Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (43)

Глава шеста

Морето беше красиво и спокойно, когато минахме през пролива Бонифачо между Корсика и Сардиния, точно на юг от нея.

Битс беше казал:

— Ще усетите разликата, когато Корсика застане между нас и преобладаващите западни ветрове.

И наистина стана така. Вече бяхме в италиански води и ми се струва, че това беше първият път, в който виждах нещо италианско да е спокойно. Главният град Портоферайс беше красиво местенце — бели сгради с червени покриви, разхвърляни по синьото пристанище. Тийни и Мадисън веднага хукнаха, а аз бях много щастлив, че мога да се разходя на твърда почва и да поупражня италианския си.

Древните етруски копаели желязо там и името означава „Димящо място“, вероятно заради леярните. Но си мисля, че някой английски шегобиец трябва да е изпратил Наполеон в изгнание там, защото е било толкова близо, колкото е бил адът. Но шмекерията е щяла да се провали, защото сега мястото е един приятен курорт: печеливши са туризмът и Наполеон.

Резиденцията за изгнанието на „европейския великан“ беше точно в града, на брега: Палацина ди Мулини. Разходих се около нея: хубаво местенце, което никак не приличаше на затвор. Представата, която имах за затворите, беше повече като за Спитеос, а не за този палат. Нищо чудно, че беше избягал! Нямаше ток по оградата.

Тийни и Мадисън вече бяха ходили там. Когато попитах за тях, един от пазачите каза:

— Ah, la bellina fanciulletta Americana! L’innocente.

При което аз си помислих, че той не е на себе си. Беше я нарекъл „хубавото малко американско момиченце“ и направил коментар за невинността й. Държеше два джоинта, които тя вероятно му беше дала като бакшиш. Никога не спрях да се изненадвам как хората не успяваха да прозрат каква малка бибичка беше тя.

Бяха отишли в лятната резиденция на Наполеон, Villa San Marino, на четири мили югозападно от града, където имаше музей с Наполеонови предмети и картини. Какво изгнание! Палат, пък и лятна резиденция! Но тоя човек трябва да е бил абсолютен психар, за да е поискал да избяга от всичко това. Трябвало е да види Спитеос!

Беше твърде далече, за да се отиде пеша, нямах намерение да платя цяло състояние за такси, така че се пошляях из града и изпих няколко еспресо. Колко спокойно, колко утешително е да седиш на маса на някой тротоар под слънцето в началото на май, далеч от тормоза и врявата на Хелъровци, Крековки, Хистовци и Бериевци.

— Здрасти, Инксуич.

Знаех си, че не трябва да пуша хашиш предишната нощ. Халюциногенните ефекти очевидно се повтаряха отново. Можех да се закълна, че това беше гласът на Бери.

— Имаш ли нещо против да седна?

Това БЕШЕ гласът на Бери.

Събрах сили да погледна дали халюцинацията е и визуална. И той стоеше там, в адвокатски костюм от три части, с шапка с пречупена периферия. Издърпа един стол.

Погледна ме.

— Как вървят работите? — попита той.

— Какво правиш тук? — попитах го аз. Може би халюцинацията щеше да изчезне.

— О, грижа се за един склад за боеприпаси на Хатчетхаймер. Имаше идея да взриви Ватикана и се нуждаеше от малко боеприпаси. Дойдох с комета.

И той махна с ръка към пристанището.

Реших да направя малък тест. Можех да имам халюцинации с Бери много лесно, но не и с превозно средство, което не съм виждал преди. Извих врат.

Да, там имаше някакъв странен плавателен съд на мястото за акостиране: приличаше на корпус на самолет на кокили и без крила. На страната му пишеше „Октопъс Ойл“.

— Та, как вървят нещата? — попита Бери.

— А, добре, добре — отговорих, като се мъчех да се изтръгна от халюцинацията.

— Уредено ли е всичко около онзи човек с горивната заплаха?

— О, да! — казах. — Напълно.

— Хубава яхта си имаш там — каза Бери, като погледна закотвения кораб в бяло и златно. — Не съм виждал „Златния залез“, откакто имахме конференция с Човека и Морганови на борда й. Как е Мадисън?

— О, той е добре, много добре — отговорих. — Никога не е бил по-добре. Петни репутациите на хората навсякъде наоколо. Чудесен човек.

— И ти се оправи с онзи човек с горивото? — попита Бери. Определено се заяждаше за това.

— Напълно — отвърнах аз. Смачкан, смазан и осакатен. Неспособен да си вдигне даже малкото пръстче.

— Разбирам — каза Бери и стана. — Е, трябва да поемам. Календарите на времето, приливите и съдът никого не чакат.

Той подръпна шапката си с пречупена периферия, погледна ме, след което пое към кометата. Много скоро след това моторите й заработиха. Корабът тръгна от площадката за акостиране, след което изведнъж подскочи напред сред облак от бели пръски, застана на кокилите си и се плъзна, за да излезе от залива със сто мили в час.

Грохотът от моторите й утихна и градът се върна към дрямката си.

