Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (33)

Глава трета

Бермудите са красиво местенце. Разположени са сред изненадващо ясно, лазурно море, а заливите им са така, сини, че те заболяват очите. Плажовете са розови. Къщите със странна архитектура и в различни нюанси са конструирани така, че да задържат дъждовната вода на покривите, за да наваксат недостига.

Ние не минахме през дългия канал до Хамилтън, а пуснахме котва в най-близкото до морето пристанище Сейнт Джордж.

Хълмовете изглеждаха много примамливи и аз не се поколебах нито за миг да сляза на брега. Разходих се нагоре и надолу по главната улица с надеждата да си купя някакви дрехи за пътуване с яхта. Два опита бързо потвърдиха онова, което бях слушал: че в целия свят най-скъп е животът на Бермудите. Не купих никакви дрехи за яхта.

Но пък се случи нещо друго. Стоях близо до пристанището за лодки, четях някакъв исторически надпис и гледах точното копие на някаква оригинална сграда, когато усетих, че някой ме гледа.

Разгледах го тайничко. Беше облечен с делови костюм от три части в пепеляво сиво — странно облекло за този остров на белите ризи и късите панталонки. Челюстта на този човек беше синьо-черна, независимо от скорошното бръснене. Беше доста набит. Какъв беше? Ченге? Не можах да преценя нищо повече от това, че не е местен жител.

Разходих се нагоре по улицата и намерих една пейка, където можех да поседя. Правех се на много заинтригуван от гледката. Но с крайчеца на окото наблюдавах мъжа. Навиците от Апарата никога не се губят. Той изглеждаше прекалено заинтересуван от мен. Тръгна към някакъв бар, влезе, а аз знаех, че ме наблюдава през стъклото. Направих се, че не забелязвам това.

Тийни и Мадисън не бяха дошли на брега с мен. Мадисън преживяваше нервна криза. Той беше сигурен, че трябва да слезе в трюмовете и да седи там, докато не отплаваме отново в открито море. Каза ни:

— Тия от Корлеоне могат да използват Интерпол, за да ме открият. Интерпол се състои от нацистки престъпници, а нацистите имаха италианците за съюзници, тъй че Корлеонови могат да се размърдат — макар че си давам сметка каква ужасна крачка надолу би била тази от Мафията към Интерпол. — Тийни беше останала, за да спори с него.

Очевидно се беше отегчила от опитите си да го освободи внимателно от страха му, защото сега се появи, по бикини и конска опашка, на фордека на една моторна яхта, която я водеше на брега.

Тийни подскочи върху дока и тръгна нагоре по улицата, като търсеше велосипеди под наем, ако се съди по онова, което тя попита едно чернокожо момче. Той посочи поне в около шест посоки наведнъж, протегна ръка за пари и когато не получи никакви, показа право нагоре с показалеца си.

Тийни очевидно не виждаше, че седя на пейката: тя беше под блестящото слънце, а аз в тъмната сянка; а и бях на доста голямо разстояние от нея. Тя тръгна по улицата и мина покрай бара, където беше отишъл мъжът с черната челюст.

Той излезе и тръгна редом с нея. Тя дърдореше, споменавайки велосипеди, а той кимаше.

Те продължиха малко по-нататък по улицата и аз вече не чувах какво си казваха. Но главите им изглеждаха все по-приближени една до друга.

Минаха покрай един хотел. Спряха. Мъжът говореше нещо. Обърнаха се, тръгнаха обратно към хотела и влязоха. Това беше много любопитно, защото от хотел не могат да се вземат велосипеди под наем.

Останаха вътре около един час. Аз се оттеглих още по-назад от полезрението. Наблюдавах вратата. Излязоха. Тийни изглеждаше много жизнерадостна. Тръгнаха по улицата и влязоха в един магазин за звукозаписи. Забавиха се известно време и когато излязоха, Тийни носеше куп от плочи, висок около един фут.

Те продължиха по улицата и стигнаха до магазин за дрехи, забавиха се ужасно дълго. Излязоха.

Тийни беше с велосипеден костюм, а един чернокож мъж я следваше с куп от кутии за дрехи, висок около пет фута, и плочите.

Те продължиха нагоре по улицата и влязоха в магазин за велосипеди. След известно време се появиха, следвани от втори чернокож, който буташе с известна трудност ТРИ велосипеда.

Тийни взе един от тях, състезателен модел, качи се и като махна с ръка на черночелюстния, подкара навътре из острова.

