Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (37)

Глава седма

Когато се събудих, бяхме в открито море. Чудех се къде отиваме.

— Радвам се, че сте отказали марихуаната — каза стюардът, когато ме бръснеше. — Толкова е трудно да се проветрява стаята.

Какво ли знаеше той!

Когато излязох от залата за закуска, се качих на мостика. Капитан Битс седеше в едно лоцманско кресло, препичаше се на сутрешното слънце, а един офицер на караул и един кормчия управляваха кораба. Разходих се по целия мостик и разгледах всичките инструменти и приспособления. Думи като „Ехолот“, „Предавател 1“ и тем подобни не ми говореха много. Всичките хром, месинг и циферблати увеличиха объркването ми.

Битс стана, когато го приближих.

— Къде отиваме? — попитах го аз.

— Не знаете ли? — каза той някак изненадан. — Вие дадохте нареждането около четири часа сутринта.

Бибипка му на тоя хашиш!

— Какво наредих?

— О — каза той, — вие ни правите някаква проверка. Не се притеснявайте, плаваме точно накъдето поискахте.

Погледнах към ниския, песъчлив бряг от дясната страна на кораба: Зад него имаше планини — Атласите? Но това въобще не ми казваше накъде плаваме. Единственото, което разбирах, бе, че се движим успоредно на едно доста странно крайбрежие.

— Доста ненаселено — казах, като се надявах, че тогава той ще ми даде доброволно някаква информация.

— О, много скоро ще се оживи — рече той. — Половината от морските пътища за кораби в света се пресичат точно пред нас.

Не исках да си мисли, че не знам какво правя. Това щеше да подкопае доверието му.

— И кога пристигаме там? — попитах го.

— Осем часа, четвъртък — отвърна той.

— Благодаря.

— Винаги на ваше разположение.

Може би Тийни щеше да знае. Слязох по стълбите и тръгнах към кърмовата част, където беше състезателната писта. Тя въобще не беше толкова голяма и имаше много добра настилка. Тийни беше върху един бегач, приведена ниско, въртеше педалите като бясна, а конската й опашка се вееше на вятъра от нейното движение. От многобройните „фиу, фиу, фиу“, когато минаваше покрай мен, ми се зави свят. От извръщането на главата си усетих, че ме боли.

Тийни изглежда нямаше намерение да спре. Изкрещях:

— Тийни, накъде плаваме?

Фиу, фиу, фиу.

— Не ми пречи — изплющя гласът й покрай мен. — Опитвам се да вдигна двайсет мили.

— Тийни, извиках аз, — къде отива корабът?

Фиу, фиу.

— Питай Мадисън. Нарушаваш ритъма ми.

Тръгнах си. Мадисън беше горе на корта за скуош. Беше си сложил една ръкавица и играеше хандбал срещу стената.

— Мадисън — казах аз.

Той подскочи. Това го накара да запрати топката толкова силно, че тя се удари в един вентилатор, направи рикошет встрани, полетя във въздуха и после падна в морето.

— Недей да правиш това друг път — каза той. — За момент си помислих, че е мафията.

— Мадисън — казах, — има две места, на които не трябва да ходим: едното е Съединените щати, а другото Турция.

Той попиваше лицето си с хавлиена кърпа, за да отстрани потта.

— Турция? — възкликна той — Но това е турска яхта.

— Не е, едно и също — казах му. — В Турция ме издирват така, както теб в Съединените щати. С пушки и всичко останало. Та къде отиваме?

Мадисън седна в един шезлонг, един стюард на палубата му подаде висока чаша с вода и метна хавлия за баня на раменете му.

— Ами — каза Мадисън, — така е. Той е завзел цялата страна със собствени сили, след като кралят го изпратил в изгнание. И станал толкова безсмъртен, че в последната му битка, когато вече бил мъртъв, завързали тялото му върху един кон и врагът само като го видел, побягвал в пълна паника.

— Кой? — попитах аз.

— Виждаш ли, трябва да направя пътуването си смислено — каза Мадисън. — Трябва да науча всичко, което мога, за прословути престъпници, които са станали безсмъртни. Може да се окаже полезно за работата ми за връзки с обществеността, нали разбираш. И сега имам възможност да видя на място част от тях. Хусан-Хусан се оказа някакъв позор. Така че трябва да наваксам пропуснатото време.

— Мадисън — казах търпеливо, — къде отиваме?

Той ме погледна малко разтревожено.

— Добре ли се чувстваш, Смит? Може би трябва да правиш повече упражнение.

— Моля те, Мадисън. — Как тръгнахме натам, накъдето отиваме?

— Небеса — обърна се Мадисън към небето, — той страда от загуба на паметта. О, това е лошо, Смит. Трябва да си спомниш какво написа вчера, за да можеш да го променяш днес. Това просто доказва, че никога няма да станеш истински професионалист по връзки с обществеността.

— Мадисън — казах със смъртоносен тон.

— О, добре, добре. Ще освежа паметта ти, щом не можеш да го направиш сам. В три часа сутринта Тийни дотърча долу в каютата ми и ми изкара акъла: помислих си, че мафията се е качила на борда ни. Но тя каза, че ти настояваш да знаеш кой е следващият, когото искам да проуча, аз й отговорих, тя се върна да ти докладва и ето че пътуваме.

— Ето че пътуваме накъде? — попитах аз.

— О, Боже, ти не си спомняш, даже след като раздвижих мозъка ти; Добре. Ел Сид. Родриго Диас де Вивар, XI век. Националният герой.

— На коя страна? — попитах.

— Испания — каза той.

— Испания е голяма страна — рекох. — КОЕ ПРИСТАНИЩЕ?

— О-о, ти искаш да знаеш към кое пристанище пътуваме. Добре де, защо не кажеш така? Макар че за нищо на света не мога да разбера как си забравил, че си наредил. Тийни обиколи целия кораб по никое време, за да каже на всички, че си абсолютно отвратен от Казабланка и че не искаш да останеш нито минута повече там. Ужасяващата врява като трябваше да потеглим толкова бързо. Така че отплавахме, за да проучим Чарлтън Хестън — искам да кажа Ел Сид.

— В…?

— Валенсия, Испания — каза той вбесено. — Никога ли не ходиш на кино? Слушай, когато всичко това свърши и се приберем вкъщи, ще те заведа при моя психоаналитик. Имаш нужда от помощ, Смит.

Появи се директорът по спорта и ме завлече нанякъде.

— Не изглеждате много добре — каза той. — Това е странно, защото стюардът каза, че снощи не сте пушили марихуана. Имате нужда от няколко обиколки.

— От това май страдам — казах. Но така или иначе се затичах. Бях наистина притеснен. Вярно, че Казабланка не ми хареса. Но, Богове, наистина беше добре да внимавам с тоя хашиш!

Само ако бях погледнал, щях да видя как Съдбата тича до мен и ако тогава наистина се бях вгледал в привидението, щях да видя, че тя е започнала да оголва зъбите си.