Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (41)

Глава четвърта

Отплавахме на другата сутрин. Морето беше бурно и аз лежах като прострелян на койката си. Влязоха капитанът и директорът по спорта.

— Правя проверка на кораба — каза капитан Битс, — за да се уверя, че французите не са ни обрали, без да разберем. — Той се вгледа в посърналото ми лице. — Главният стюард ми каза, че сте ходили в дома на пристанищния директор. У вас ли си е още портфейлът ви?

Разрових се немощно под възглавницата си. Кимнах утвърдително.

— Е, добре тогава — рече той — лишили сме се само от струйниците на четири пожарни маркуча. Имаме късмет. — Тъкмо си тръгваше, когато се обърна намръщен. — Не сте пили от френското вино, нали? Правят го, като мачкат гроздето с боси крака, а често имат гъбички. Не бих искал собственикът да се разболее от гъбички на краката в стомаха.

— Директорът на пристанището поднесе вино, но аз въобще не пих — казах му.

— Директорът на пристанището! — възкликна той стъписано. — Исусе, не сте спали с жена му и дъщеря му, нали?

Кимнах нещастно.

— Ей, да си бибипам очите! — каза капитан Битс. — Спортен, тичай в каютата ми и донеси аптечката ми. Стюард, изкъпал ли си го?

Стюардът изглеждаше доста притеснен. Главният стюард му се скара. Двамата ме измъкнаха от леглото, бутнаха ме под един душ и се захванаха на работа с един антисептичен сапун.

— Изгорете чаршафите му, както и дрехите, които е носел — нареди Битс. — Не можем да рискуваме и да заразим кораба. Нищо няма да унищожи френските въшки, освен огъня. Те пренасят тиф.

Аптечката пристигна. Капитанът извади спринцовки и игли, които изглеждаха предназначени за помпи в трюмовете. Напълни ги. Всички ме притиснаха здраво. Капитанът би в бедрото ми три вида антибиотици и огромна профилактична доза неоарсфеналин. Болеше!

Понеже ми се гадеше, капитанът завърши процедурата с една свещичка „драмамин“.

— Ако не се вдигнете да ходите до няколко минути — каза той, — ще ви бия една инжекция „Марезин“ за гаденето при движение.

Друга инжекция?

— Ставам веднага! — казах аз.

Облечен в нови дрехи, изнемощяло тръгнах към салона за закуска. За моя изненада Тийни и Мадисън бяха на масата и поглъщаха омлети.

Направих се, че ям, за да не каже сервитьорът на капитана, че е по-добре да ми бият онази инжекция. Тоя бибипан екипаж беше осведомен за всичко.

Поглъщането на омлетите ми действаше зле. Реших да ги разсея.

— Как мина в затвора? — попитах.

— Чудесно — отвърна Мадисън. — Отвориха всички врати, които пожелахме. Почти ни предадоха затвора. Ти какво каза на директора на пристанището, Смит?

— Държавна тайна — казах.

— Е, трябва да е било нещо забележително — рече той. — Видяхме скелети, които са там още от Наполеоново време. Разбира се, мястото вече е пълно с туристи, които не са успели да си платят сметките за хотела, но ние намерихме всичко, за което бяхме отишли.

— И какво открихте? — попитах, защото се страхувах, че ще започне следващ омлет.

— Нищо! — отвърна той. — Абсолютно нищо. Помислихме си, че сме открили отвор между две килии, но той беше новонаправен, дело на някаква двойка от Дес Мойнес, на която им били откраднали паспортите. Така че разполагаме с неопровержимо отрицателно доказателство. Никога не е съществувал никакъв граф Монте Кристо!

— Не звучи много внушително — казах, като се опитвах да прикрия факта, че не ям.

— О, обаче Е! — каза Мадисън. — Тук имаме една световноизвестна личност, напълно безсмъртна, име, което е на върха на езика на всяко дете в училище и на всеки филмов режисьор, престъпник, който обаче никога не е съществувал! Не разбираш ли? Пълна известност и нито капчица сведения, които да я опетнят, където и да било. Това означава, че можеш да създаваш дори плътта и кръвта на съдбата без ни най-малка следа от действителността. Какъв специалист по връзки с обществеността е бил този Александър Дюма! Боже, вече не се правят подобни неща.

