Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (14)

Глава трета

Екранът на Хелър сякаш ми се подиграваше. Там, където беше, той, денят беше красив и спокоен, тишина, нарушавана само от плискането на вълните пулсиращо в синята вода. Облаците стояха като замъци на хоризонта, досущ като в книжка с картинки! Стабилизаторите на яхтата я държаха съвсем неподвижна.

Хелър стоеше до перилата, зяпайки надалеч някъде под хоризонта, вероятно на запад към Ню Йорк. Като цяло районът беше абсолютно безлюден.

Приближи се капитан Битс.

— Великолепна сутрин за вас, мистър Хагърти поздрави той. — Много съм доволен да ви видя в отлично състояние, облечен по Бристолската мода и напълно възстановен от раните.

— От покера е — отвърна Хелър. — Наистина забележителна игра. Действа много терапевтично и поучително. Но си мислех, капитан Битс, че сега, когато вече ви дължа 18 005 долара, единственият начин да ги получите, е да ме свалите в Ню Йорк, като ми позволите да отида до някоя банка.

Изведнъж загрях коварния му план. Беше измислил начин да подкупи капитан Битс! Като му позволява да го бие на покер! Ах, Хелър, продължавай да заговорничиш: ако успееш да стигнеш до брега, съдът ще нареди да те хванат и предадат в болницата „Белвю“ благодарение на „Дингълинг, Чейс и Амбо“ и на моята изобретателност.

Съсредоточих се умствено, за да накарам капитан Битс да се хване. Това щеше да докара Хелър в ръцете ми.

— Мистър Хагърти — каза капитан Битс, — това е много примамливо. Но нека отново да обсъдим ситуацията: враговете на Турция са по петите ви; руските агенти вероятно душат навсякъде за вас; имам заповедите на наложницата на собственика да не ви пускам на сушата. Съжалявам, че, макар и за моя финасова сметка, отговорът ми е не.

Бибипка му! Той си мислеше, че Крек е моя наложница, понеже беше използвала моята кредитна карта „Скуийза“, за да купи яхтата. Работеше срещу собствения си шеф!

— Е, добре — каза Хелър, — щом не искате, значи не искате. Вярно е обаче, че съм малко отегчен. Чувал съм за една игра, която се нарича „зарове“. Бихте ли могли да ме научите да я играя?

Капитан Битс го увери, че ще се радва да направи това веднага след като обядват.

Обмислих видяното. Търсех някакво предимство, на което да базирам плана си.

Нещо премина като мълния през главата ми. Грабнах телефона и се обадих на щатския отдел във Вашингтон, в кабинета на щатския секретар. Реших да използвам името на Роксентъровата юридическа кантора.

— Обаждам се от „Суиндъл и Крауч“ — казах на служителя.

— Да, сър! — той незабавно стана внимателен и застана нащрек.

— В открито море има една яхта, която се казва „Златен залез“. На борда й е един прословут и отчаян престъпник, американец. Искам съвета ви, за да се обадя на Военноморската служба да се качат на борда й и да заловят престъпника.

— Откъде го издирват, сър?

— В Нюйоркския Върховен съд има валидна заповед за задържане, която не е връчена. А в рамките на няколко дни ще бъде издадена и друга.

— Под какъв национален флаг е яхтата, сър?

— Турски.

— Ще трябва да получа мнението на нашия отдел за тормоз на гражданите. Моля ви останете на линията.

Седях в очакване.

Той се върна на телефона.

— Ужасно съжалявам, сър, но имам лоши новини. Ние, разбира се, изпълняваме предано тежката задача да създаваме всякаква възможна неприятност на американските граждани, където и да се намират те, и обикновено се справяме много успешно с нея: тъкмо днес направихме така, че една американска майка и двете й деца бяха хванати от китайците, след като бяхме заложили контрабандна стока в шишетата на бебетата. Така че не искаме да даваме повод да си мислите, че ни липсва хъс. Но поради недоглеждана на нашия правен отдел, споразумението за екстрадиране между Турция и Съединените щати е с изтекъл срок и ще са необходими няколко години, за да се прехвърли документът от един отдел в друг и да бъде подновен. Така че би било незаконно да се качим на борда на яхтата и да заловим въпросния американски гражданин.

— О, много Лошо! — казах аз.

— Знаете ли дали този американски гражданин е извършил някакви престъпления в Турция? Ако е така, ще можем да ги заплашим, че ще намалим подкрепата за войската им — те много разчитат на войската си да държат хората под репресивно управление — и турците, разбира се, ще го арестуват и хвърлят в затвора.

— Страхувам се, че не бихме могли да докажем никакви престъпления в Турция — отвърнах му аз.

— Това е много лошо — каза служителят от щатския отдел. — Малко е фрустриращо да има някакъв си американски гражданин там някъде и ние да не можем да го тормозим и арестуваме. Обикновено измисляме начин, освен ако, разбира се, човекът не е известен политически терорист: тях трябва да ги защитаваме, за да раздвижват нещата и да са доволни медиите. Ако не е регистриран като терорист или като пласьор на наркотици, трябва да има някакъв начин щатският отдел да подпомогне създаването на неприятности в света.

— Той не е нито едното, нито другото — намесих се аз.

— Аха, почакайте малко. Веднага щом се обадихте, пуснахме информацията в различните отдели тук, че „Суиндъл и Крауч“ са на телефона и нашият шеф по разузнаването към щатския отдел току-що донесе някаква бележка на бюрото ми. Той ви препоръчва да се обадите на Президента и да го накарате да нареди на ЦРУ просто да вдигнат яхтата във въздуха.

Това е рутинно разрешение на подобни случаи и се надявам, че ще помогне. Не можем да позволим да има американски гражданин, който е извън страната необезпокояван, така че много се радваме да разполагаме с помощта ви в служба на националните интереси.

— Разчитайте, че хората на Роксентър ще направят това — уверих го и затворих.

БИБИПКА му!

Не можех да пусна в ход подобно разрешение по две причини: Хелър имаше паспорт от ЦРУ, който го идентифицираше като Х. Хайдър Хагърти и когато ЦРУ го разберяха, щяха да си помислят, че става въпрос за някой от техните хора и нямаше да действат. Другата причина беше по-лична. Преди не ми беше хрумвало, че притежавам онази яхта!

За момент си помислих дали просто да не изпратя на капитана съобщение по радиото и да му кажа кога и къде да акостира, а междувременно да организирам нещата така, че съдебните служители да чакат и хванат Хелър. Но това беше твърде елементарно, за да проработи. В Апарата ни предупреждаваха да не се хвърляме на простите решения. Освен това беше невъзможно, защото капитанът щеше да сметне съобщението за фалшиво. Онова, което той знаеше, бе, че собственикът е в Турция, а не в Ню Йорк. Ако не се представех лично на капитан Битс, той просто щеше да приеме радиосъобщението ми за трик на турските врагове. Щеше да го покаже на Хелър, който щеше да разбере, че аз имам пръст в цялата работа и да застане нащрек. Хелър щеше да каже на Крек, която пък да ме проследи. Тази посока на мисълта внезапно се сблъска с факта, че, е много вероятно графиня Крек в момента да провежда някакво разследване, което да я доведе при мен!

Ужасяваща заплаха!

Денят беше един от ония отвратителни моменти, в които тъкмо когато си мислиш, че нещата няма как повече да се влошат, те го правят!