Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (34)

Глава четвърта

С чувство за изоставеност седнах в салона на собственика и се взрях в двата екрана.

Бях напълно изглупял. Директорът по спорта беше излязъл от кожата си:

— Давате ли си сметка, че ако продължавате да се друсате през нощта, трябва да спортувате два пъти повече и по-усилено, за да се отърсите от него на сутринта? Така че хуквайте да бягате, преди да съм се оказал с един мъртъв собственик в ръцете си! — Беше ме накарал да правя упражнения до смърт и сега, през следобеда, едва успявах да седя в прекалено мекото кресло.

Тийни очевидно разработваше новите си велосипеди, а Мад поради някаква причина се беше затворил в библиотеката с вперен във вратата поглед и през цялото време дърдореше за мафията, която може да се е промъкнала на борда. Ужасявах се при мисълта, че може да се наложи да отида да плувам с Тийни: мускулите ми бяха така отпуснати, че бих се удавил!

Хелър беше в офиса си в Емпайър Стейт Билдинг. Двамата с Изи преглеждаха плановете на земите във Флорида.

— Не разбирам защо са ти необходими такива огромни танкери за алигатори — каза Изи.

— Това не са танкери за алигатори, а за спори — отвърна Хелър. — Спорите растат много бързо, но са необходими много големи количества и затова ни трябват танкери с такива размери.

— Добре, но алигаторите ще влизат в тях — каза Изи. — Не виждам никакви ограничители за алигатори.

— Тези стълбове — каза Хелър. — Те образуват лазерен екран. Създават невидима завеса около танкерите. Нищо не може да влезе в тях. Тези каиши издигат спорите по тази рампа да съхнат, след което влизат в този кош. На определени интервали ги издухват нагоре по куповете, спорите стигат до стратосферата и биват понасяни от горните ветрове. Почистват замърсяването, превръщат го в кислород и когато хранителните им запаси свършат, загиват.

— Не виждам укреплението — рече Изи.

— Укрепление срещу какво? — възкликна Хелър.

— Индианци — каза Изи. — Трябва да направиш нещо като укрепление, където да се оттеглят заселниците, когато индианците изскочат от резервата си.

— О, нямаме нужда от укрепление — каза Хелър. — С този проблем ще се справим с помощта на алигаторска кавалерия.

Изи притисна очилата към носа си. Вгледа се много внимателно в Хелър. После каза решително:

— Отново се майтапиш с мен, мистър Джет.

— Не — отвърна Хелър. — Бих ли си правил шегички с теб, Изи?

— Понякога си го правил. Много е изморяващо, мистър Джет. Лежа буден и се чудя дали съм се засмял на правилното място. Отразява ми се на съня.

— Не, слушай, Изи. Този е един от случаите, в които не се бъзикам с теб. — Гледай. — Той разви някаква голяма схема. — Дж. П. Флейгрънт просто нахвърли тия неща и ни ги изпрати.

На схемата пишеше:

ОТГЛЕДАЙТЕ ДОБРЕ ОХРАНЕНИ

АЛИГАТОРИ ЗА ЕЗДА

Възползвайте се от най-новото предизвикателство. Защо да останете настрани, когато другите трупат богатството, което трябва да е ваше?

Призовият обор „Булдоор“ продаден на търг за

105 000 долара миналата седмица в Белмонт!

Действайте СЕГА, СЕГА, СЕГА!

Обадете се безплатно на:

А-Л-И-Г-А-Т-О-Р

Притежавайте ваша собствена ферма

за алигатори, инк.

Очокийчокий, Флорида

— Е, ще призная, че откакто се включи той, продажбите силно скочиха. Но кой е купил „Булдоор“ за такава голяма?

— Това беше друг удар на гениалния Флейгрънт — рече Хелър. — Продаде го на краля на Англия Чарлз, защото дистанцията била малка, за да успее да падне.

— Поради тази причина ли корпорацията сега е „Под попечителството на Негово височество“? — попита Изи. — Мислех си, че действам само за преодоляването на правителства.

— О, и това е вярно — каза Хелър. — Е, сега вярваш ли за алигаторската кавалерия?

Бутнах екрана встрани. Нямаше смисъл съвсем да се обърквам с опити да разбера кога Хелър е сериозен и кога се шегува. Знаех, че работата със спорите е съвсем сериозна. Но не биха навредили на Роксентър: просто щяха да дадат на промишлеността извинение да не проверяват всяко замърсяване, което изпращат във въздуха. Така щеше да се продава даже още по-мръсно гориво, което щеше да направи Роксентър още по-богат.

Прехвърлих вниманието си върху другия екран.

Графиня Крек вървеше по някакъв коридор в някаква сграда с апартаменти, а в ръка носеше найлонова пазарска чанта.

Тя излезе през главния вход.

Полудях! Толкова бях погълнат от делата на Хелър, че бях пропуснал онова, с което тя се занимаваше! Гледката от вътрешността на тази сграда се познаваше, безпогрешно! Беше мястото, където живееше майката на Мадисън!

