Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (36)

Глава шеста

Беше дванадесетият ден, откакто бяхме напуснали Бермудите, когато съзряхме ниското песъчливо крайбрежие, белите джамии и хълмовете на Казабланка. През последните няколко дни бяхме видели случайни кораби на север и на юг по границата с натоварените маршрути. Морето беше станало малко по-развълнувано и аз бях много щастлив, че ще имам възможност да сляза на брега.

Взеха ни на буксир до един док за гориво и аз се огледах. Какво, за Бога, правехме тук? Името може да звучи романтично, но Казабланка ми изглеждаше ужасно мръсна и захабена.

Мадисън стана и веднага се захвана за работа.

— Трябва да го проуча този крал — каза той. Изглежда е един истински, първокласен престъпник. Казва се Хусан-Хусан. Когато баща му получил независимост от французите, казват, че Хусан-Хусан го убил. Освен това убил и човека, който предизвикал истинската революция и прибрал неговите почести. Съединените щати му помагат да стои на власт, а той, освен това прибира на свое име в една швейцарска банка всички печалби от минералните ресурси на страната. Държи мнозинството от населението, което е от бербери, в репресия и поддържа властта на малцинството араби с насилие. Той е многократно по-страшен от Южна Африка по отношение на расовата дискриминация и въпреки това успява да се справи с всичко. Изчетох всичко, което намерих в библиотеката. Сега трябва да разбера дали е истински престъпник и ако е, да изуча подходите му. Така че ще бъда доста зает.

Той хвана едно такси и изчезна.

Тийни изприпка по мостика, вързана на конска опашка, със сандали и шорти. Един полицай на дока я изпрати обратно да си сложи сутиен. Тя изприпка отново по мостчето и изчезна.

Аз се разходих нагоре-надолу по кея. Градът определено не изглеждаше много примамлив. Прах и араби, покрити с прах, хленчещи и просещи в праха. Опитваха се да ми продадат всичко: от магаре до сестрите си.

Свършихме зареждането с гориво и се преместихме на друг док. Беше също толкова мръсен, колкото и предишният. Арабите с надежда наслагаха стоките си, като мислеха, че сме пътнически кораб. Когато никой не дойде да бъде ограбен, те ме забелязаха, че седя на един шезлонг, размахаха юмруци и се махнаха.

Чудех се къде е Чарл Бойър. Или може би Хъмфри Богарт. Мястото не изглеждаше такова, което някой от двамата би посетил.

Внезапно по железопътните линии на кея долетя едно такси. Удари спирачки и спря. Тийни изскочи от него. Хукна по мостчето и се втурна на кораба. Изкачи се бежешком по стълбата към мостика и не след дълго хукна обратно надолу.

Видя ме. Държеше някаква жълта карта.

— О, Инки! — каза тя. — Случи се нещо великолепно. Трябваше да се върна, за да ти кажа. Ще летя към Маракеш. Трябваше да взема карта за дебаркиране като моряк, защото нямам паспорт.

— Къде — попитах аз — е Маракеш?

— Само на 140 мили на юг във вътрешността. Там има красиви гледки, тъкани, камили и всичко останало. Истински шейхове. Отлитам със специален самолет и ще се върна утре сутрин.

— Хей! — казах аз. — Не можеш да пътуваш из пустинята по сандали и шорти! Събери си поне малко багаж в една дамска чанта!

Но тя вече тичаше надолу по мостика. Не носеше даже малка чантичка! Е, страхотно, казах си аз. Поне ще изкарам една нощ в почивка, вместо в упражнения.

Тогава изведнъж погледнах към таксито. Сянката в него? Да, това беше, мъжът с черните челюсти от Бермудите! Какво, по дяволите, означаваше това? Как се беше добрал дотук?

Тийни влезе в таксито, черночелюстният затвори вратата и таксито отлетя.

Отидох до града и хапнах малко кус-кус, който се състоеше от някакви тестени топчици. Доста безвкусно, макар че беше национално ястие. Турците е трябвало да научат тия араби как се готви.

Мадисън се довлече на борда около десет часа, съвсем разочарован. Откри ме в музикалния салон, където слушах нещо различно от нео-пънк-рок.

— Той не е истински престъпник — каза Мадисън. — Той не взема от богатите, за да дава на бедните. Той взема от бедните за себе си. Просто евтин мошеник, наистина. Освен това връзките му с обществеността са много немарливи. Всеки път, когато споменех името му на някого, ме заплюваха. На Хусан-Хусан не си струва даже да му се помогне. Отивам да си лягам.

Не след дълго и аз последвах примера му. Изкарах един красив, необезпокояван през нощта сън. Събудих се рано и се чувствах отлично. За да направи нещата още по-добри, директорът по спорта не ме пусна да тичам, за да не напълня дробовете си с твърде много прах.

