Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (69)

Глава първа

Върнахме се в Земната база в планината в Афийон, Турция, доста преди да се съмне.

Спуснахме се през електронната илюзия, която даже радарите отразяваха като част от върха на планината. Спряхме едва когато стъпихме на пода на хангара.

Не исках да се докосвам до графиня Крек. Дадох знак на Стаб да я вдигне.

Той я хвърли на рамото си и заслиза надолу по стълбата.

— Взехме си заложника — обърна се той към мен. — Сега кога започваме да обираме банки?

— Трябва да се уверя, че имат златни доставки — отвърнах му аз. — Ще пусна в ход свръзките си и най-напред ще кажа на теб.

— Къде да сложа заложницата? — попита той. — Трябва да я държим на сигурно място.

— О, аз се сещам за едно — казах му. — Последвай ме:

Влязох в отделението на затвора и продължих до края му. Тук беше голямата кутия, която бях построил за Кроуб, от която беше невъзможно каквото и да било бягство, даже за графиня Крек.

Отключих кодираната брава на външната врата. Отключих вътрешната врата. Запалих лампите. Мястото беше мръсно: никога не беше почиствано. А Кроуб не го беше грижа къде какво прави.

Имаше един лост за пускане на вода, който щеше да почисти килията. Посегнах към него, но после спрях ръката си. Така й се падаше на бибичката.

Влязох вътре. Ужасна воня. Махнах с ръка към леглото.

Стаб влезе и я хвърли върху него.

Оттеглихме се. Заключих внимателно вътрешната врата.

Затворих външната и завъртях комбинацията на кода.

Погледнах през малкото квадратно капаче. Какъв кеф! Тя лежеше там, раздърпана и победена — моята затворничка. Най-сетне я бях отстранил като заплаха!

Когато си помислих за списъка престъпления, които беше извършила спрямо мен, бях погнусен, че съм я оставил да живее толкова дълго. Какво недоглеждане!

Хрумна ми една дяволита прищявка. Не можех да заплюя графинята. Но можех да направя така, че когато се събуди, да е замръзнала до костите си.

Протегнах се и дръпнах наводняващия лост.

От стените започнаха да пръскат струи с шеметна скорост. Силата им сваляше мръсотията от стените, избутваше я на пода и я вкарваше в канализацията. Не бях имал това намерение. Исках само килията да подгизне от влага.

Опитах се да бутна лоста на мястото му, но устройството беше автоматично. Тоя бибипан строителен инженер си беше свършил работата твърде добре, когато е оборудвал това място.

Бързите струи спряха да летят. Парата от водата увисна в килията. Започна някакъв съскащ звук: Водните струи бяха последвани от такива, но с въздух за изсушаване!

Хич не исках да се получи така! Започнах да се ровя с лоста, но той се движеше обратно с някаква си негова скорост.

Разочарован, погледнах отново през вратичката. Не можех да повярвам на очите си! Беше почти време да изтече действието на паралитичната кама, но и студената вода беше съживила графинята.

Тя гледаше въжетата, с които беше вързана.

И тогава тя направи нещо с китките си. Извъртя ги.

Ръцете й бяха свободни!

Тя посегна към глезените си и по-бързо, отколкото можех да я следя, тя отвърза и краката си!

Малко със закъснение посегнах за скобата, която щеше да я прикове на леглото. Затворих я погледнах отново в килията.

Челюстите се спуснаха, но се затвориха на едно легло, на което нямаше никого.

Графинята стоеше раздърпана в средата на килията.

Тя видя лицето ми през отвора.

Устата й се отвори:

— ТИ? — И тя посочи. Право към мен!

Отдръпнах се назад. Безсмислено е да казвам какво можеше да направи онзи пръст с акъла ми.

Когато се бях отдалечил доста по коридора, погледнах назад към вратата.

О, графиня Крек беше опасна! Част от обучението й по драма трябва да е било за ролята на беглец. Беше направила въжетата на нищо.

Трябваше да направя нещо с отвора на вратата. Някой друг можеше да погледне през него. Никой, освен мен, не знаеше комбинацията за килията. Никой, освен мен, нямаше ключ за вътрешната врата. И все пак, не биваше да рискувам.

Отидох в хангара, намерих квадратно парче плат и малко тиксо.

Промъкнах се обратно по коридора, като се снишавах, за да не ме види тя.

Само с едно движение залепих парцала на отвора.

Отдръпнах се на безопасно разстояние. Килията беше херметически защитена от шума, както и обезопасена срещу бягство.

— Щях да забраня на всички да се приближават до графиня Крек, както и да й носят храна. Ха! Може би щеше да умре от глад.

И тогава си спомних, че бях хвърлил цял сандък с космически запаси за спешни случаи за Кроуб, които щяха да стигнат за година-две.

— Отворът за въздуха.

Мозъкът ми се проясни. Когато дойдеше времето да я убия, той щеше да ми свърши добра работа. Коварният ми нрав се беше погрижил за това при конструирането на килията. Никой не би могъл да се измъкне през онази въздушна шахта. Но пък можеха през нея да се пускат капсули с отровен газ откъм външната страна на планината.

Почувствах се по-леко.

Когато убиех Хелър и повече нямах нужда от графиня Крек като залог за пазарлък, можеха да бъдат пуснати една-две капсули и това щеше да бъде последното вдишване на графиня Крек.

Едва тогава си позволих да усетя, че съм се справил добре.

Пътят сега беше широко отворен.

Единственото, което трябваше да направя, бе да убия Хелър.

И всичките ми проблеми, щяха да бъдат разрешени.

Легнах си, като се поздравих за това колко хитро съм действал.

Сънувах, че съм на банкет, посетен от хиляда лорда. Беше банкетът за назначаването ми на поста шеф на Апарата, предан слуга на достопочтения Ломбар Хист, който вече контролираше целия Волтар.