Седях си, черепът ми се въртеше, а еспресото ми отдавна беше изстинало. Не можех да разбера. Знаеше ли Бери, че съм тук, или беше станало случайно? Може да е получил описанието в офиса на пристанището — всички италианци говорят твърде много. Нямаше кой знае колко чужденци в града, защото беше още доста рано за сезона.

Марсилия! Бях се представил като „Фамилен шпионин на Роксентър“ на онзи пристанищен директор. Той трябва да се е раздрънкал, че съм бил там със „Златен залез“.

Топлото слънце се превърна в мраз. Едва тогава започнах да си давам сметка, че бях казал на Бери една ужасна лъжа. Хелър не само че не беше престанал да бъде заплаха за горивото, ами и беше по-опасен от всякога.

Бибипка му на Хелър! Винаги ми навличаше неприятности. Умишлено и по преднамерено зъл начин.

Това, което диктуваше отърваването от Хелър, вече не бяха само задълженията ми.

Вселената просто беше твърде малка, за да побере и двама ни!

Успокоих се с мисълта как Бери няма да открие, че Хелър сега е свободен като волна птичка да изсипе злата си воля върху тази планета. Бери вероятно щеше да си помисли, че Мадисън и аз сме си дали заслужена почивка…

И тогава се сетих. Ако ни предизвикат, можехме да кажем, че ако Хелър надигне грозната си глава отново, просто търсим нови начини да го спрем.

Да, това беше. Можехме да кажем как, макар и да сме съзнавали, че мъжът с новото гориво е, доколкото ни е известно, изваден от строя, сме си дали сметка, освен това, че той би могъл да задейства отново и че ако го направи, трябва да разполагаме с боеприпаси.

Щеше ми се да си бях помислил това още докато Бери седеше до мен. Но аз така се бях слисал. Човек не може да мисли добре, когато сърцето му бие на около пет фута над главата.

Може би трябваше да изпратя на Бери съобщение по радиото с думите:

— Въпреки че, доколкото знаем; човекът с новото гориво е изваден от строя, нашата преданост към задълженията ни е толкова голяма, че ние старателно търсим нови начини, за да очерним името му и да попречим на напредването му.

Не, Бери можеше да го разбере погрешно. Онова, което трябваше да направя, бе да се захвана здраво със следното: а) Наистина да намеря данни, с които да помогна Хелър да се превърне в престъпник, и б) да мисля, мисля, мисля за начин да хвърля унищожителен експлозивен заряд в сърцето на Хелъровата операция. И тогава, ако работата стигне до Бери, да мога да кажа угоднически:

— О, нямаше причина да ви притесняваме: всичко сме поели в свои ръце.

Да, това беше най-добрият план.

Почувствах се много по-добре. Избутах всичките тормозещи ме съмнения в задната част на съзнанието си и се върнах на кораба.

Още повече се успокоих, когато хвърлих поглед към екраните и видях, че Хелър просто зубри за изпитите си: сега се занимаваше с лекциите на Армия Г-2 за „психологическо воюване за офицера в разузнаването“. Графиня Крек беше излязла да пазарува, като беше повлякла със себе си иконома на апартамента — Балмор. Тя очевидно се опитваше да намери подарък за дипломирането на Хелър и нямаше голям късмет с нещата, които се предлагаха и които тя сякаш приемаше за „примитивни ръчни изработки“. Там нямаше никаква заплаха.

Тийни и Мадисън се върнаха на борда навреме за вечеря. От цялото обикаляне бяха много гладни и поглъщаха печена пуйка по филаделфийски с внушителна бързина, но това не намаляваше наситения им интерес към деня, който бяха прекарали.

— Всъщност — каза Мадисън — Наполеон не е стигнал много далеч. Можеш да погледнеш от Елба, където е бил заточен, право към Корсика, където е бил роден. Убил е няколко милиона хора и въпреки това е изминал само това кратко разстояние.

— Е, той не е бил истински престъпник — каза Тийни с разбиране и с уста, пълна с пуйка. — Не са го обесили.

— Не мога да разбера наистина защо е национален герой на французите — каза Мадисън. — Той не е бил французин. Бил е тосканец, италианец. Но има едно нещо, което може да се каже в негова полза. Със сигурност е бил велик специалист по връзки с обществеността. Ей ти го на, един чужденец, който атакува французите отвътре, като е дегизиран като техен генерал, убива милиони от тях, а те са го направили и император след това. Та това го поставя много високо в йерархичната стълбица на връзките с обществеността. Какъв гений само, да сполучи така. Истински се радвам, че проследихме това. Получих много сведения за нещата, по които се увличат хората.

Тийни си беше взела един десерт с банан и го атакуваше.

— Значи мислиш, че това пътуване беше много успешно, така ли, Мади? Добре. Дай ми списъка си с престъпници и аз веднага се захващам на работа с изследователската си група.

Помислих си, че е по-добре аз да се заема с това. Щеше да направи добро впечатление, когато срещнех Бери следващия път.

— Аз ще ти помогна — казах.

— Разбира се, че ще ми помогнеш — рече Тийни. — Всъщност ти си изследователската група. Кой друг, по дяволите, знае такива големи думи като „заточен“?