Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (72)

Глава четвърта

На следващия ден се чувствах доста скапан. Малко ме окуражаваше фактът, че имах нареждането на Ломбар да убия Хелър и заради това не можех да бъда атакуван по тази линия. Но пък ги имаше всичките останали, които ме застрашаваха, и ако не успеех да затрия Хелър, можех да прибавя към списъка на враговете си и името на Ломбар.

Освен всичко останало, и краката ми не бяха оздравели. Да се разхождаш с нарязани стъпала из кози фекалии не е особено полезно. Раните се бяха възпалили.

Накарах Терс да ме закара до болницата. Сестра Билдиржин, моята трета съпруга, ме подмина почти без да ме погледне, докато чаках във фоайето.

По някое време ми писна. Намерих Прахд, който си миеше ръцете след някаква операция.

— Свободната клиника днес не работи — каза той.

— Ей, чакай малко — отвърнах. — Мога да умра от натравяне на кръвта. Даже не мога да нося обувки.

— Значи не можеш и да риташ никого — рече той. И тръгна да излиза от умивалнята.

Препречих пътя му.

— Не можеш да се отнасяш така с мен.

— Въобще нямам намерение да те лекувам, офицер Грис. Дължиш ми едно нареждане, с което да започне заплащането ми. Не си уредил никакви фондове, за да започнат кампании срещу преобладаващите болести. Освен това банковият ти ордер за зестрата за брака се оказа невалиден. Когато си във форма, за да отидеш до Истанбул, да си оправиш сметките с Мудур Зенгин и да си спазиш сделките, може и да намеря време да разговарям с теб.

— Как мога да отида до Истанбул, когато стъпалата ми не приличат на себе си? — запитах го аз.

— Открадни си отнякъде патерици — отвърна той. — Тук наоколо никой няма да посмее даже да ти ги заеме. — И той просто се отдалечи.

Аз НЯМАШЕ да отида до Истанбул, за да се изправя пред яростта на Мудур Зенгин от банката „Пиастр“.

Какъвто ми беше късметът в тая област, той сигурно щеше да накара да ме арестуват задето цапам килима му.

Обмислях всичко това в колата на път за вкъщи. Изглеждаше много логично, че когато съм убил Хелър, възвръщайки по този начин милостта на Роксентър, щях да мога да оправя бъдещите си бизнесотношения с „Граб-Манхатън“. Дотогава щях да оставя нещата на самотек. А онези бибипани съпруги, да вървят по дяволите. А и кой го беше грижа дали всичката оная паплач има някакви болести?

Когато влязох в банята, наквасих възпалените си стъпала в соли „Епсъм“, като се надявах това да помогне.

Радиото ми се включи. РАХТ!

— Уби ли го? — изкрещях аз.

— Е това се опитвам да ти кажа — отвърна Рахт.

— Ами тогава ми кажи!

— Е това се опитвам да направя. Искаш ли го тоя отчет или не го искаш?

Преглътнах яростта си.

— Давай с отчета!

— Така е по-добре. Отчетът на един агент трябва да е прецизен, а не прибързан и объркан. За малко да ми отнесеш ухото. Я да видим сега докъде бях стигнал? Да. Пристигнах в Термоли, но там нямаше нито една рибарска лодка. Всички налични плавателни съдове бяха отишли на мястото на разбиването на самолета. Така че се качих нагоре по брега до Пескара, един по-голям град, и взех лодка.

Пескара е на около 120 мили от Палагружа, където се е разбил самолетът, така че ни отне известно време да стигнем до там. Адриатикът е доста бурен — има много вълни и течения.

Самолетът е паднал на около 100 фута навътре в морето. Италианският флот се опитваше да го вдигне с влекач и кран. Беше заровен доста надълбоко в жълтеникавата кал и пясъка и беше обърнат с главата надолу.

Самолет като онзи тежи 40–50 тона и на крана, с който те разполагаха, просто не му беше по силите.

Кралският офицер им помагаше. Опитаха се да му помпат някаква пяна, но той беше толкова разбит, че пяната се разнасяше навън. — Така че кралският офицер се гмурна с един водолазен костюм и започна да изпраща на повърхността телата.

Знаеш ли, че на онзи самолет е имало доста деца? Е, както и да е, та трябваше да извикат друго превозно средство, което да отнесе телата. Бяха довели един свещеник на мястото, който правеше кръстния знак при всяко тяло, което изнасяха. Преброих 35. Хората от авиокомпанията казаха, че на борда е имало 49 човека, включително и екипажът. Но от удара страничната част на самолета се беше отворила и по техните думи 14 тела трябва да са били отнесени в морето.

Отделиха много време да ги търсят, но не успяха да намерят нищо.

Кралският офицер накара няколко хеликоптера да претърсят морето и бреговете, но единственото, което откриха, бяха няколко отломки от катастрофата. Така че той отново се спусна във водата и започна да изпраща нагоре ръчния багаж на пътниците. Откриха няколко шалчета, идентифицирани като тези, който жената беше купила на Римското летище, и мисля, че това беше първият път, в който Хелър започна да вярва, че тя е била на борда, защото започна да крещи.

Най-накрая тия от флотата намериха някакви средства за рязане в Таранто, отвориха багажното отделение и той намери куфара й. След това сякаш загуби интерес.

Властите се опитват да разследват катастрофата. Черната кутия на пилота липсва…

— Бибипка ти Рахт! — изръмжах аз. — Уби ли го или не?

— Сега вече знам как си измъчвал и убил бедния Терб. Поради липса на планиране. Мястото беше абсолютно гъмжило от италианската флота. Ако бях стрелял, щеше да се наложи да прекося 120 мили вода с една бавна лодка, преследван от патрулиращ кораб. За да бъде извършено подобно нещо, трябва да отведеш субекта на някое отдалечено място, където няма да има никакви свидетели и можеш да избягаш.

— Значи не си го убил.

— Не още. Само ти докладвам.

Знаех си, че ще трябва да дам по-строги указания

— Къде е сега той?

— Напуска района. И заради това ти давам отчет.

— Рахт, ако не свършиш тая работа, с теб е свършено. Аз лично ще те убия! Пропуснал си шанса си!

Нямаше НИКАКЪВ шанс! — щракна със зъби той.

— Ще го убиваш ли или не?

— Разбира се, че ще го убия. Мисля, че ще тръгне обратно към Ню Йорк, а аз ще го следвам по петите. Видната щом го хвана сам, с него е свършено. Но имам нужда от помощ.

— Каква? — попитах подозрително.

— Когато се върне в Ню Йорк, той отново ще се появи на екрана ти, нали така?

— Точно така — отвърнах.

— Веднага щом го уловиш, трябва да ми съобщиш. Освен това, ако можеш, трябва да ми кажеш и къде отива. Всичко, което ми е необходимо, са няколко минути на някое безлюдно място. Стрелям и той е мъртъв. И ще мога да се измъкна.

Отлагане, отлагане. Не можех да си го позволя. Но имаше надежда.

— Ще ти помогна — казах на Рахт.

Той прекъсна връзката.

Тогава малко се поосвежих. Няколко пъти се бях опитвал да пипна графиня Крек и се бях провалял. Но сега тя беше моя затворничка и можех да я убия просто като пусна няколко газови бомбички през вентилационната шахта.

Реших, че ще се получи същото и с Хелър. Даже той нямаше да може да оцелее, щом аз насочвах убиеца на всяка крачка по пътя, точно до последния фатален изстрел от добре планирана засада.