Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (54)

Глава втора

След един напрегнат интервал, който ми се стори цели часове, радиото ми се оживи. Гласът на Рахт:

— Вече съм в офиса в Ню Йорк.

— Какво по дяволите те забави?

— Тая скала не е била ползвана години наред — отвърна Рахт. — Не можех да намеря захранващо устройство. Но вече, действа. Само задръж така предавателната си пластинка и ще я вкарам в компютъра.

Така и направих. Имаше пауза. Тогава Рахт отново се включи.

— Добре, че направих проверка, преди да се обадя в базата. Не си на Хиос.

— Сигурно имаш някаква грешка — казах. — Със сигурност съм на Хиос, точно до развалините на Ембориос. Провери отново, идиот такъв!

Следваше пауза.

— Проверих отново. Не си на Хиос. Разполагам с Волтарианската градуирана карта на тази планета на радара. Намираш се точно на 43-17-4.1052.

— Това не ми казва нищо. Преведи ми го на езика на Земната география.

— Чакай да увелича образа на Земното кълбо, да го приложа към същата скала и да ги наложа една върху друга… Ето го, намираш се на 340,2 ярда от брега и на 9,1 мили югозападно от Карабурун.

— КАКВО?

— Точно от другата страна на тесен пролив срещу Хиос. Намираш се на турска територия.

О, БОЖЕ! Бяхме объркали посоката в дъжда и тъмнината! А развалините бяха десетки стотици на тази земя!

Земята под мен изведнъж се сгорещи.

— Рахт — замолих се аз, — моля те, моля те, кажи им в базата да изпратят влекача бързо. ТРЯБВА да се махна от Турция.

— Добре — отвърна той. — Ще предам съобщението. Но не хуквай да бягаш. Ще ми отрежат главата, ако ги пратя за зелен хайвер. Тръгвам.

Мадисън попита:

— С кого говориш?

Бях занемял, след като разбрах къде се намирам.

— Ню Йорк — отвърнах.

— С това малко нещо? — попита Мад. — Не е много по-голямо от запалка.

Не му отговорих. Щеше да разбере достатъчно скоро всичко за истинската електроника. На Волтар. Повече ме интересуваше тъмнината около нас. Не виждах кой знае колко, но трябваше да бъда нащрек за влекача.

Надявах се да не насочат синята си светкавица насам, когато се приземят на онова павирано място. Беше зад едно възвишение на хълма, но въпреки това, трябваше да се погрижа да предпазя очите си с ръка. Не ме беше еня дали на Мадисън ще му се напълнят очите от нея. И без това много скоро щеше да бъде доведен до безсъзнание, за да го отведат.

Измина цяла вечност, преди да видя някаква мъглява светлина. Но чакай, нещо не беше наред. Цялата зона ставаше сива.

БЕШЕ СЕ ЗАЗОРИЛО!

С внезапно надигане в гърлото осъзнах, че съм закъснял много! Нямаше да успеят през краткия интервал тъмнина, който оставаше.

Тихичко изстенах.

Наситеността на сутрешния здрач се увеличаваше. Храстите започваха да се виждат с пълни подробности. Вълните на крайбрежното вълнение далеч под нас вече не бяха само бели ивици.

Спря да вали. Имаше облаци, но дори и те изтъняваха.

Корабите!

На около 2–3 мили „Златен Залез“ се открояваше все по-отчетливо. Той почти закриваше някакъв друг плавателен съд до него. Не можех да разбера що за кораб беше другият. Рибарска лодка? Яхта? Патрулно корабче? Единственото нещо, което знаех със сигурност за него, беше, че търси мен! И ето ме прикован на едно място, макар и скрит, но вързан в Турция — точно където не биваше да бъда.

Във водата вляво от мен изникнаха в здрача три островчета. След което видях, че точно пред нас, но на няколко мили разстояние, изглежда имаше някаква суша.

Внезапно един случаен слънчев лъч се промъкна между плуващите облаци. Идеше директно иззад гърба ни.

Слънцето изгрява от изток, казах си. Моята пещера в скалите гледаше точно на запад. През тесния пролив гледах точно към Хиос. Всяка надежда, която имах, че Рахт може да е сбъркал, се срина. Даже слънцето казваше, че съм в Турция.

Има нещо обезкуражаващо в това да осъзнаеш като от удар с парен чук нещо, което вече знаеш.

Хиос беше само на няколко мили разстояние. Отчаян план да преплувам до него се нагъна в главата ми като навита хартиена кесия.

ХОРА!

Излязоха иззад основата на една скала на брега. Един, двама, трима, четирима, петима, шестима… ЧЕРНАТА ЧЕЛЮСТ!

Придвижваха се на север по брега. Вероятно бяха слезли на сушата в някое по-тихо заливче на юг, като не са посмели да рискуват в гърмящото крайбрежно вълнение срещу мен, където ние бяхме излезли на сушата.

ПРЕТЪРСВАХА!

Бяха се разпръснали, щяха, да проверят брега, а след това и склона над него със смъртоносните си погледи.