— Кажи му за другия водач — намеси се Тийни.

— А, да — рече Мадисън. — Всеки служител и пазач, на когото говорихме за безсмъртни французи, целуваше върха на пръстите си и казваше благоговейно „Наполеон!“. Изглеждаха в такъв екстаз, че ако нямаш нищо против, Смит, ще се отбием в Корсика, за да посетим дома му. Това ни е точно по пътя.

Каквото и да е, само да се махне видът на тая храна от погледа ми. Не можех да устоя и на това да стигнем до друго пристанище и по-спокойни води. Отидох бързо на мостика.​

Капитан Битс седеше в лоцманското си кресло и гледаше небето и бурното море.

Попитах го:

— Бихме ли могли да спрем в Корсика?

— Чудех се къде отиваме — отвърна той. — За един капитан наистина не означава много, когато собственикът се довлече на борда и каже: „За Бога, отплавайте!“ Някое конкретно пристанище?

— Домът на Наполеон.

— Мисля, че това трябва да е Ажасийо, ако не, ме лъже паметта. Малко повече от половината надолу по корсиканското западно крайбрежие. Но я чакайте малко. Онова място е френско. Не мисля, че е добре да слизате на брега. Не искам да загубя собственика заради някоя бибипана френска уличница. Вече се лиших от четири струйника.

Обещах, че ще стоя на борда. Той влезе в стаята с морските карти, за да набележи курса, и аз си тръгнах бързо, преди да е забелязал, че изглеждам толкова зле, колкото се и чувствам. Можеше да ми бие инжекцията „Марезин“.

Но това не ми помогна много. Директорът по спорта скоро ме хвана да правя обиколки.

Хвърлихме котва в пристанището на Ажасийо на следващия ден. С благодарност застанах на стабилната палуба и погледнах драматичните силуети на планините, насочили зъбери към небето. Розов, пурпурен и виолетов гранит образуваше цветни петна сред обилната растителност.

Не ни разрешиха да ползваме нашите лодки, защото можело да лиши жителите от франкове, и Тийни и Мадисън слязоха на брега с един пуфкащ влекач.

Аз направих смирено обиколките и упражненията си и след обяда слязох в моя салон на собственика. Мислех, че ще мога да погледам екраните.

В Ню Йорк беше рано сутринта, но Хелър беше в офиса си и четеше някакви текстове, като прелистваше страниците твърде бързо, за да видя за какво става въпрос.

Влезе графиня Крек облечена в строг черен костюм, а русата й коса беше хваната на кок отзад. Приличаше много на учителка.

— Микровълновите инженери се справят чудесно — каза тя. След това заобиколи бюрото, сложи ръка на рамото му и погледна какво чете той. Тя можеше да следи, аз не. — Защо, Джетеро — попита тя. — Какво, за Бога, правиш с учебник по елементарна електроника?

— Тук мислят, че нещата стоят така — отвърна той. — А ако опровергаеш някоя истина в курсовата си работа, ще те скъсат.

— Изпит? Не е необходимо да се явяваш на никакъв изпит в колежа. Изи е уредил всичко. Документите ти за изпита ще бъдат предадени в империята.

— А, не — рече Хелър. — Едно е да ходи в часовете вместо мен и дори да прави текущите тестове. Но не бих приел диплома, докато не ме изпитат за нея и не издържа изпита. Има само три дни до седмицата с изпитите. Трябва да позубря.

— О, Джетеро. Твърде честен си за тоя живот! Науката им е претъпкана с неправилни предполжения. Боря се всеки ден с тях у тия микровълнови специалисти. Грешките са толкова глупави, че дори аз ги улавям, при условие че знам толкова малко.

— Трябва да се казва онова, което е казал професорът отговори той. — Ще ме скъсат, ако не го направя, А тази диплома ми трябва, защото иначе никой няма да ми повярва.

— Здрасти, здрасти, здрасти — чу се друг глас. — Има ли някой вкъщи? — Беше Бум-Бум. — Хайде, Джет. Донесох една М-1.

Графиня Крек го погледна. Той стоеше с една пушка в ръце.

— По кого ще стреляш? — попита го тя.

— Не, не — рече Бум-Бум. — Има много кандидати, но няма време. Джет трябва да се дипломира в Корпуса за обучение на запасни офицери, а той никога не е идвал на занятия. Даже не знае ръководството за боравене с оръжията.

