Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (38)

Глава първа

Минахме през тесния и натоварен с трафик Гибралтарски проток и навлязохме в Средиземно море. Водата стана по-синя, слънцето — по-ярко, а облаците — по-бели. Завихме на североизток и заоставяхме пенеста следа по протежение на испанското Коста дел Сол.

Като страдах от твърде многото упражнения след твърде многото хашиш и в опита си да избягам от твърде силното слънце, слязох в моя салон в късния следобед.

Извадих екраните от един шкаф и ги нагласих.

Изведнъж си дадох сметка, че времето е съвсем объркано. В Ню Йорк беше едва късно сутринта.

Графиня Крек седеше в едно кресло с лице към двойника на Гениалното хлапе. Слава Богу, че той не ме познаваше и не знаеше за мен, защото му бяха включили хипношлем. През един прозорец зад него се виждаше жълтеникавият пейзаж на долен Манхатън. Значи тя беше в Емпайър Стейт Билдинг.

Наоколо имаше разхвърляни многобройни текстове и върху единия, както можех да видя с периферното зрение на Крек, пишеше „Масачузетски разбивачен институт“.

Бях стъписан. Тя вероятно използваше хипношлема точно по предназначението му: за ускорено обучение.

Тя го изключи и го махна от главата на двойника. Щракна с пръсти и младежът се събуди.

— Сега, мислиш ли, че можеш да вземеш последните си изпити? — попита тя.

— Не зная — отвърна той. — Загубих толкова много време да се шляя с цялата тази работа. Ще трябва да получа наистина високи оценки, за да компенсирам липсата на работа в клас.

— Какво мислиш да правиш, когато се дипломираш? — попита го тя.

— О, знам със сигурност — отвърна той. — Туоуи има нужда от нови модели корита за прасетата и всяка вечер ме ръчка, да завърша училище, за да започна да върша нещо полезно във фермата му. Освен това души наоколо за идеи как да повиши жизнения стандарт на прасетата. Ще съм съвсем зает. Никога не съм и предполагал, че има толкова много градско инженерство, свързано с прасетата. За мен се отвори цял един нов свят.

— Какво ще направиш, ако медиите те нападнат, когато се върнеш в училище, за да си вземеш изпитите?

— Ще се спотайвам — отвърна двойникът. — Но ако Джетеро някога има нужда от мен за изявления пред обществеността или каквото и да било, трябва само да ми каже. Няма да забравя как ме спаси от онзи побъркан психиатър! Само още една минута там и щях да се превърна в зеленчук, а изведнъж се озовах в микробуса и гледах Джетеро. И Исусе, колко се срамувах в онзи момент от себе си, че въобще съм си помислил, че мога да позирам на негово място. И зная дяволски добре, че ти не ми каза да мисля това, когато бях с включен хипношлем.

— Не, не е необходимо да правя това — рече Графиня Крек. — Джетеро може да представя сам себе си.

— Определено е така — каза двойникът. — Какъв пич е само!

Изведнъж кипнах! Всички тия бибипани хвалебствия за Хелър! Не виждаха ли хората какъв подъл, долен бибипец е той всъщност! Той и маниерите му на кралски офицер. Започна да ми се повдига.

— Е, добре — каза графиня Крек. — Трябва да ида да кажа на класа си от микровълнови инженери да отидат на обяд и ти предлагам и ти да направиш същото.

— Наистина съм ви благодарен — каза двойникът. — Ако има нещо, което мога да направя за вас или Джетеро през целия си живот, трябва само да ми прошепнете.

Скръцнах със зъби. Радиото за двупосочна връзка лежеше до мен. Нямаше ли някаква заповед, която можех да дам на Рахт? Нещо, което би накарало тези хора да страдат заради всичките ужаси, които ми бяха причинили?

Не можах да измисля нищо.

Гонгът „обличане за вечеря“ удари. Стюардът ме нагласи в бял смокинг и черна папийонка. Дърдореше през цялото време.

— Дрехите в Испания — каза, — са много добри и много евтини. И макар че Валенсия не е Мадрид, мисля, че все пак можем да намерим подходящи дрехи за пътуване с яхта. Тъй че като стигнем, — какво ще кажете двамата с вас да слезем сутринта на брега и да ви обзаведем по-подходящо.

— И няма да е необходимо да правя упражнения? — попитах аз.

— Имам известно влияние върху директора по спорта — отвърна той.