Черната Челюст носеше портативна радиостанция. От време на време спираше и говореше в нея, като поглеждаше към корабите. О, Боже, чрез онези радиостанции на корабите щеше да бъде във връзка с целия свят. Какво нареждаше той? Обща мобилизация на въоръжените сили на Турция? Вероятно сега всеки момент щяха да изскочат бойни самолети с писък от сутрешното небе: наострих уши за дрънченето на танкове, тропот на пехота. Обходих с очи хоризонта: сигурно щеше да се покаже турската морска, пехота. Та нали бях влязъл в страната, без да мина през имиграционната служба: щяха да обявят това за престъпление, за да ме предадат на Черната Челюст, след което щяха да застанат отстрани и да се смеят, докато ме убиват с камъни. Всъщност, ако не ме убиеха още при първата фронтална атака.

Погледнах към леката си картечница. Наклоних цевта. Изля се цял воден поток. Няма нищо, и така щеше да стреля. Подпрях се на лакти и се прицелих в Черната челюст. След това зачаках. Оръжието беше само 22 калибър и макар че бях чувал, че улучва и от една миля, не бях сигурен, че има много смъртоносно въздействие на такъв голям обхват. По-добре беше да изчакам.

Чу се вик над далечния грохот на крайбрежните вълни. Мъжете хукнаха напред.

Един от тях сочеше нещо.

Лодката ни!

О, защо не я бях бутнал обратно в морето?

Черната челюст се приближи и застана до нея. Каза нещо по радиостанцията си, като гледаше към кораба.

Как бяха разбрали, че лодката е там? И тогава си дадох сметка, че ни бяха проследили снощи по радара. Вероятно тя даже имаше някъде по себе си устройство за засичане!

Мъжете се разпръснаха. Знаех какво търсят отпечатъци от стъпки!

Откриха следата! Вероятно кръвта от наранените ми стъпала.

Не, това трябва да се беше заличило от дъжда. Но те явно следваха нещо.

Запънах леката картечница.

Изведнъж мъжът с черната челюст извика нещо на останалите. Те спряха.

Черночелюстият каза нещо по радиостанцията си. Не можех да чуя какво говори поради съскането и бумтенето на морето.

О, де да имах подслушващо устройство. Но всъщност нямах нужда от него. По жестовете му към мъжете ясно личеше, че той знае, че съм горе на скалата.

Но имаше, нещо объркващо. Те не се втурнаха напред да атакуват. Просто стояха там на триста ярда разстояние и поглеждаха ту към скалата, ту към мъжа с черната челюст.

Разговорът му изглеждаше много дълъг. Досещах се за какво става въпрос: той издаваше нареждане за пълна фронтална атака на обединените въоръжени сили на НАТО! След това жени с камъни щяха да изпълнят ролята на хигиенизиращ отряд.

След това се случи нещо много необичайно. Черната челюст махна радиостанцията от устата си и даде знак с ръка на хората си.

Те вдигнаха лодката, изпуснаха въздуха й и я сгънаха. Черната челюст искаше да е сигурен, че няма да избягам по море!

Като носеха плавателния съд, те се отправиха вкупом на юг. Изчезнаха при един завой на брега. Много скоро се показаха отново в две лодки.

Насочиха се към корабите.

Гледах ги как се придвижват по водата. Вдигнах очи към небето за някакви бойни самолети.

След много дълго време се качиха по корабите.

Малко по-късно яхтата, която продължаваше да закрива другия кораб, потегли. И двата съда отплаваха на север. За Истанбул?

Радиото ми се оживи. Беше Рахт, разбира се. Никой друг нямаше устройство-близнак за тази честота.

— Офицер Грис?

— Да.

— Имам едно съобщение за теб. Седни, за да не припаднеш. Ще те вземат около залез-слънце.

— Слава Богу.

Той затвори.

— Друго име? — попита Мадисън. — Някакъв Грис? Това наистина е странен език. Звучи като китайски, но не е, защото китайският е на тонове и освен това навремето си поръчвах прането на китайски. Със сигурност не е руски. Някак течен и тананикащ. Мисля, че никога не съм чувал някоя от тези гласни. А и това С всъщност не е като С. То се изговаря като издишваш въздух. Звучи повече като Хист.

— Млъкни! — щракнах му със зъби.

Ама няма нищо, той много скоро щеше да се срещне с Ломбар Хист, нещастният му глупак.

Нещо ме притесняваше. Залез-слънце? Още нямаше да е достатъчно тъмно при залез-слънце, защото беше късна пролет и здрачът траеше дълго даже на тия географски ширини. Рахт трябва да е имал предвид СЛЕД залез-слънце. Да, той беше толкова бибипски неточен: вероятно просто беше изпуснал думата „след“.

Помислих си, че ако успея да оцелея през този ден, без да ме разкрият, всичко щеше да свърши добре.

Не си и давах сметка за силите на злото, които в този момент вилнееха по света. И за това, че аз бях в центъра на водовъртежа!