— Научи нея — каза Джет. — А тя ще ме научи и мен. Трябва да довърша тоя смахнат текст за квадратните уравнения.

Бум-Бум се вторачи в графиня Крек. Долната му челюст беше увиснала.

— Давай — каза Хелър. — Няма да й отнеме много време. Тя знае вече едно-две ръководства.

— КАКВО? — възкликна Бум-Бум.

— Имам няколко минути на разположение — рече графиня Крек. — Покажи ми какво се прави.

С голямо съмнение Бум-Бум стегна ремъка на пушката и започна да показва упражненията от един войскови наръчник за боравене с оръжието. На дясното рамо, пушки долу, за почест, свободно, извикване на заповедите и преброяване на движенията.

— Разбрах — каза графиня Крек.

— Разбрахте? — извика Бум-Бум, невярващ на ушите си. — Та вие не сте и докоснали пушката!

— Ами защо ми е? — попита графиня Крек. — Изглежда ми доста примитивно.

— О, да — каза Бум-Бум. — Така е в армията — доста примитивно. Ето го истинското умение. Военноморският корпус.

Той показа упражненията от някакво ръководство, отличаващи се с много отчетливо плющене на ремъците и бедрото.

— Разбрах — каза Крег.

— О, престанете, мис Джой. Не се опитвайте да ме метнете. Още не съм си пил първия скоч за деня.

Графиня Крек взе оръжието от ръцете му. Разгледа го.

— Изглежда малко лека — каза тя.

Разгледа отделните и функционални части. След това провери баланса.

Отведнъж тя направи всички упражнения от войсковия наръчник е голяма скорост. След това, без да спира, направи и тези от наръчника на военноморския корпус.

Бум-Бум стоеше с широко отворени очи.

— А сега един истински наръчник — каза графиня Крек — би изглеждал ето така.

И въпреки ограниченията на пространството в офиса, тя запрати пушката в серия от бойни упражнения, които бяха толкова главозамайващи и многодетайлни, че оръжието беше като мъглявина, с изключение на ония моменти, в които заставаше като заковано за части от секундата. След което графинята мина и през наръчника за парадни шествия на Флота. Въртящото се оръжие издаваше силно свистене, а плясъците бяха силни като пистолетни изстрели. Графинята свърши.

— Исусе Христе! — възкликна Бум-Бум. — Никога не съм виждал подобно нещо през целия си живот! При това направено от една красива жена!

— Един капитан на име Снелц я научи — обади се Хелър. — Така че да може да бъде тайно вкарвана и изкарвана от кораб.

— Снелц? — попита Бум-Бум.

— Да — отвърна Хелър. — Навремето беше моряк във Флота.

— О, това обяснява нещата — каза Бум-Бум. — Мис Джой, можете ли да ми покажете отново последния наръчник, който демонстрирахте?

Цялата работа ме изпълваше с притеснение. Бях забравил, че тя умее да си служи с пушка. Знаех, че е по силите на Снелц и да я е научил да стреля. Леле, Боже, ако й хрумнеше да ме погне с пушката? И без нея си беше вече достатъчно смъртоносна.

А-а, не ми харесваше как вървят нещата. Мис Симънс беше вън от играта. Проектът със спорите беше завършен. Хелър щеше да си вземе изпитите и да получи диплома.

Графиня Крек обучаваше микровълнови инженери за нещо, което не можех въобще да проумея какво е.

Ако не сляза на сушата, за да им направя капан, беше много вероятно да успеят.

Усещах как острието на убиеца потъва в гърба ми. Защото такава щеше да бъде съдбата ми, ако те успееха.

Погледнах радиото за двупосочна връзка. Страшно ми се искаше да измисля нещо, което да наредя на Рахт. Не можах, но трябваше.

Единственият ми шанс в този момент беше, да мирувам и да се крия, да стоя настрана от Турция и Съединените щати и да се надявам, че обучението и гениалността ми ще стигнат до нещо, което ще спре неумолимата сила на катастрофата. Не можех вечно да се разтакавам. Иначе щях да бъда премазан.

И представа си нямах, че този зъл Земен Бог на неумолимата сила вече е поставил крака си съвсем здраво на врата ми точно в онази минута!