Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (53)

Глава първа

Както лежах в смрадливата пещера и от време на време ме обливаха дъждовни порои, се чудех какво щеше да ми предложи бъдещето. Въобще не се съмнявах, че ще бъде нещо ужасно. И бях прав.

Музика!

Дом, дом на планинската верига,

Където елен и антилопа имат си интрига,

Където лоша дума не се чува

И по небето облаците цял ден не плуват.

Исусе! На гръцкия остров Хиос, подгизнал от дъжд, с духа на Омир, витаещ наоколо, как можеше да се добере една западна балада?

Мадисън. Беше измъкнал малко портативно радио от куфара си и го беше нагласил на радио Люксембург.

— Изключи това нещо! — изстенах аз.

— Само се опитвах малко да освежа обстановката — каза той. — Малко е тягостна.

— Щом се съмне — изръмжах аз — вече няма да я намираш тягостна. Смятам да продадем кожите си колкото е възможно по-скъпо!

— Може би ще успея да намеря някой блус — рече той. — Но наистина мисля, че едно кънтри е по-подходящ фон, ако имаш намерение да започваш да стреляш.

По радиото казаха:

— Тук имаме една молба от нашите въоръжени сили в Турция: „Присъединете се към едно пътуване до небето“.

— О, Боже, изключи го — примолих се аз.

Той го изключи.

Чакай малко. Радио! Изведнъж ме споходи гениална идея!

Развързах чантичката от колана си и изсипах съдържанието й на пода. Взех радиото за двупосочна връзка.

О, слава Богу! Рахт отговори!

Казах бързо на военен Волтариански:

— Слушай и разбери добре. Изпрати съобщение на базата. Заповядай на капитан Стаб да излети с един влекач и да дойде да ме прибере бързо! — В мен се надигаше надежда. Онова равно място можеше да послужи за приземяване. Стаб щеше да ме откара в дълбините на Африка или на някое място, което беше по-безопасно от това.

Рахт каза:

— Разбрах съобщението. Но къде си ти?

— Мисля, че съм на югоизточния край на гръцкия остров Хиос.

— Мислиш — рече Рахт. — Ако ще те взема космически кораб, е добре да си сигурен къде се намираш и то до абсолютна точност. Няма да се щурат над целия остров, опитвайки се да те намерят. Ще трябва да избият всички жители, на които се натъкнат, ако са направили грешка. Рискуваш да направиш нарушение на Кодекса.

— Слушай — казах аз. — Нямам много време. Призори ще започнат да ме преследват. Опитай се да определиш точното ми местонахождение с помощта на това радио.

— Не е много точно в такъв обхват. Знаеш ли какво? Не съм в офиса, но ще изтичам там. Мога да засека честотата ти на скалата, ако излъчиш сигнал към нея. Задръж така. Веднага отивам там. — И той затвори.

— На какъв език говореше? — попита Мадисън. — Не звучеше като нито един, който някога съм чувал.

Засенчих светлината на фенерчето и погледнах към него. Той вече знаеше твърде много. Ако графиня Крек някога го спипаше, щях със сигурност да загина!

Преди да успея да го спра, Мадисън взе фенерчето и започна да тършува из купа листа, които бях изсипал от чантата си, за да намеря радиото.

— А, я гледай всички тия документи! — възкликна той. — Инксуич, федерален следовател; Ахмед Бен Нути, Обединена арабска лига; Султан Бей… Тук няма нито един за Смит. — Той вдигна поглед. — Как всъщност е истинското ти име? — Погледна отново документите. — А и какво е това писмо? — Бях използвал празна фактура на Апарата за теглене на пари, за да надраскам някакви суми: шрифтът беше триизмерен, разбира се, и беше написано простичко: Координиран информационен Апарат, Конфедерация Волтар. Имаше си даже и логотип, който Флотата наричаше „кърканите“. — Триизмерно писане? — възкликна той. — Това не е от този свят, човече.

В началото не го бях спрял, защото, мислех за нещо друго: какво да правя с него. След това не го бях спрял, защото самият жест щеше да го накара да осъзнае, че има нещо секретно. Но когато се натъкна на бланката, премина бариерата, отвъд която нямаше никакво спиране. Нарушение на Кодекса. Мадисън трябваше да бъде застрелян.

И тогава, колкото и да не беше типично за мен възпрях ръката си, когато тя посегна инстинктивна към леката картечница. Мадисън беше твърде ценен. Той можеше да съсипва живота на хората, да предизвиква войни и да призовава демоните по начин, за който на Волтар не бяха и чували: връзки с обществеността. Ломбар винаги търсеше нови начини за съсипване на хората, а този беше един, за който не беше и чувал.

Въпреки състоянието си, взех бързо решението. Когато влекачът ни вземеше, щях просто да наредя на капитан Стаб да отведе Мадисън в базата, да го затвори и да го изпрати с някой кораб при Ломбар с приложена бележка. Може би Ломбар щеше да бъде по-малко брутален спрямо мен, ако му направех подобен подарък.

Това щеше не само да предпази Мадисън от всеки опит на Крек да го разпитва — което щеше да бъде фатално, след като той вече знаеше другите ми имена, но и щеше да ме постави в добри взаимоотношения с Ломбар Хист.

Трябваше да скрия чувствата си. Но аз съм обучен на това. Насилих се да се засмея тихо.

— Инстинктите ти на репортер-следовател могат да ти причинят неприятности, Мадисън — казах аз. — Просто не го разнасяй много и ще разбереш всичко някой ден.

— Охо! — рече той. — Надушвам историйка! 18 пункта Мистериозният мъж разказва всичко.

Точно в онзи момент той подписа съдбата си.