Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (49)

Глава четвърта

Треперех в стаята си и се взирах призрачно през страничния отвор на кораба. Тъмнината беше покрила всичко.

Атмосферата беше много странна. Никой не беше слязъл да каже да отида на вечеря. Никой не беше дошъл при мен с нещо за ядене. Добре, че стана така. Корабът се движеше с едва доловимо полюшване под въздействието на някакво мъртво вълнение.

Започна да вали дъжд, когато навлязохме в пояс с бури. На черното стъкло блестяха черни дъждовни капки като сълзи. Опитах се да погледна през него, но единственото, което видях, беше проблясък на отразената светлина на люка върху повдигащите се вълни около нас.

Погледнах в едно огледало. Страните ми бяха изпити и сиви. За първи път забелязах белега: вече излекуван, той ми придаваше зъл и намръщен вид. Аз не се чувствах никак зъл. По-скоро преследван и окаян. Навън в тъмнината, съвсем наблизо в този момент, защото минавахме покрай нея, се простираше Турция с неизбежното си проклятие, ако само стъпех в нея. Почти чувах гърмежа на някоя пушка и смъртоносния тропот на камъни. Белегът нямаше да бъде нищо в сравнение с онова, което щеше да ми се случи, ако попаднех в техни ръце.

Обърнах се към люка и надзърнах навън.

Шум зад мен!

Извърнах се, като потиснах надигащия се вик.

Беше Тийни.

Носеше стар дъждобран, по който блестяха дъждовни капки. Едно смачкано войнишко кепе скриваше конската й опашка и хвърляше сянка върху твърде големите й очи. Гледаше ме и не казваше нищо.

Тръгна към мен. Протегна ръка и бавно ме забута в гърдите. Аз отстъпих към леглото и седнах на него.

— Изглеждаш ужасно, Инки.

— Притеснявам се за Турция — казах, като преглъщах трудно. Тя поклати глава.

— След няколко часа всичко ще е свършило. Няма защо да се тревожиш. Всичко е под контрол. Трябва да се научиш да имаш доверие на хората, Инки. И най-вече на мен. Много е възможно да съм единственият приятел, когото имаш.

Трепнах. Според най-добрите учебници на Апарата точно това казваш непосредствено преди да забиеш нож от раздела за ножовете в нечии ребра. Но аз не се издадох какви мисли ми минават.

Тя бръкна в джоба си.

— Най-доброто, което можеш да направиш сега, е просто да си легнеш и да поспиш, а да се събудиш за един по-хубав ден утре, когато ще плаваме свободни и право към Египет. — Тя ми подаде нещо.

Знаех си. Сладка с хашиш!

Поради някаква причина Тийни искаше да бъда безпомощен!

— Вземи го — подкани ме тя, защото аз отказвах:

Вторачих се в ръката й! ТРИ парчета! Щяха да ме съборят като силен удар с бухалка.

О, благодарих на Бога, че съм си казал да бъда нащрек и в бойна готовност.

Бях облечен в хавлия за баня с широки ръкави, които почти закриваха дланите ми. Бях майстор в тия неща. Взех първото парче и направих движение, сякаш го слагам в устата си. Сдъвках и преглътнах. Но сладката просто беше пусната в ръкава ми, нищо че бузите ми се издуваха: прави се с езика.

Взех второто парче. Направих движение, сякаш го слагам в устата си и го дъвча.

— Мм, мм — казах. — Вкусно. — Но и второто парче вече беше в ръкава.

С третото се случи същото.

— Така е по-добре — рече Тийни. — Скоро просто ще заспиш и всичко ще свърши. Все още има около 600 мили до Александрия, но когато се зазори, Турция ще бъде вече далеч зад нас, така че бъди добро момче и заспивай.

Тя тръгна към вратата. Обърна се.

— Ще прекарам нощта на мостика, за да съм сигурна, че всичко, е наред. Не се тревожи за нищо. — И си тръгна.

Отидох до вратата. Да, стъпките й, които се чуваха на фона на бумтенето на моторите, се отдалечаваха.

Отидох в банята, пуснах трите парчета от ръкава си в тоалетната чиния и пуснах водата.

Върнах се и легнах на койката погледът в преголемите й очи, формата на преголямата й уста — да, тя се беше захванала с нещо.

Обучението в Апарата си казва думата.

Като продължаваше напред, корабът се повдигаше при големите вълни. Два часа лежах и се взирах в черното, покрито с дъждовни струйки стъкло на страничния отвор. От време на време поглеждах часовника си. Тази нощ нямаше да спя. Заклех се.

Изведнъж усетих нещо: някаква промяна! През последните няколко минути корабът беше престанал да подскача. Движехме се като маса за билярд. Нямах достатъчно моряшки познания, за да разбера какво означава това, но бях сигурен, че означава нещо. Дъждът не беше спрял, ако се съдеше по онова черно прозорче със струйки. Тогава какво означаваше всичко това?

Много надалеч, някъде на кораба чух камбани да бият в стакато.

Вибрирането престана.

МОТОРИТЕ БЯХА СПРЕЛИ!