Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (60)

Глава първа

Крачех напред-назад в двора на вилата в Афийон, Турция, часове наред, като се опитвах да преценя положението си от всички гледни точки.

Всъщност то беше доста отчаяно. След седмица-две банката „Граб-Мапхатън“ щеше да забележи факта, че шефът на Международния отдел за застраховки Форист Клоужър, инак наречен Черната челюст, не се обажда.

Тъй като бях уволнен в качеството си на фамилен шпионин на Роксентър, не можех да очаквам помощ от тяхна страна. Даже искаха да ме обвинят във вземане на подкупи!

Документите за ипотеката, които той беше донесъл със себе си, не бяха оригиналите. Те все още се водеха на отчет в банката. Все още можеха да кажат на турското правителство да ме съди за ипотекиране на земя, която не притежавам.

Роксентър беше намерил възможност да се сдобие с огромно пространство първокласна земя за опиум, която базата обикновено даваше под аренда на турски наематели. Той въобще не се и досещаше, че чрез тази обичайна банкова стратегия е сложил ръце и на Волтарската база.

Ако Фахт Бей откриеше това, можеше да ме хване и изпрати с някой кораб вкъщи, за да ме екзекутират като автор на най-голямото нарушение на Кодекса за всички времена.

Ломбар никога нямаше да ми прости, че съм объркал работата на Роксентър, защото това щеше да спре доставката на наркотици от Ай Джи Барбън Фармацевтикъл, които бяха от жизнена необходим мост за подронването на Волтар.

О, Боже, как щях да се измъкна от всичко това?

Преподавателите ми в училището в Апарата имаха навик да казват:

— Ти се погрижи за подробностите, а големите проблеми сами ще се погрижат за себе си.

Това беше един добър съвет.

Щях да се погрижа за подробностите.

Изведнъж си дадох сметка, че е паднал здрачът. Беше започнал да духа студен вятър.

Мюзеф се приближи:

— Господарю, оня мъж, дето го сложи в стаята за гости, пита дали е безопасно да се разхожда наоколо. Мисля, че започва да подозира, че искаш да го затриеш.

Аха, това беше една подробност, за която трябваше да се погрижа.

Отидох в стаята си и намерих едно малко шишенце. Обадих се по вътрешния телефон в кухнята и ги накарах да ми донесат голяма, кана с шира с две чаши на един поднос. В едната чаша изсипах голяма доза от съдържанието на шишенцето. Беше течен хлорен хидрат, съкрушителните капки, използвани векове наред от барманите. Напълних чашите.

Отидох до вратата на Мадисън, отключих я и влязох с подноса в ръце.

Той стоеше до зарешетения прозорец, който гледаше към частната градинка на стаята.

— О, здрасти, Смит — каза той. — Има ли някаква възможност да изляза от тук и да се разходя наоколо? Чувствам се доста потиснат и малко раздвижване ще ми дойде добре.

— Добре, добре — казах сърдечно. — И аз си мислех същото. Цялото онова пътуване с кола би съсипало всекиго. Знаеш ли какво? Поръчал съм вечеря за двама ни, след което ще те изведа оттук и ще ти покажа гледки, от които ще ти падне шапката. Така че седни за малко, докато я приготвят и пийни един аперитив.

Дадох му чашата с шира. Той седна в един фотьойл и си сръбна.

— Какво е това? Малко горчи.

— Ферментирал гроздов сок — казах аз. — Предшественикът на истинското вино! Даже няма отрови. Така че пий. До дъно. — За да му дам пример, пресуших чашата си.

Той глътна половината от неговата.

— Знаеш ли, Смит, Грис или както ти е там името, аз дълго мислих. Може би не направих всичко, което можех да направя. Наистина хич не ми се ще да разочаровам мистър Бери. Той е чудесен човек и аз му дължа страшно много. Много съм лоялен към работодателите си, знаеш ли. Никога не се отказвам от някоя работа, докато не ме уволнят в действителност. И знаеш ли; той не ме уволни. Не ти е казал, че съм уволнен, нали?

— Трябваше да те измъкна, за да ти спася живота — припомних му строго аз.

— Да, така е — рече Мадисън, като допи останалата част от ширата. — Но въобще не съм сигурен, че направих всичко, което ми беше по силите, за онзи клиент — Уистър. Например имах една голяма идея, която така и не осъществих. Щях да го накарам да обере американската хазна във Вашингтон и така да пусне цялото ФБР да го преследва. Бягство чрез удар след удар. Но нямах необходимото време. После ми хрумна да го накарам да открадне Аляска и да я продаде обратно на Рус…

Главата му клюмна. Чашата се изплъзна от обездвижените му пръсти.

Движех се като котка. Събрах всичките му дрехи и неща в куфара му.

Метнах Мадисън на рамото си и грабнах куфара със свободната си ръка.

Хукнах през тайната си стая, а после и през тунела. Повиках капитана от охраната.

— Още един пътник за кораба — казах.

— Доста работа имате — рече капитанът. Пропуснах комплимента покрай ушите си.

— Сложете го в една килия. Изпратете го заедно с онова момиче на Волтар с „Бликсо“. — Пуснах Мадисън. Хукнах обратно към стаята си.

Намерих лист хартия за съобщения. Написах:

До Ломбар Хист

Президент на Апарата

Изпращам ви един изключително ценен човек като личен подарък. Името му е Дж. Уолтър Мадисън. Ще бъдете напълно изненадан от възможностите му.

Солтан Грис

Шеф на Отдел 451

Написах отгоре СПЕШНО и ВАЖНО и го пуснах със заминаващите съобщения.

И представа, си нямах, че когато запечатах онзи плик, съм запечатал и собствената си участ.

Помислих си неразумно, че виждам за последен път Дж. Уолтър Мадисън.