Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (58)

Глава шеста

Вилата стоеше на фона на планината под пролетното слънце. Беше малко шокиращо да я видя толкова спокойна и тиха. Но всъщност в историята си тя беше свидетел на агонизиращи мъже повече от три хиляди години. От Фригия, през Рим, та чак до наше време, през портата й определено бяха минали повече от един чифт кървящи нозе.

Двамата с Мадисън излязохме от колата. Видях, че Утанч има нова кола: всяващо страхопочитание червено Ферари, превозно средство, което представляваше ужасно много долари, поне сто хиляди.

Персоналът надничаше плахо иззад ъглите, доста нервен.

Мюзеф пристъпи напред. Божичко, беше затлъстял от добрата храна — трябва да беше над 120 кила! Торгут стоеше точно до него, като полюшваше една масивна бухалка. И двамата се хилеха като човекоподобни маймуни.

— Добре дошъл у дома! — извикаха в един глас те.

Поне бодигардовете ми се радваха да ме видят. Може и да не бяха в отлична спортна форма, но със сигурност можеха да накарат персонала да се размърда. Торгут само насочи бухалката си и трима от персонала се спуснаха да грабнат торбата на Мадисън.

Добре! Така беше по-добре!

Закуцуках през двора към вътрешния двор. Фонтанът изстрелваше пръски.

Вратата на Утанч беше отворена.

Очите й бяха залепени на цепнатината.

Двете малки момченца очевидно бяха хванати навън. Те побягнаха трескаво към вратата й. Тя ги пусна да влязат, след което затвори.

— Ако имаш нужда от нещо, само извикай — каза Мюзеф. — Няма да ни отнеме много време да се оправим с тия хора. Имаме голяма практика.

— Кой е той? — попита Торгут, като посочи Мадисън с бухалката си.

— Този човек няма да остане дълго при нас — отвърнах. — Но той не трябва да знае това. По-късно ще се оправя с него. Не му позволявайте да се шляе наоколо или да си пъха носа насам-натам, а също така не му давайте да се доближава до телефона.

— Слушаме и се подчиняваме — каза Мюдеф, като се ухили.

— Какво приказват тия? — попита Мадисън. — Тоя език не го говоря.

— Казват, че мафията се навъртала наоколо — отговорих му на английски. — В тая долина ги има много. Нощем можеш да ги чуеш как вият.

— Сякаш не говореха много сериозно за това — каза Мадисън.

— О, така е, защото им харесва да ги избиват. Тия двама мъже са бодигардовете ми. Те са шампионите по борба в тази област. Казах им да се грижат за твоята безопасност и да не ти разрешават да се шляеш много наоколо, та да те застреля някой. — Посочих му една от стаите за гости. — Така че защо просто не влезеш там, за да се изкъпеш и да поспиш? Персоналът ще се погрижи да се нахраниш. И не се притеснявай, ако държим вратата ти заключена. Не искаме да те пипнат.

— Разбрах — отвърна Мадисън и влезе в стаята. Двама прислужника внесоха куфара му. Смигнах на Мюзеф и той заключи вратата.

Е, нещата вървяха доста по-добре. Може би щях да се справя с всичко това в крайна сметка. Поне нямаше да ме убият чрез замеряне с камъни, а вероятно можех даже да се измъкна от плащането на каффараха на насилените съпруги.

Влязох в стаята си. Предадох леката картечница „Америкън Интернешънъл“ на Мюзеф и му казах да я почисти, както и пълнителите, преди да се е разпаднала от дъжда. Смъкнах дрехите си и ги дадох на Карагьоз, като му казах да излезе и да ги изгори.

Обръснах се с нормален въртящ се бръснач.

Влязох под душа и изтрих вонята на кози от себе си.

Небрежните превръзки, които Прахд беше омотал около стъпалата ми, се намокриха и аз ги свалих. Натърках раните със сапун. Чудех се дали ще се разболея от оня вид тетанус, при който ти се затварят ставите завинаги от кози тор. Е, нали вече разполагах с личната си аптечка. Когато се подсуших, намазах раните с подходящ Волтариански антисептик — ох, как само щипеше! Покрих отворените рани с изкуствена кожа.

Облякох черен, панталон и спортна риза на големи божури. Не можех обаче да понеса да ме стягат обувки и обух някакви чехли с пискюли, в които краката бяха по-свободни.

Сервитьорът ми поднесе малко леденостудена шира, при което ферментиралият гроздов сок беше първото нещо от седмици, което потече в гърлото ми. Последва го шкембе чорбаси, супа от шкембе и яйца. Започнах да се чувствам по-добре.

Но тъкмо когато започнах да вярвам, че нещата ще се наредят добре, секирата падна.

Карагьоз влезе в трапезарията.

— На портала има един много учтив човек. Казва, че иска да ти каже нещо, което много ще те зарадва.