И стана така, че след една доста скучна вечеря, на която ми беше разказано всичко за Ел Сид, и след една много мъчителна нощ, в която араби танцуваха с камили на върха на една игла, на следващия ден се намерих по шумните улици на Валенсия в Испания, като спирахме в магазини и ме издокарваха, за да приличам повече на собственик на яхта.

Подозирам, че стюардът вероятно получаваше комисиона, но продавачите бяха толкова категорични, че изглеждам magnifico, terrifico и fantastico с това или онова и бяха така впечатлени от факта, че притежавам el yate grandisimo, която е пристигнала току-що, че не можех да отказвам много. Цената не беше чак толкова висока и аз стигнах обратно на борда с такси, пълно с кутии.

Исках да докажа на Тийни, че тя не беше единствената, която може да изчезне и да се върне след това с дрехи, но и двамата с Мадисън не бяха там. Бяха отишли в някаква библиотека.

Същата вечер, веднага след ядене, бяхме внезапно залети от една фламенко трупа. Главният стюард ни обясни, че макар и това да не е Андалусия в Югозападна Испания, фламенкото е много добро. И наистина, както си седях в музикалния Салон на яхтата, удрящите токове, въртящите се поли, кастанетите и китарите скоро ме накараха да викам и да пляскам с тях. Момичетата бяха чернооки и красиви и, макар мъжете да изглеждаха като хора, които носят ножове, не се възпротивиха, когато офицерите от кораба и Мадисън бяха завлечени да танцуват. Тийни взе участие в състезание по удряне с токчета заедно с един млад испански танцьор и изглежда спечели или поне така казаха. Най-накрая се включих и аз.

По-късно бях съвсем изтощен в покоите си, но Тийни беше като взривена. Тя непрестанно кръстосваше неспокойна стаята.

— О — каза, — трябва да си набавя една мантила, гребен и няколко кастанети, както и няколко поли с много плохи! Когато се завъртиш, можеш да си покажеш всичко чак до гърлото!

— Ти си ексхибиционистка — казах й аз.

— Разбира се — отвърна тя. — А ти само почакай, докато изям достатъчно, за да натрупам малко плът по себе си. Хей, като заговорихме за ядене, какво ще кажеш за малко сладкиши?

Борихме се. Загубих.

Призори стюардът ме събуди.

— Ще закъснеете! — каза той, докато търчеше наоколо и ми приготвяше нови дрехи. Избръсна ме, пъхна ме под студения душ, след което ме набута в дрехите ми толкова бързо, а и аз бях така гроги, че не получих възможност да го попитам за какво ще закъснея.

Някой ми бутна кифла и кафе, когато влязохме в някаква кола. Отпрашихме.

Най-накрая попитах:

— Къде отиваме?

Очите на Мадисън блестяха.

— На път сме за свърталището на престъпника Ел Сид! — каза той.

Карахме на север по крайбрежието. Изведнъж вдясно от нас се простря най-бибипски големия замък-крепост, който някога сте виждали. Погледнах наляво. По цялата дължина на планинските върхове се простираха най-огромните укрепления, които някога съм виждал. Всичко беше останки, но белият камък, стълбовете, стъпалата, които се издигаха чак до постройките, разположени върху зъберите, бяха внушителни! Изглеждаше дълго стотици мили.

— Това е свърталище? — възкликнах аз.

— Да, да! — извика Мадисън. — Скривалището на Ел Сид! Излизай от колата!

— Искаш да изкача това? — зяпнах аз.

Не ми обърнаха никакво внимание. Тръгнаха нагоре. Един от водачите ни ме буташе отзад.

През целия ден, като изключим обеда на открито, изяден под постоянната заплаха да го откраднат орли, аз се опитвах замаяно да ходя със затворени очи, за да не ми се завие свят и да не падна. Най-накрая един гид сложи въже около шията ми за всеки случай.

На вечеря, след като се бяхме върнали на борда, едва вдигах вилицата си. Отчаяно исках да си легна, за да успокоя болките в мускулите си с дълбок сън.

Внезапно се появи една фолклорна трупа и ни изнесе концерт на палубата за слънчеви бани. Главният стюард постоянно ме разбуждаше.

— Това са истинските танци на Валенсия. Били са мюсюлмани толкова дълго, че културата се е запечатила дълбоко. Вслушайте се в арабските гами, които използват в музиката си.

