Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (50)

Глава пета

През покритото със струйки стъкло виждах нещо да се появява в тъмнината на нощта.

Някакъв плавателен съд!

Виждах някаква блещукаща светлина на носа му.

Страничната мигаща светлина просветваше червена — като кръв. Една бяла светлина на кърмата ми подсказваше, че плавателното средство не е и една трета от големината на „Златен залез“.

Приближаваше се. Като призрачни демони моряците, които се виждаха на страничната светлина, хвърляна от нашия кораб, окачаха фенери по перилата му. Щеше да дойде до нас! Да! Някой беше хвърлил въже на борда ни!

Какво беше това? Патрул? Не можех да разбера.

Някой, смътна сянка, стоеше що лоцманската кабина. Беше на еднаква височина с нашата палуба.

Една странична светлина хвърли отблясъци по лицето му.

МЪЖЪТ С ЧЕРНАТА ЧЕЛЮСТ!

О, Боже! Какво беше това? Главата ми се завъртя!

Бързо загърнах по-здраво хавлията около себе си. Хукнах навън от каютата си. По боси крака стигнах до палубата. Самият аз бях като сянка и потънах зад един голям сандък със спасителни жилетки.

Плющящият дъжд ме биеше. Надникнах.

Съдът дойде до нас със силен удар в корпуса ни.

Мъжът с черната челюст се приближи до перилата.

Някаква фигура излезе от една врата на нашата палуба и тръгна в тъмнината към нашите перила, като застана срещу черночелюстия. Бяха само на около пет фута един от друг.

В ръката на мъжа просветна фенерче. Светлината му попадна върху лицето на човека до нашите перила.

Кръвта ми се смрази.

ТИЙНИ! Онези очи и устата не можеха да бъдат сбъркани даже под смачканото кепе й под дъжда.

— Не беше необходимо да предизвикваш въстание, бибипец такъв! — каза му тя. — За малко да ме ударят с един камък, и къде, щеше да бъдеш тогава? Така или иначе отплавахме на следващата сутрин. Божичко, бясна съм!

— И това ако не е едностранчивост! — изръмжа мъжът с черната челюст. — Не беше необходимо да ходиш въобще в Солун.

— Беше станало крайно време да ти покажа, че играта може да загрубее! Скитате по цялото земно кълбо! Отлагане, отлагане! Какво можеш да отговориш на това?

— Ще ти кажа, че никога нямаше да имам кориди, нито дрехи, лъжлива скръндза такава! Знаеш ли какво мисля? Сега си мисля, че се опитваш да ме метнеш. Мисля, че нямаш никакво намерение да ми дадеш онова, което заслужавам.

— Отлагане, отлагане, отлагане! Заслужаваш да те застрелям! От теб не се искаше да си правиш пътешествийце. От теб се искаше да го доведеш в наши ръце.

Сърцето ми спря да бие. После ме обля една вълна на ужасно просветление, от която ми се доповръща. Онези песни! Марихуаната, която стана хашиш, а той — масло от хашиш. Интересът й към морските карти, опитите й да види Турция от върха на планината. Търсенето на престъпници, всеки един от тях неумолимо по-близо до Турция! Тя ме беше отвличала в упоено състояние на борда на собствената ми яхта, за да ме отведе на едно място, където щях да бъда убит!

Той беше започнал да я ругае. Тя каза:

— Говори по-тихо. Преди време заплаши, че ще платиш на капитана да довърши цялата работа. Е, нека ти кажа нещо, негоднико: двамата с Битс сме съдружници. Така стоят нещата! — И тя вдигна два пръста успоредно един на друг. — Тази яхта няма да мръдне и един фут, ако аз не кажа. И знаеш ли какво мисля, бибипецо? Че ще се опиташ да ме метнеш, след което ще махнеш с мръсната си лапа и ще ми кажеш да се омитам. Това си мисля, че ще направиш.

— Грешиш по отношение на мен — каза мъжът с черната челюст. — Държа си на думата.

Как ли пък не — рече Тийни. — Помниш ли онзи бижутер в Рим? Каза, че ще се върнем, за да вземем огърлицата, а какво направи? Просто забрави!

— Не е вярно! — извика той. — Взех я сам в деня след вашето отплаване. Ето я.

Той порови в джоба си и извади една кутийка.

— Това вече няма да ти свърши никаква работа — каза Тийни, като я отблъсна настрана, когато той я подаде над бездната между двата кораба. — Сигурно си го накарал да й сложи фалшиви камъни и се надяваш да не разбера на тази светлина. Не, сър, приятелче. Не вярвам, че струваш и пукнат грош.

Той върна кутийката в джоба си, като я пъхна ядосано.

Тя вдигна заплашително пръста си към него.

— Слушай сега внимателно, негоднико. Няма да закарам тази яхта в турски води, докато не си получа десетте бона.

— Исусе! — възкликна мъжът с черната челюст.

Кипях. Започна да ме обзема ярост. Значи това беше цената, така ли? Десет бона, за да ме заведе при смъртта ми!

Тийни отстъпи назад от перилото. Над плющенето на дъжда гласът й се чуваше ясно.

— Десет бона в малката ми гореща ръчичка, негоднико, и тогава и само тогава ще дам нареждането.

— Исусе — възкликна той отново, — нямам десет бона на борда.

— Виждаш ли? — рече Тийни — Опитвал си се да ме изиграеш. Нямал си намерение да ми платиш въобще! О, свикнала съм да се оправям с подобните ти. Отгледана съм от стари лисици, които по-скоро биха направили двойно салто, отколкото да опитат храната в капана.

— Слушай — каза мъжът с черната челюст. — Измир е на две крачки оттук. Нашият агент ще разполага с парите. Мога да ги донеса до два часа. Ако ти платя, ще заповядаш ли яхтата да тръгне към Истанбул? Знаеш бибипски добре, че трябва да го пипнем в ръцете си.

— Добре — рече Тийни — Ще стоим точно тук, встрани от Хиос.

— Не, не е добре — отвърна той. — Аз откъде да знам, че няма просто да отплавате веднага щом си тръгна? Мисля, че е по-добре да прескочиш перилата и да дойдеш с мен.

— Добре — рече Тийни — Ще кажа на Битс.

Тя мина покрай мен на не повече от три фута в тъмнината. Стигна до началото на стълбата към мостика. Провикна се нагоре:

— Остани точно тук, до Хиос. Отиваме до Измир. Ще се върна след два часа.

— Да, да — долетя отгоре в тъмното.

Тя отново мина бързо покрай мен.

— Сигурна ли си, че е на сигурно място? — попита чернобузестият, преди да протегне ръка, за да й помогне.

— И още как — отвърна Тийни. — Дрогиран до дупка и ще продължа да го дрогирам. Мисли си, че е на път за Египет. Искаш ли да слезеш да го видиш?

— Вече загубихме достатъчно време. Скачай.

Тийни се приземи на другата палуба. Въжетата бяха навити. Витлата на кораба заработиха. Корабът потъна в дъжда и тъмнината.

О, коварството на жените!

Повдигаше ми се до гуша от предателството й.

ТРЯБВАШЕ ДА ДЕЙСТВАМ!