Набитият мъж се огледа наоколо, а после поведе двамата носачи заедно с товарите им към дока, направи знак към яхтата за лодка и изпрати покупките на борда.

Той се върна обратно по улицата, погледна в посоката, накъдето беше изчезнала Тийни, изсмя се късо и лаещо и влезе отново в бара.

На повърхността това беше много незначителна случка. Първото ми заключение беше, че мъжът с черната челюст харесва много млада плът, направил й е предложение, то е било прието, след което е платил много висока цена. Опитах се да изчисля каква точно е била сумата, като се има предвид високият индекс на цената на живота в Бермудите. Доста висока. Е, може би Тийни с цялото си ново образование е струвала толкова скъпо. Черночелюстният със сигурност изглеждаше много доволен.

Същата вечер Тийни дойде на вечеря със сребриста вечерна рокля, сребристи пантофки и сребриста панделка на конската си опашка. Мадисън беше открил, че трюмовете не са много комфортни й седна на масата, като мрънкаше лирично, че му се ще да сме в морето, където е безопасно.

— О, Мади — каза Тийни, като ровеше в големите си бискайски скариди — стига си се мръщил. Мафията няма да те намери тук. Тук не им трябва никаква мафия: цялата икономика е изградена върху кражби. По всичко личи, че от най-ранните си дни Бермудите са били сборище на собственици на военни кораби, пирати, контрабандисти и каквито си искаш, Мади. Този следобед отидох да поплувам на най-сладкия малък плаж, който някога си виждал и един възрастен мъже посивяла коса ми разказа там всичко. Разбира се, аз не разбрах по-голямата част от италианския му…

— Италиански? — възкликна Мадисън, като изпусна скаридата си. — Тук няма италианци. Тук са англичани! Много малко от тях говорят португалски, но не и италиански! Сигурна ли си в това?

— Разбира се, че съм сигурна — отвърна Тийни. — Да не мислиш, че коренен нюйоркчанин, каквато съм аз, не знае думи като assassino или mano nera?

Мадисън беше пребледнял като платно.

— Кой беше този мъж?

— О, някакъв приятен старец. Искаше да знае дали съм от красивата яхта и аз му казах да. А после, докато ми показваше колко добре плува, ме попита дали на борда й има един красив млад мъж с кафява коса. После ми показа един рапан и ме попита дали не ми прилича на mano nera, черна ръка, символа на едно assassino… Чакай. Аз го взех и е тук в чантичката ми. Каза, че мога да ти го дам, ако искам.

Мадисън се вторачи в рапана. Беше съвсем блед. Каза ми:

— Колко време ще останем в това пристанище?

Свих рамене.

— Ние просто пътешестваме. Струва ми се, че когато си набавим пресни провизии, можем да отплаваме.

— Ти през цялото време говориш за проучване на престъпниците — каза Тийни. — Чувала съм, че кралят на Мароко е мошеник на мошениците. Защо не отидем там?

— Това е точно от другата страна на Атлантика — казах аз.

— Смит — обърна се към мен Мадисън, а ръката му трепереше с рапана, — зная, че ти дължа много за това, че ме спаси в Ню Йорк. Но би ли могъл да ми направиш само още една услуга и да отплаваш?

— За Мароко? — възкликна Тийни. — Това е световната столица на марихуаната!

— Ще съобщя на капитана — казах аз. Бях много доволен. Щяхме да бъдем ужасно дълго навътре в океана, а Мадисън вече беше напълно убеден, че трябва да стои с нас.

Потеглихме около полунощ, като се насочихме към дългия и тесен канал, осеян със светлини, а дирята, която яхтата оставяше зад себе си, фосфоресцираше. Светлините на Бермудите останаха зад гърба ни, а пред нас се разстилаше широкият Атлантик в най-малко ревящата си ширина, както каза капитан Битс. Пътуването обещаваше да бъде спокойно и приятно.

Щях да възвърна здравето и силите си. Какво блаженство да не ме притесняват никакви жени! Ежедневното ограничение, на което бях подложен преди, ме беше изтощило до дъно. Какъв прекрасен щеше да бъде светът, ако повече никога не се докоснех до жена!

Като прегърнах тази красива мисъл, слязох в каютата си. Съблякох се и се покатерих в леглото. Протегнах се, луксозно сам и необезпокояван.

Някаква врата се отвори!

Въобще не я бях забелязал преди това.

Трябва да е вратата към съседния апартамент!