Понеже бях в настроение, в което чувствах, че нещата ще се наредят добре, казах безгрижно:

— Добре. Ще изляза да се видя с него. — Даже не взех оръжие.

Закуцуках с пискюлените си чехли към стълбовете-близнаци. Не видях никого. Минах малко по-напред към пътя, като се оглеждах във всички посоки. Никой.

Обърнах се, за да вляза през портала.

Той стоеше до левия стълб.

МЪЖЪТ С ЧЕРНАТА ЧЕЛЮСТ!

Невъоръжен, на открито и безпомощен, аз се вторачих. След това попитах:

— Как разбра, че съм тук?

Той пристъпи напред, блокирайки пътя ми за бягство през портала.

— О, поддържахме връзка с приятелите ти. Вчера призори получих радиограма от доктор Мухамед Ататюрк, че днес със сигурност ще си тук. Затова решихме, че е по-разумно да не те търсим из ония шубраци. Освен това тогава разполагаше с лека картечница. Виждам, че сега не е така.

Прахд! Той беше помагал на тия хора да ме засекат! — Знам ти кой си — рекох. — Работиш за Мудур Зенгин от националната банка на Истанбул „Пиастр“.

— Не, не — отвърна той. — Мудур Зенгин е твой приятел, макар че не мога да разбера защо. Когато твоята наложница купи яхтата в Ню Йорк, той помогна да се осъществи покупката чрез една ипотека от неговата банка. Освен това превеждаше пари за сметките по кредита на „Скуийза“. Разбира се, когато яхтата пристигна в Истанбул, ние я завзехме и Мудур Зенгин е доста ядосан.

— Тогава кой, по дяволите, СИ ти? — запитах го аз.

— Може би е добре да се представя — каза той, като извади визитна картичка от портфейла си.

ФОРИСТ КЛОУЖЪР

Международен отдел за ипотеки

БАНКА ГРАБ-МАНХАТЪ

— Чакай — казах. — Нищо не ви дължа. Не съм сключвал никаква ипотека с вас. Вие сте полудели.

— О, страхувам, се, че ти си полудял — рече той.

Реших да му дам заслуженото.

— Банката „Граб-Манхатън“ е собственост на Роксентър! Мисля, че не знаеш с кого си имаш работа! — придобих много високомерен маниер. — Аз съм фамилен шпионин на Роксентър.

Той се усмихна.

— Промени го на „бях“. Градът Маями изведнъж престана да поръчва нефт за гориво. „Октопъс“ незабавно направиха разследване и откриха, че в Маями получават неограничени доставки на електричество от Очокийчокий, Флорида. Показа няколко снимки тук-там и разпознаха Уистър в лицето на инженера. Мистър Роксентър не можеше да повярва! Не може да се появява така евтина енергия, която се шматка наоколо и проваля разни работи! Той изпрати мистър Бери да разбере защо мъжът с евтиното гориво не е бил спрян и Бери откри, че ти си отвлякъл Мадисън, затворил си офиса му и сте тръгнали на красиво пътуване с яхта. Мистър Бери даже го потвърди, като лично отпътува до Елба, за да види със собствените си очи. И ето ви двамата с Мадисън там, на хиляди мили от задълженията ви. Очевидно и двамата ви бяха купили: яхта като тази струва цяло състояние. Така че не, мистър Инксуич/Султан Бей, вече не сте фамилен шпионин на Роксентър. Уволнен сте за предумишлена измама и се страхувам, че там нямате никаква защита. Точно обратното. В Америка могат да ви съдят за вземане на подкупи, ако някога отново стъпите там.

Гърчех се под всичките тия удари. Тайният знак, татуиран на гърдите ми, беше безполезен. Но мобилизирах силите си:

— Това не обяснява оная тъпотия за ипотеката!

— Ами колкото и да е странно — рече Клоужър, — когато се случи тая работа с ипотеката, ние не знаехме, че Султан Бей и Инксуич са едно и също лице. Всичко, до което се бяхме добрали бе, че Султан Бей притежава вила, една цяла планина и хиляди декари първокласна, обработваема макова земя. И когато ти се свърза с нас, за да я ипотекираш за някакви си два милиона долара, ние, разбира се, се втурнахме към тази възможност. Така че минахме бързо през формалностите и направихме ипотеката.

— Чакай! — изкрещях аз. — Не съм взимал никакви пари срещу подобна ипотека.

— О, страхувам се, че грешиш — каза Клоужър. И той разтвори документите.

Сграбчих ги. Боже мой, земята, за която ставаше въпрос, включваше не само хилядите декари първокласна земя за опиум, която Волтар владееше, но и ЦЯЛАТА ЗЕМНА БАЗА!

И точно пред очите ми, най-долу на страницата, беше моят ПОДПИС.

О, Боже, щяха да ме унищожат за това!