Тийни и Мадисън трябваше да научат някои от танците. А когато се разбра, че Тийни може да мърда коремните си мускули в такт с техните рефрени, я приеха напълно.

По-късно в покоите ми Тийни постоянно ме разбуждаше.

— О, трябва да си набавя няколко от тия гривни! А видя ли ония панталони от тензух? Не? Точно това ми трябва: толкова са прозрачни, че публиката може да наблюдава какво правиш с всичко, което си имаш. О, трябва да си набавя някои. Йнки, за Бога, пак ли заспиваш? Сега си изяж сладкиша като добро момче!

И това като че ли е всичко, което успях да си спомня от онази нощ.

Но на следващата сутрин стюардът не беше в стаята ми, търчейки из нея й аз благослових късмета си.

Мадисън ми правеше компания в салона за закуски.

— Знаеш ли какво открих? — попита ме грейнал, докато ровичкаше бекона си с яйца. — Че Ел Сид е бил абсолютен шедьовър на връзките с обществеността!

— Не говори толкова високо, Мад. Главата ме боли.

— О, това наистина ще ти хареса — каза той. — Ти си такъв аматьор, що се отнася до връзките с обществеността, че въобще няма да го повярващ. Но Ел Сид е бил изцяло творение на хората от връзките с обществеността. При това през XI-ти век! Та, когато бил обявен извън закона от краля на Кастилия, се опитал наистина да основе едно кралство за себе си тук, във Валенсия, напълно, независимо от Испания. Но неговите връзки с обществеността разбрали, че да му се не види, това не е много добро за безсмъртието му и написали отново целия ръкопис. Така го скалъпили, че Ел Сид изглеждал като испански национален герой и той станал такъв оттам насетне! Човече, ще ми се да знам името на специалиста му по връзки с обществеността. Какъв експерт трябва да е бил само!

Подобен ентусиазъм не пасваше на настроението ми. Като се опитвах да държа главата си на положение, в което няма да ме боли, като в същото време и няма да падне, слязох на дока с намерението да изкуцукам до някъде отвъд домогванията на директора по спорта — може би някой хладен, спокоен парк.

Тийни стоеше до една количка за сладолед, вероятно възнамерявайки да затапи закуската си с един helado. Бързо избягах от полезрението й между две сгради. Можеше да има някакви идеи за повече екскурзии.

Внезапно едно такси се приближи с рев. Силует от задната седалка изведнъж посочи към Тийни. Таксито изскърца и спря до нея.

Изскочи набита фигура. Мъжът с черните челюсти! Той тръгна право към Тийни. Разкрещя се, но поради шума от дока не можех да разбера какво казва. Беше обаче ядосан!

Тийни си гризна от сладоледа, без да поглежда мъжа. Той блъсна количката за сладолед.

Бях много изненадан. Откъде беше дошъл този? И защо се ядосваше толкова на Тийни, че яде сладолед?

Беше снижил гласа си и въобще не чувах какво — казва. Но й размахваше юмрук! А тя просто продължаваше да си яде сладоледа.

Той пък продължаваше да говори. Тя му предложи малко сладолед. Той го отблъсна встрани. Тя обгърна с ръка раменете му. Той я отблъсна. Тя го целуна по бузата, а той извади една носна кърпичка и изтри останалото в резултат лепкаво петно.

Тя му говореше успокоително.

Сладоледаджията очевидно още не си беше получил парите и стоеше до тях с протегната ръка. Изглеждаше ядосан, че са му блъснали количката. Тийни отново обгърна с ръка раменете на мъжа с черната челюст. Каза му нещо на ухо.

Изведнъж черночелюстният бръкна в джоба си и извади няколко песети, с които плати на сладоледаджията. Тийни взе кърпичката на мъжа и изтри последните остатъци от сладолед по ръцете си. Докато го правеше, продължаваше да говори.

Мъжът се огледа безпомощно. След това отвори вратата на таксито. Тийни се вмъкна вътре и потеглиха.

Обзе ме притеснение. После свих рамене. А не трябваше. В глупостта си си казах, че тийнейджърите просто не можеш да ги разбереш. Нито пък мъжете на средна възраст, които биха прелетели цялото разстояние само за да вкусят малко младо агнешко!

Не се и досещах какво ми подготвя Съдбата. Ако се бях досетил, щях да тичам, докато не ми свърши дъхът.

Като поглеждам назад към всичко това, съм напълно изненадан, че въобще не се досетих какво става!

Бях в ОПАСНОСТ!