ВЛЕЗЕ ТИЙНИ!

— Хей! — възкликнах аз с паника и тревога. — Какво правиш тук?

— О — отвърна тя, — главният стюард каза, че е много мъдър по отношение на нещата от живота? Той през цялото време е знаел, че не съм ти племенница. Преместиха ме още тази вечер в съседния апартамент, където ще съм ти под ръка. Винаги мислят за комфорта на собственика.

Беше облечена в халат. Започна да го развързва, както стоеше в средата на стаята.

— Уоу! — възкликнах разтревожен. — Не може да си толкова напориста. Този следобед те видях да влизаш в един хотел с някакъв мъж!

— О, той ли — възкликна тя с весел смях. — Какъв забавен развратник. Притежава всички хотели на Бермудите, нали разбираш. Аз само му слязох под кръста и той се измъчи, докато избибипа. Обаче му хареса, защото съм си експерт, но всичко, което получих аз, бе, че само се разгорещих.

Тя пусна халата си на пода и остана насред стаята.

След това откопча шнолата от конската си опашка и разтърси глава. Дойде до леглото.

— Мръдни малко — каза ми. — Не си мислиш, че ще спя там самичка, нали?

Тя се покатери на леглото до мен.

— Чакай малко — казах. — Ами Мадисън?

Тя се разсмя весело.

— О, Мадисън е много сладко момченце. Но проблемът е, че обича майка си и не би и помислил да й изневери. Мисълта да осъществи полов контакт с която и да било друга жена го влудява.

— Лъжеш.

— Питай го него — рече тя. — Единствената причина, поради която понася присъствието ми около себе си, е, че ме възприема като дете. Ако нещата с Мадисън не стояха така, какво мислиш, че щях да правя в твоето легло, Инки?

Премигнах. Имаше логика в думите и. Но после разбрах къде куца тази логика.

— Корабът е претъпкан с други мъже. Защо пък си избра мен?

Тя ме изгледа с твърде големите си очи.

— Инки, ще ти призная нещо. Твоят инструмент е твърде добър, за да бъде пренебрегван. Абсолютно решена съм да ти бъда вярна. Ще слизам под кръста на екипажа само да си поддържам формата. Но ти ме имаш за лека закуска сутрин, залче следобед и банкет с пълна програма цяла нощ. Как ти се струва?

— НЕ! — извиках аз.

— Инки, директорът по спорта ми каза тази вечер, че си загрижен да не се убия. Така че, ако не харесваш програмата, която съм ти подготвила, няма да имам друг шанс, освен да се хвърля зад борда.

Потреперих. Това би предизвикало преследване за убийство.

— Не — казах аз.

— Какво не? — настоя тя. — Не, на зад борда или не на опашката?

— Не, на зад борда — казах аз.

— А, така е по-добре. Сега, когато изяснихме нещата докрай, да ти кажа, че ми се струваш малко схванат. Така че просто ще се промъкна през онази врата, където съвсем случайно съм приготвила един бхонг, ще го донеса, ще го запаля…

Главата ми се въртеше. Какво бях направил, за да ме наказват така? На практика, след онзи парад на жени в апартамента, не исках въобще да видя никаква повече.

Тя насилваше края на бхонга между зъбите ми.

— Засмучи го, старче — рече. — Сега задръж, както съм те учила. Сега още едно дръпване. Това е „Панама Ред“ и е доста разтърсващо. Мисля, че и аз ще изпуша една.

Тя издуха дима в лицето ми.

След известно време повдигна чаршафа и каза:

— А, така е по-добре, Инки.

Облаче дим от марихуана се понесе нагоре. Гласът й беше ясен и се открояваше над съскането на морето.

— Сега просто си лежи, а аз ще ти покажа някои от нещата, които научих.

— Пердето на едно прозорче се вееше леко.

— Има един малък мускул, който може да се върти и върти…

Едно перде се развя на вълни.

— О, това бяло робство е страхотно…

Друго облаче дим от марихуаната скри и вратата от поглед.

— Уууууу! Инки!!!!!

От време на време, месеци след това, когато имах достатъчно време за мислене, се връщах към онази нощ и мечтаех нещастен да си бях останал нащрек както обикновено, защото съм сигурен, че онези часове отвориха вратата на всички кръгове на ада, през които щях да мина след това.

Ако само бях казал НЕ‼ по-силно. — Но не го направих.

Марихуаната може ужасно да заслепи човека!