Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (20)

Глава трета

С един телефонен разговор с офиса на Графърти извлякох информацията, че според пристанищния контрол на трафика „Златен залез“ ще акостира в 16 часа на кей 68 и че всичко върви добре.

Много ми се щеше да бъда под ръка и да стана свидетел на краха на Хелър, когато стъпи на брега в очакващите го прегръдки на полицията. Исках да видя лицето му, когато го бутат към джипа, за да го откарат бързо към „Белвю“ и умственото унищожение.

Поради тази причина отидох съвсем навреме.

Патрулните коли и джипът бяха паркирани в склада, така че въобще не се виждаха. Зад сандъците с товари бяха застанали ченгета със сигнални пушки. Виждаха се само обичайните федерални служби за имиграцията и митницата и въпреки че яхтата не беше чуждестранна и в действителност не трябваше да се регистрира, те бяха под ръка в обичайното си качество на максимален дразнител, а в този случай и на прикритие.

Забелязах Графърти.

— Искам го тоя бибипец — каза полицейски инспектор Графърти. — Направи ми впечатление на една очна ставка за сексуално извратени преди три години и го чаках само да направи първата си погрешна стъпка. И ето че я направи: привлякъл е върху себе си вниманието на един психиатър. Това винаги е фатално. А като заговорихме за психиатри, какво се е случило с лицето ти?

— Скейтбордове от упор — отвърнах.

— А, така ли. Сега си спомням. Ти си федералният агент, който ни обади за скейтборд-бандитите. Никога не забравям лица. Ние така и не ги хванахме, знаеш ли. Но благодаря за информацията. Ще ми се тая яхта да побърза и да дойде вече.

— Претоварен ден? — попитах.

— Да-а, трябва да организирам полицейски ескорт за жената на кмета. Ще държи реч тази вечер по въпросите за душевното здраве, а тя винаги докарва публиката до лудост. Ето я яхтата, идва.

„Златен залез“ се приближаваше по Хъдсън.

Един влекач й хвърли въже на борда й и я взе на буксир за последната четвърт миля. Тя беше красив кораб, целия в бяло и златни орнаменти и повече приличаше на пътнически лайнер, отколкото на яхта. Червеният турски флаг с жълтите си звезда и полумесец, се вееше на оградата на хакборда от бриза по река Хъдсън. Наоколо летяха чайки. Към шумната сцена се прибавяха и хеликоптерите от близката площадка за кацане.

С много изсвирвания между мостика на яхтата и лоцманската кабина на влекача, той я избута до мястото й на кея. Леле Божке, тя беше голяма. Не си бях дал сметка колко голям може да е кораб дълъг 200 фута и тежък 2000 тона.

Сложиха мостче до отворената бордова ограда и федералната банда плъпна по борда, за да подозира разни неща и да дразни хората. Те не търсеха това, за което ние възнамерявахме да влезем. След известно време излязоха до един, горчиво разочаровани, че не са намерили тайно внесен китаец и че бдителният екипаж осуетява усилията им да поставят тайно контрабандна стока.

Сега беше дошъл и нашият шанс. Хората можеха да слизат. Вместо това влязоха двама. Единият бе икономът от апартамента на Хелър, а другият — камериерката на Крек.

Наблюдавахме мостчето и корабните въжета. Никой не можеше да слезе от кораба, без да го видим. Знаехме, че е по-добре да не се качваме на борда, за да не позволим на жертвата да се измъкне на брега зад гърба ни.

Икономът и камериерката, подпомагани от няколко членове на екипажа, изнесоха багажа на графиня Крек на кея и зачакаха такситата.

— Къде е тоя тип? — попита Графърти с нарастващо нетърпение.

И ето че излезе капитан Битс.

Когато беше вече на края на мостчето, Графърти го спря.

— Имате един пътник на борда, който е по-добре да ми кажете къде е. Както и на него това, че трябва да излезе бавно.

— Пътник? — възкликна Битс. — О, искате да кажете човекът от ЦРУ.

Аз се прикривах зад някакви сандъци на дока. Не исках да ме виждат. Освен това исках и да бъда встрани от траекторията на куршумите. Познавах привичките на Хелър.

— Имам предвид този човек! — каза Графърти, като показа увеличена снимка на Уистър.

— Да — рече капитан Битс. — Този мъж. — Той се взря назад в кораба. — Ами, той ни накара да го научим да играе на зарове. Не знам как го правеше. Спечели си обратно писалката. После спечели всичките ми пари в брой. А после и парите на целия екипаж. А най-накрая ни предложи да се обзаложим на всичко, което беше спечелил срещу това да го оставим на брега, ако успее да хвърли пет седмици под ред. Разбира се, това е невъзможно и ние сключихме облога.

Графърти беше нетърпелив.

— Добре де, КАКВО СТАНА?

Битс въздъхна.

— Най-лошото беше, че след това разрязахме заровете на две и видяхме, че даже не са заредени от едната страна с олово, за да тежат. Така че го оставихме снощи на крайбрежието на Джърси. Между другото, понеже сте ченге, бихте ли могли да ми дадете две монети по 12 цента, за да се обадя на кредитната компания да ми отпуснат малко пари? На кораба не е останало пукнато петаче. Обрани сме до шушка.

Оттеглих се набързо. Графърти говореше яростно за незаконно слизане на брега, а Битс отвърна, че Ню Джърси не е Ню Йорк и попита откога хората на ЦРУ са нелегални чужденци. Бъркотията беше голяма. Аз се чупих.

Мръсният, подъл измъквач! Типично за Хелър!

Таванът, който то бях видял да гледа рано тази сутрин, трябва да е бил в някой мотел! Бог знае къде.

О, нещата не отиваха на добре!

Когато хванах едно такси от площадката за хеликоптери на Западна З0-та улица, която беше наблизо, се обърнах да погледна яхтата.

Изведнъж, просто така, ми хрумна страхотен ПЛАН!

Даже всичко да се провалеше, в която и да било посока, все още не бях загубен!

Планът беше абсолютно гениален!