Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (57)

Глава пета

Мюсюлманските сватби са доста делови. Те мислят, че жените нямат души, така че религиозният аспект почти липсва.

Сестра Билдиржин беше облечена в бяла копринена пелерина с качулка. Подобен костюм и помагаше да скрие надутия си корем, но той и така си личеше ясно. Черните й очи ме гледаха с пълно безразличие.

Присъстваше един турски религиозен водач — ходжа. Той беше там, за да гледа някой да не окепази джамията му.

Бащата на сестра Билдиржин държеше две копия от един договор. Той съдържаше размяна на обещания за вярност и т.н.

Някой бутна писалка в ръката ми. Вдигнах листа, за да се подпиша. И тогава видях сумата върху него! Махри или зестрата на съпругата беше изписана.

— СТО МИЛИОНА ЛИРИ! — извиках аз. Това правеше един милион щатски долара.

— Разбира се, нали искаш детето ти да получава най-добрите грижи — отвърна Прахд. — А също и една хубава вила, където сестра Билдиржин да си прави почивките. Ти създаваш семейство, помни това.

— Всъщност — обади се бащата на сестра Билдиржин, като премести пушката в другата си ръка — банковите ордери са у мене тук. Трябва да платиш зестрата на церемонията, нали знаеш.

Поколебах се.

Тълпата се разпръсна, за да събере камъните, които беше пуснала.

Подписах, договора и ордерите на името на Националната банка в Истанбул „Пиастр“. Боже господи, какво ли щеше да си помисли и направи Мудур Зенгин сега?

Усещах присъствието на Терс и Ахмед встрани до себе си. Те подписаха брачния договор като свидетели!

— Е, беше лесно, нали? — попита Прахд. — Това е всичко, което трябваше да се направи.

На него можеше и да му се струва, че е нищо и никаква работа. Аз обаче се чувствах така, сякаш са ме увили много пъти с тежки окови.

— Сега вземи булката в колата си — каза ми Прахд.

Не исках да я докосвам. Беше ме страх, че ще ме ухапе. Излязох от джамията. Погледнах назад и видях, че Билдиржин ме следва: Ходжата разпръскваше тълпата. Тя обаче се събра отново около колата.

Умирах от болки в краката. Усещах, че целият горя в треска. Но продължих. Влязох в колата.

Мадисън седеше вътре и пишеше нещо в някакъв бележник. Колкото беше голяма от бременността си, сестра Билдиржин нямаше да се побере, ако койката останеше вдигната. Разхлабих каишките, за да я смъкна.

Половината — задна седалка беше разместена. Хванах я, за да я нагодя.

Пръстите ми напипаха нещо.

Както бях в треска, изведнъж се вледених.

Под седалката, точно както я бях поставил няколко месеца преди това, стоеше БОМБАТА!

Повдигнах седалката.

Там беше.

Лостчето, което трябваше да се е спуснало в края на времевия лимит, не беше помръднало, за да направи свръзката и да я взриви!

Нещо му беше попречило да стигне до мястото си. Вероятно го задържаше нещо като прашинка или пухче!

Цяла нощ бях подскачал по развалени пътища, седейки върху дефектна бомба, която е можела да избухне всеки момент!

Тих вик се надигна в гърлото ми.

Вдигнах бомбата.

Не можех да я хвърля през прозореца. В нея имаше достатъчно експлозив да направи колата на парчета.

Бавно излязох от колата, като държах бомбата в ръце, без да знам дали последното нещо, което ще видя от тази вселена, няма да е смъртоносният й блясък.

— БОМБА! — кресна Прахд. — Спасявайте, живота си! Той ще ни взриви всичките!

От внезапното преминаване на цялата бягаща тълпа се образува вятър около мен. Тропотът от стъпките утихна.

Продължих да вървя назад. О, Боже, не биваше да се спъвам. Цялото време беше изтекло. Единственото, което оставаше, бе малкото лостче да цъкне на мястото си. Не можеше да бъде върнато.

Не знаех какво да правя с бомбата. Обичайното действие би било да я хвърля на някой бункер и да бягам.

Обаче нямаше бункер.

Напротив, имаше!

Вратата на джамията беше отворена. Стените й бяха дебели.

Тръгнах заднешком към вратата.

Обърнах се внимателно.

