Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мисия Земя (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Voyage of Vengeance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
zograf-ratnik (2022)
Корекция, форматиране
analda (2023)

Издание:

Автор: Л. Рон Хабърд

Заглавие: Път към възмездието

Преводач: Мария Думбалакова

Година на превод: 1996 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Вузев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Полиграфия“ АД — Пловдив

Редактор: Емилия Димитрова

Художник: Greg Winter

ISBN: 954-422-042-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1890

История

  1. — Добавяне

Част петдесет и пета

Глава първа

Загубих ценни секунди в опити да се свържа с Дж. Уолтър Мадисън в неговия офис на ул. „Мес“ N 42. Увъртаха, когато трябваше да ми кажат къде е, но аз вече знаех. Трябваше да е в дома на майка си.

Телефонът вдигна майка му:

— Мафията ли е?

— Не, не — отвърнах. — Обажда се шефът на Мадисън. Смит.

— О, мистър Смит — възкликна тя. — Толкова се притеснявам за Уолтър. През последните ден-два е много обезверен. Само повтаря, че може отново да разочарова мистър Бери. Уолтър е ужасно чувствително момче, разбирате ли — такъв си е от дете. Ужасява се при мисълта, че може да нарани нечии чувства. И е толкова съвестен. Казва, че би дал дясната си ръка, за да успее заради мистър Бери. Сигурно направо се убива от работа, защото тъкмо тази сутрин каза, че няма да е от никаква полза за мистър Бери мъртъв. Опитвам се да убедя Уолтър, че трябва да си направи една хубава почивка. Искрено се надявам, че вие ще намерите начин да го убедите. — Тя очевидно извърна главата си от слушалката и извика с мелодичен глас: — Уолтър, скъпи, на телефона е онзи чудесен човек, мистър Смит. — А после по-спокойно: — Не, не е мафията. Мистър Смит е… Да. Познах гласа му.

Гласът на Мадисън беше предпазлив:

— Ало?

— О, слава Богу, че се свързах с теб навреме! — казах. — Имам доносник в шайката на Наркотичи. Мълвата тръгна. Раца е разпознал гласа ти. Но той е хитра змия. Не искаше да обижда Роксентър и заради това нае тайфата на Корлеоне да те проследи и унищожи.

— Уолтър — долетя отнякъде, гласът на майка му, — седни на този стол. Изглеждаш така, сякаш си видял призрак. Лоши новини ли?

Мадисън ме попита грубо:

— Какво мислиш, че трябва да направя?

— Слушай — започнах, — аз съм ти приятел. Обикновено когато някой стигне до положение, подобно на твоето, го отписваме. Но аз ще те подкрепя. Имам място, на което мога да те скрия и никой няма да заподозре нищо. Сега слушай внимателно. Сложили са снайпери навсякъде. Не искам да те виждат на улицата. Бъди на покрива на твоя жилищен блок. Ще те взема с хеликоптер.

— О, благодаря на Бога, че ме предупреди — каза той. — Ще бъда там.

Затворих. Късметът ми продължаваше да работи, А при спешността на положението привичната ми гениалност се беше изявила. В някакъв проблясък бях прибавил детайла за шайката на Корлеоне, като си спомних, че онази стара бричка имаше на вратата си надпис „Таксиметрова компания Корлеоне“. За доволно потриване на ръце обаче нямаше време.

Хвърлих поглед към екраните. Гласът на Бум-Бум:

— Ще спестим време, ако минем по пътя покрай парка на река Хъдсън, отбием по „Бродуей“ точно на юг от 254-та улица, а после отбием от „Бродуей“ по „Неперхан Авеню“ в Йонкърс. Казаха, че той е или на това Авеню, или на „Ашбъртън“, или на „Лейк Авеню“, някъде в този район.

Вгледах се внимателна. Старото такси сякаш се рееше, откакто бе преустроено. Бибипка му на всичко, караше Хелър! А той караше като стрела! Трябваше да бързам.

Вдигнах радиото за двупосочна връзка и го задействах. Рахт се обади веднага.

— Тичай на източната площадка за хеликоптери на 34-а улица на Ийст Ривър — казах му. — Наеми хеликоптер и провери дали има въжена стълба. Ще ни трябва, за да вземем човек от един покрив.