Черната челюст продължи да говори:

— Виждаш ли, има нещо много смущаващо във всичко това. За теб. Сумата беше толкова символична, а сигурността толкова голяма, че ти се доверихме, без много да му мислим. След това открихме, че ти не притежаваш тая земя.

Разбира се, че не я притежавах. Тя принадлежеше на правителството на Волтар!

— Сега — каза Клоужър, — ние наистина се отнасяме добре с теб. Ако бяхме извадили наяве това престъпление, можехме да те пипнем и да вземем яхтата ти, където и да се намираше, защото ти все още беше под турски флаг, дори и в открито море. Държавата щеше да те хвърли в затвора, а не е необходимо да ти споменавам, че турски затвор е равнозначно на смърт.

О, колко добре знаех това!

— Освен това ние наистина сме много хуманна институция и не искахме да минеш през подобно нещо.

Премигнах. Това беше първият път, в който въобще чувах, че „Граб-Манхатън“ е хуманна институция! Наострих уши.

— Така че се задоволихме само с това да те подгоним към дома. Младата жена оказа сътрудничество в рамките на собствената си алчност.

— Чакай малко — казах. — Онази яхта струваше повече от два милиона! Ако стоя взели, това опрощава дълга ми.

— О, страхувам се, че не. Тя беше ипотекирана и ти имаше много малко права над нея. А на ипотеката върху земята й изтече срокът. Не си направил никакви вноски по нея. Нещо си пренебрегнал. Ако накараме турското правителство да ни окаже съдействие, биха могли да предявят обвинения. Няма да имат никакъв избор, освен да те пратят в затвора за ипотекиране на имот, който не притежаваш. Но ти не се разстройвай. Измислили сме ти идеален изход. Сега, когато вече си тук и имаш контакт с фондове и приятели, можеш напълно да се измъкнеш от всичко това.

— Как? — попитах отчаяно.

— Ами, единственото, което трябва да направиш, е да купиш земите, вилата и планината с личните си пари и да ги прехвърлиш на нас, след което ще ударим печат на документа, че ипотеката е изплатена и ти ще бъдеш съвсем чист.

Ето значи защо ме бяха подгонили към къщи. Не бяха посмели да вдигнат шум, защото са щели да загубят цялото имущество. Но моето положение беше напълно невъзможно. Не можех да кажа на тия кожодери, че въпросното имущество принадлежи на конфедерация Волтар. Щеше да бъде нарушение на Кодекса, надминаващо всички възможни нарушения. Нямаше никакъв начин да се сдобия с него заради тях, даже и да исках. Вратите на турските затвори зееха.

Но той си имаше работа с офицер от Апарата. Той можеше да предизвика най-голямото нарушение на Кодекса за всички времена! Ако някога откриеха какво има под онази планина… Леле! Волтар щеше да ме екзекутира. Даже временното решение беше по-добро от липса на решение!

Погледнах нагоре към тайното местенце на портала, където бях инсталирал алармената сигнализация за персонала.

Казах твърдо:

— Разбирам, когато съм победен. Влез, за да направя последните уточнения.

Под предлог, че се подпирам, натиснах звънеца.

Усмихнат до уши, Черната челюст мина през портала.

Поведох го през двора към вътрешния двор.

Стъпвайки като котки, Мюзеф и Торгут минаха зад него.

Полъх!

ТРЯС! — и стоманената палка на Торгут се стовари.

Черната челюст се търколи, без да каже гък.

Прошепнах на Мюзеф:

— Под пода на спалнята ми има стара фригийска гробница. Отнесете го в спалните ми помещения, завържете го и го оставете. Аз ще свърша останалото. Отнесоха го вътре, вързаха го и си тръгнаха. Колко непредпазливо бях действал, като излязох невъоръжен!

Сложих една барета и една газова бомба в джобовете си. И тогава се приближих към него.

Прерових джобовете му. Намерих телефона в офиса му.

Отнесох го през килера в тайната си стая.

Отворих вратата към тунела и го повлякох за краката надолу по коридора към хангара.

— Приближи се един офицер от охраната.

— Хвърлете го в някоя затворническа килия — казах. — И не му позволявайте да говори с никого.

Той даде знак на двама пазачи. Те отнесоха Черната челюст. Чух как вратата на килията щракна.

Извървях обратния път през тунела, минах през тайната си стая и, излязох на двора.

Дадох визитката на Мюзеф.

— Обади се на този телефон — наредих му. — Кажи им, че имаш съобщение от мистър Форист Клоужър. То е, че нещата протичат много добре, но може да е необходимо още седмица-две, за да бъдат довършени.

Той докосна раменете и носа си в знак на подчинение. Отдалечи се. Скоро се върна.

— Приеха го — каза той.

Бях спечелил време. Не знаех какво точно ще правя. Разполагах със седмица-две, за да се справя с това. Трябваше да измисля нещо.

Бях по средата на полета надолу към дъното на ада, но всъщност по онова време не знаех това.