Прецених ширината на вратата.

Хвърлих с колкото сили имах!

Бомбата влетя през вратата.

Обърнах се, за да хукна.

Ранените ми крака ме предадоха. Изтичах само десет крачки, преди да падна.

БУУУУМ!

Стените на джамията полетяха навън като ненадейно спукан балон!

Минарето се катурна встрани и падна.

Започнаха да трополят каменни отломки, докато облаци, дим започнаха да се издигат към небето.

Ударната вълна ме беше хвърлила на още двайсет стъпки.

Най-сетне някакъв глас. На Прахд. Той ме вдигаше.

— Не разбирам защо е необходимо да вършиш такива неща — каза той. — Хубаво, че вътре нямаше никого. Можеше да бъде убит. Когато те снабдих с ново оборудване си мислех, че ще се интересуваш твърде много от други неща, за да имаш време да си играеш на бомбаджия. Но виждам, че съм грешал.

Хората се връщаха, взираха се в развалините, а после се вторачваха в мен. Тогава забелязах нещо твърде странно. Ходжата широко се усмихваше. Това ме разтревожи.

— Тоя на какво се радва толкова много? — попитах. — Току-що взривих джамията му!

Прахд ме придвижваше към колата, която Ахмед очевидно беше преместил на известно разстояние преди взрива.

— Ами — рече Прахд, — тук те познават. Когато уреждах всичко това и казах кой ще бъде младоженец, ходжата не искаше да те пусне в свещения храм. Каза, че щял да падне покривът. Но аз го уверих, че ако това стане, ти ще му построиш нова джамия. И естествено покривът падна. Ходжата е щастлив, защото от години иска да построи нова с много по-богата украса.

Всичко около мен се завъртя. Колко ли струваше една джамия?

Влязох в колата. Сестра Билдиржин придърпа към себе си и встрани от мен бялата си копринена пелерина. Почудих се защо. Погледнах надолу. Стъпалата ми!

— Кървя — казах на Прахд. — Ще трябва да ме отведете в болницата.

— Точно натам отиваме — отвърна той.

Потеглихме и най-накрая стигнахме до болницата на Световната обединена благотворителна милост и благосклонност. Беше учудващо чиста: цялата беше направена като градина, а сега даже и селяни-доброволци се бяха захванали да косят тревата й. Видяха кой идва и спряха да работят, за да се вторачат в мен, когато излязох от колата и закуцуках нагоре по стъпалата. Стояха напълно безмълвни. Какви неблагодарници! Ако не беше гениалната ми идея да се променя самоличността на престъпниците, тия селяни въобще нямаше да имат болница! Измет!

Минах през едно фоайе, като си мислех, че отивам в операционна зала. Но Прахд просто ме водеше към кабинета си.

Потънах в едно кресло.

— В ужасно лошо състояние съм — казах. — Хоризонталният белег на челото ми също се нуждае от проверка.

Той го погледна. След това извади шише с антисептик и напои стъпалата ми с него. Ужасно щипеше! Прахд взе няколко топа бинт от Земен тип, напръска ги с някаква червеникава пудра и ги уви около раните ми. Очевидно нямаше намерение да прави нищо по-специално. Когато свърши, той се отдръпна.

— Хей — рекох му, — ами белега на челото?

— С него изглеждаш зловещо намръщен — отвърна той.

— Зная.

— Е, хората се нуждаят от някакво предупреждение. Мисля просто да си го оставим така.

Щях да започна да протестирам. Можеше да ме отърве от него съвсем лесно. Вратата се отвори. Влезе сестра Билдиржин. Премигнах.

Беше облечена в обичайната си медицинска престилка, малко поотпусната, за да не опъва по издутия корем.

— Ти току-що се омъжи за мен — казах аз. — Няма ли да дойдеш с мен у дома?

— И да прекъсна красивата си връзка е доктор Мухамед? — възкликна тя. — Не бъди глупав. Просто се постарахме детето да има законен баща.

— Както и един милион долара — скръцнах зъби.

— Разбира се — отвърна тя и се усмихна чаровно. Точно от този момент нататък започнах да подозирам, че този, който държи съдбата ми в ръцете си, е доктор Прахд Битълстифендър.

— Отивам си вкъщи — казах.

И представа си нямах, че тежкият ми труд едва беше започнал!