Бум-Бум отвори вратата на старото такси и графиня Крек влезе вътре. Бум-Бум запали колата и потегли.

— Някакъв успех? — попита Бум-Бум.

— А, това наистина е бил той. Но тя е твърде наивна за живота, Бум-Бум. Мисли си, че синът й е едно чувствително дете. Мисли, че е мъртъв.

— Ами Джет наистина намери празна гилза на дока, която беше изстреляна само минути преди това. Мисля, че онази въртелива птичка с обикновения корпус се опитваше да го арестува за превишена скорост и го е докарала до водата. И сигурно са стреляли веднъж и в него. Или пък може да са стреляли, да са го улучили и той да е паднал от дока.

— Е, няма да измъкнем нищо повече от мисис Мадисън.

Трепнах. Да не би графиня Крек да я беше убила?

— Мисля, че Джет е прав — каза Бум-Бум. — Следите водят право към Бери.

— Тя спомена нещо — рече графиня Крек, — че точно преди той да тръгне онзи ден, е имал телефонно обаждане от някой си мистър Смит.

Кръвта ми замръзна. Слава Богу, че мисис Мадисън никога не ме беше виждала лично, поне до колкото си спомнях. Но това беше твърде близо!

— Има ги милиони в Ню Йорк — каза Бум-Бум.

— Някой от кантората на Бери — отбеляза графиня Крек. — Ще ми се Джетеро да не беше толкова категоричен по отношение наемането на тоя Бери.

— Би означавало директна обида за цялото Роксентърово снаряжение, включително и правителството — каза Бум-Бум. — Жертвите ще са неприемливи.

— Бум-Бум — каза графиня Крек, — спри при следващата телефонна кабинка, която видиш. Ще се обадя на „Суиндъл и Крауч“ и ще попитам за мистър Смит.

Бум-Бум спря до магазин за деликатеси на Източна 45-а улица и тя се обади.

— Смит? — възкликна телефонистката на „Суиндъл и Крауч“. — Нямаме никакви Смитовци.

Графиня Крек се върна в таксито.

— Другият адрес, който получих, е ул. „Мес“ N 42.

Карай нататък, Бум-Бум.

Това наистина беше прекалено много за изтощените ми нерви.

Бум-Бум отскочи от някакви подредени превозни средства и подкара към ул. „Мес“ N 42.

Мястото вече беше един изоставен хамбар. Графинята разбута хартиите по пода. Всички бяха различни видове изрезки от броеве за Гениалното хлапе.

Но кабелите, телефоните, конвейерите за новини бяха изчезнали. Мястото беше деградирало до една празна срутина.

Когато караха обратно към центъра на града, графиня Крек каза:

— Е, онова, което знаем засега, е, че Дж. Уолтър Мадисън е мъртъв и че сме замразили операцията поне на това място. Но и знаем едно нещо със сигурност.

— Какво е то? — попита Бум-Бум.

— Майката на Мадисън твърди, че той е работил под директното ръководство на някой си мистър Смит от офиса на „Суиндъл и Крауч“. В онзи офис няма никакъв мистър Смит. Някой е знаел, че Мадисън е мъртъв или изчезнал и е затворил ул. „Мес“ N 42, преди някой друг да подозре, че Мадисън е изчезнал. Разполагам с датата и часа на последните издадени броеве. Този мистър Смит вероятно е същият, който се е обадил на майка му: Така че единственото, което знаем със сигурност, е, че в цялата тая бъркотия има някакъв човек, който ползва фалшивото име Смит.

Бум-Бум каза:

— Това не е кой знае колко.

Аз не се съгласих с него. Мислех си, че е абсолютно, УЖАСНО ТВЪРДЕ МНОГО!

— Достатъчно е да ме държи нащрек — каза графиня Крек.

О, Боже, колко бях щастлив, че съм в открито море!

Но, я чакай. Не можех да стоя вечно в морето. Макар и да нямаше къде да отида, знаех, че рано или късно щеше да се наложи да се спра на едно място.

Ако на графиня Крек й се разрешеше да продължава да търчи спокойно както й се иска, един ден тя щеше да свърже всичко с мен и тогава, без значение къде съм, щях да бъда пътник.

В края на краищата, заради нея бях в морето.

И само защото заради некомпетентна помощ не я бях очистил преди това.

Ако някога въобще успеех да се измъкна от всичко това, ще трябва да преодолея всички превъзхождащи ме сили, да забравя миналите си неуспехи и да свърша с графиня Крек веднъж завинаги.

За мен това беше толкова жизненоважно, колкото болката в костите ми.

Аз не си седях просто така, безпомощен.

Аз се взирах в радиото за двупосочна връзка. С негова помощ можех да издам заповед на Рахт.

Ако му дадях грешно нареждане и той се провалеше, тя щеше да го убие и тогава наистина щях да бъда безпомощен. Така трябваше да бъда много внимателен, ако решех да кажа на Рахт да върши нещо.

Така че въпросът оставаше: какво бих могъл да наредя на Рахт, но така, че то да ГАРАНТИРА края на графинята? Трябваше да измисля нещо.