перверзен тип, който се изръси с двайсет бона. О, спомените от детството ми. Няма да ме накараш да зарежа всичко това зад гърба си! Това са все неща с музейна стойност. Освен това има два или три скейтборда, които могат да бъдат поправени, да не говорим пък за двата нови, които ти ми даде.

Извърнах лицето си от болезнения предмет.

— Освен това, тук е и колекцията ми от шорти с бандаж, които имат автографи.

— КАКВО? — възкликнах стъписан въпреки напрежението си.

— Разбира се. Най-великолепният материал за изнудване, който някога си виждал. Получаваш чифт в — някой сантиментален момент, след което предлагаш да го покажеш на приятелката на пича. Пуска те безплатно във всички игри и един Бог знае какво още.

Слава Богу другото такси дойде. Даже им помогнах да напъхат вътре нещата.

— Източната част на 34-а улица. Площадката за хеликоптери! — Извиках. И потеглихме.

Не се движехме с достатъчна за мен скорост. На екрана ми Хелър даже не се съобразяваше със светофарите!

Слава Богу, летището беше само на няколко пресечки на юг от Тюдор сити. Виждах как хеликоптерите за туристи се приземяват и излитат от платформите до реката.

Минахме под една магистрала и продължихме с голяма скорост през някакъв паркинг към Манхатънската чартърна служба.

Далеч отпред се появи Рахт, който ни махаше, с ръка. Спряхме в сянката на един голям хеликоптер.

— Какво ви задържа толкова? — попита Рахт. — Ще платим за просрочено време. Мислех, че бързаш!

— Качвай тоя багаж на борда! — изкрещях му аз.

— Когато им платим — каза Рахт.

Хукнах към офиса и разпръснах стодоларови банкноти. После хукнах към такситата и разпръснах двайсетдоларови банкноти.

Започна преместването на багажа на борда. Даже аз помагах.

В бъркотията забравих коя е кутията, в която беше екранът на Хелър.

О, Боже, дали вече не бях закъснял прекалено много?