— Чакай малко, офицер Грис — каза Рахт. — Нямам толкова пари. По-добре ела в офиса и ни дай официално централно нареждане и печат. Ще го минем по правилото за необикновени разходи, под номер…

За момент плановете ми преминаха през застрашителна промяна. Щеше да е много по-евтино просто да взема една пушка и когато Мадисън се появи на покрива, да го застрелям. Но не, той беше твърде, ценен, за да го жертвам, просто защото така трябва да действам по учебниците на Апарата. Мадисън имаше в главата си цялото знание за връзките с обществеността. Беше добре обучен. Беше способен да разбие живота на когото и да било, само ако пожелае. Взех съдбоносното решение, колкото и болезнено де беше.

— Сам ще го платя — казах. — Отивай там веднага, наеми го и бъди наоколо. Аз ще те намеря.

— Сигурен ли си, че няма да взривяваш нищо? — попита Рахт.

— Задръж наглостта си зад зъбите и прави каквото ти се казва, че иначе ще взривя теб! — изръмжах му аз. С каква измет само си имах работа!

Затворих.

Следващата точка от плана ми беше да напиша бележка на момичетата. Погледнах нервно към екрана. Изрових химикал, лист и плик. Написах:

Скъпи госпожи Бейови,

Разбирам, че не мога да оправдая високото ви мнение за мен. Ще извърша самоубийство в името на нашите деца.

Сбогом, жесток свят!

Вашите съпрузи

Сложих бележката в един плик, написах отгоре „Сбогом“ и го пъхнах под една статуетка на Афродита в предната стая, за да изглежда като човешко жертвоприношение.

Погледнах екрана. Вече бяха стигнали в Йонкърс! О, трябваше да побързам!

— Започнах да събирам багажа, като натъпквах всичко в картонени кутии от покупки, мислейки си как е трябвало да се сетя да купя няколко куфара. Процедурата ме бавеше, а и нямах достатъчно канап. Налагаше се някак да спестя малко време, защото преди да отида на пристанището за хеликоптери, трябваше да грабна Тийни. Сетих се, че е вероятно на училище и оставих настрана една газова бомба. Изругах, като видях колко багаж съм струпал.

Тъкмо поставях в кутия един от екраните с лицето нагоре, така че да мога да го гледам с повдигане на капака й, когато внезапно чух глас:

— Ехо, браво, браво на мен! — помислих си, че идва от екрана.

Това ме обърка. Какво правеше ТОЗИ глас в летящото такси на Хелър?

— Виж какво си имам!

Извъртях се и надникнах между превръзките. Беше Тийни! О, късметът ми работеше! Беше дошла направо в мрежата.

Стоеше пред мен с ниските си половинки с връзки, карирана пола и стърчаща конска опашка на тила.

— Току-що се дипломирах — каза с твърде широката си усмивка. — Дадоха ми и подаръци! Виж! Оригинален Хонконгски вибратор. Цяла дузина дантелени презервативи. Пакетче с ароматизирани пръчици за късмет. И забележи!

Тя разгърна, една диплома. На нея пишеше, че Тийни е дипломирана професионалистка и че е завършила „с голям шум“.

— Най-сетне — изграчи тя — завърших образованието си!

Не казах нищо. Тя започна да оглежда всички кутии наоколо.

— Хей, ти да не би да духваш нанякъде?

Хвана ме по средата на решителността ми. Бях възнамерявал просто да я ударя с газова бомба, за да я пъхна в един чувал при другия багаж. От друга страна, като че ли можех да я придумам да поноси известна част от всичките тежки неща.

— Тийни — казах, — винаги съм те харесвал.

— О, така ли?

Трудно е да ги разбереш тийнейджърите. Може би трябваше да се направя на свенлив.

— Тийни, какво ще кажеш да се повозим малко?

— Разходка с кола? — възкликна тя. — Искаш да кажеш като по старите филми? От гангстерски тип?

Реших да звуча шеговито.

— Точно така, малката ми, добре си разбрала.

— Чакай малко — каза Тийни. — Това цялата истина ли е? Ти си събираш багажа. Да не би да се опитваш да ме накараш да избягам с теб?