Тийни не се върна сутринта. Появи се около два следобед. Едно такси спря и шофьорът даде сигнал на кораба. Двама моряци слязоха и започнаха, да го разтоварват. Имаше няколко кошници. Кутиите обаче бяха много.

Дойде второ такси и от него слезе Тийни. Беше с червен фес с дълъг пискюл. Беше облечена в късо елече със златна бродерия, а под него имаше блуза от червена коприна. Беше по алени шорти и носеше алени марокански кожени ботушки. На врата й висяха десетки златни синджири.

Тя се наведе в таксито, от което току-що беше излязла, и някой вътре й подаде куфарче.

Мъжът с черната челюст!

Той погледна нагоре към палубата, видя ме и се облегна назад. Таксито се отдалечи.

Тийни доприпка на борда, преброи всички кошници и денкове, донесени вече на палубата, и чак тогава ме забеляза. Дойде при мен с танцова стъпка, като се хилеше достатъчно, за да изглежда лицето й разделено наполовина.

— Е, как ти се харесва? — попита ме тя, като се завъртя.

— Пищно, меко казано — отвърнах. — Слушай, кой, по дяволите, е тоя мъж с черната челюст?

— О, той ли — изсмя се тя. — Той е собственик на всички въздушни линии от и за Мароко. Видял, че яхтата пристига, и дойде да ме отведе към Маракеш и да ме накара отново да му сляза под кръста. Той наистина е луд по това. Обича да гледа планините там, докато някой му го оправи.

— И ти е купил всичко това? — попитах, като пренебрегнах факта, че това беше втората версия за самоличността му. Тя никога не можеше да говори истината.

— Разбира се — отвърна тя. — Всякакви дреболийки. Чакай малко. Помислих и за теб.

Когато се оттеглих, същата вечер, вярна на думите си, тя дойде при мен с валсова стъпка, облечена в ново прозрачно неглиже и с кутия в ръка. Тя отвори кутията, каза ми да си отворя устата и пусна в нея зелено кубче от някакъв сладкиш, мек като желе. Беше много вкусно.

— Хубаво, а — каза тя.

Съгласих се, че е много добър сладкиш.

— Вземи си още един — каза тя.

Лапнах второ парченце.

Тя направи нещо много странно. Върна се в стаята си, взе някакво ново радио, пак дойде в покоите ми, сложи го на средата на пода и включи местната радиостанция, — след което просто седна, заслушана в монотонните, виещи дискорди, които минават за музика при арабите.

— Какво правиш? — попитах я. Музиката изтезаваше ушите ми.

Тя не отговори. Просто се клатеше напред-назад в такт с налудничавата музика. Казах: — Е, дай ми поне още едно парченце от сладкиша.

Това я съживи.

— За Бога, Инки. Да не искаш да се убиеш? — Тя погледна часовника си. — Имаш още пет минути, докато удари.

— Какво да удари? — попитах стъписан.

— Ами защо, по дяволите, мислиш, че отидох до Маракеш? За да набавя хаш, ето за какво. И всичкият е за теб.

— Хаш?

— Хашиш, идиот такъв. Концентрирана марихуана. В Мароканските планини произвеждат най-добрия хашиш в света. Удря страшно силно. Ако продължиш да ядеш и само още едно парченце от сладкиша, ще приемеш свръхдоза и ще изпаднеш в паника. Така че просто си стой спокойно, Инки. Необходим е около един час, за да започнеш истинско летене, след като си го изял, така че бъди търпелив и послушай тая хубава музика.

— Бибичка такава! — започнах да се измъквам от леглото.

Стените изведнъж избягаха на петдесет фута от мен. Таванът мина през пода. Върнах се в 1492 година, за да открия Колумб.

Започнах да се кикотя.

— А-а, така е по-добре — каза Тийни. — Сега само гледай, а аз ще ти покажа един водопад. Гледай как се движат мускулите на корема ми. Когато показах това в един нощен клуб снощи в Маракеш, всички така се възбудиха, че трябваше да им слизам на целия оркестър.

Тя беше на петдесет фута от мен, а после на два. Гласът й беше на миля разстояние, а после право в ухото ми.

Кикотех се неистово. Не можех да се спра.

— Е, аз определено се радвам, че си толкова щастлив — каза Тийни. — Това, през което минах, беше цяла поредица от неприятности, но като гледам, определено си е струвало. Всъщност и аз самата започвам вече да се кикотя, а изядох само едно парче.

Цели три часа се кикотих.

Арабските музиканти излязоха от радиото и изиграха един степ.

Една камила влезе и каза „Здрасти“.

Всичко беше ужасно смешно.

По-късно щях да си спомня това. Ония кикоти бяха маската на една пълна трагедия, която избухна точно в онзи момент. Ето какво прави спомена толкова ужасен. Когато по-късно открих какво се случва в действителност, не можех да си представя как съм могъл изобщо да се смея на това, даже под въздействието на хашиш!