Така, така. Може би бях успял да я трогна.

— Точно така — отвърнах.

— Охо! — възкликна тя. — Сега разбирам всичко! Това обяснява загадката. Помогна ми да се образовам, за да получаваш добра цена за мен от търговия с бели робини!

Зяпнах.

— Ще ти кажа какво ще направя — каза. — Ако делим поравно всичко, което получаваш за мен, ще дойда с теб.

Зяпнах още по-широко.

— Добре — заключи тя. — Което си е честно, честно си е, а сделката си е сделка. — Тя протегна ръка. Очевидно искаше да си стиснем ръцете поради някаква причина. Стиснахме ръце.

Плановете ми за Тийни бяха малко неясни. Състояха се единствено в това да я държа като заложница, така че ако по някое време съдът ме обвинеше в убийството й, да мога като по команда да я доставя с думите:

— Вижте, тя е все още жива.

По този начин тя нямаше да има възможност да измисля лъжи за мен или да ми причинява неприятности. Това беше елементарно и ефикасно разрешение, а също и част от общия ми план. Но не се бях надявал на толкова голямо сътрудничество.

— Има едно условие обаче — каза тя. — И то е да ме пуснеш да си отида вкъщи, за да си събера багажа.

Погледнах нервно към екрана. Имаше ли време, иди да използвам газовата бомба в крайна сметка?

Тюдор Сити беше на път за хеликоптерната площадка. Тя нямаше да се забави много.

Продължих играта.

— Добре — казах.

Тя бързо се хвана на работа и започна да връзва кутиите.

— Хей — обади се, — виждам, че имаш два телевизора. Аз никога не гледам, предпочитам суровата действителност на живота. Оставил си този, портативния, включен.

— Остави го — казах й. — Копчето е счупено.

Тя сви рамене и приключи с връзването на другите кутии. Взе топче листа и един химикал и тръгна да ги слага в багажа.

— Мисля, че Адора може да се разтревожи, ако изчезнеш — казах. — Защо не й оставиш бележка?

— Добре обмислено, Инки. Тя би пуснала ченгетата по следите ни, а това би развалило сводничеството ти.

— Тя взе химикала. Задъвка го. — Бих могла да й пиша, че са ме поканили да участвам в конкурса за мис Америка, но истината е опасна. Не мога да измисля какво да напиша.

— Каквото и да е — отвърнах и нервно погледнах екрана.

Накрая тя все пак се захвана да пише, макар и с голяма трудност. После ми го показа. С лошо оформени букви беше надраскано:

Скъпъ Пинчи,

Аз съм дубре.

Как с’ти.

Справим съ утлично.

Шъ съ видим.

Тийни

— Чудесно — казах.

— Не — рече тя. — Не е достатъчно топло. — И го захвърли.

Опита отново.

Скъпи, скъпи Пинчи и Кенди,

Аз съ дипломиръх и то с отличее.

Нъгръдихъ мъ с следипломнъ кваливикация в Хунг Кунг.

Действайте все така дубре.

Тийни.

Ход Дог!

— Това е просто великолепно — казах й нетърпеливо. — Трябва да гоним самолет.

— Това за хотдога достатъчно топло ли е? — попита ме тя.

— Да, да — отвърнах и грабнах писмото.

След това хитричко взех и първото писмо. Сложих ги в джоба си. Щях да пусна последното, а първото щях да запазя, за да докажа, че е все още жива.

Хвърлих поглед към екрана. Таксито летеше по някаква градска улица, вероятно в търсене, по маршрута на боклукчийския камион. Трябваше веднага да тръгвам!

Поръчах такси, след като изнесохме кутиите ми отвън. Чудо на чудесата, късметът ми продължаваше да работи! Чакахме не повече от минута.

Натоварихме се и полетяхме. Не погледнах назад към арената на толкова болка и тежък труд. Нямаше да ми липсва.

Надзърнах към екрана през отворения капак на една кутия. Те все още душеха по следите на боклукчийския камион. Трябва да бяха наблизо, но усетих, че може и да се измъкна съвсем безнаказано. Ако късметът ми продължаваше да работи.