Л. Рон Хабърд
Път към възмездието (51)

Глава шеста

ДВА ЧАСА!

Но два часа могат да се превърнат в две минути, ако не се разбързаш.

Дъждовната завеса се разцепи. Моментно просветване на лунната светлина обля със зеления си ужас целия пейзаж.

На една-две мили от нас се мержелееше някаква суша. Вероятно беше Хиос, гръцкият остров, почти залепен за турския бряг.

Закопнях за него. О, Боже, ако можех само да стигна до него, щях да се измъкна от пипалата им.

Дъждовната завеса отново се затвори. Но бях получил поличба. Някой бог, макар и само за момент, беше дръпнал булото встрани.

ДЕЙСТВИЕ! Трябваше бързо да започна да действам! Дори сега запратените за прелюбодеяние камъни вече бяха изминали половината си път във въздуха.

Изведнъж си дадох сметка, че камъните на демонстрантите са били още едно предупреждение от страна на Боговете. Това е била още една поличба, а аз не й бях обърнал внимание!

Сега нямаше да я пропусна!

Бърз като тигър хукнах надолу. Дали имах време да си събера багажа? Куфарчетата, които Тийни ми беше купила в Рим, лежаха на пода в килера. Всичко, което имаше нещо общо с Тийни, носеше лош късмет. Дръпнах се от тях. Не, нямах време да си събирам багажа. Щях да зарежа всичките си неща.

Грабнах няколко дрехи напосоки и започнах да ги трупам: спортни гащета, официално сако, сламена шапка, плавници.

Чакай, чакай. Трябваше да вложа малко разум в цялата работа. Не можех да оставя радиото си за двупосочна връзка, парите и документите си. Кошчето за боклук имаше водонепропусклива подплата. Пъхнах застрашените от увреждане вещи в него, завързах отгоре торбичката и я прикрепих здраво за колана си.

Бях готов да заплувам към острова.

Чакай, чакай. Не бях въоръжен.

Отворих чекмеджето с оръжията, които бях взел на борда или купувал в пристанищата.

Ръката ми инстинктивно посегна към най-големия калибър. Разколебах се. Ако трябваше, да стрелям по някого от екипажа, изстрелите щяха да се чуят на мили. Пистолет със заглушител, ето какво ми трябваше. Но единственото в чекмеджето, което имаше заглушител, беше една пушка „Америкън Интернешънъл“, модел 180. Бях я купил, както имам навик да правя, в момент на безделие от един таен уличен амбулантен търговец в Палермо, за да разбера по-късно, че беше едва 22 калибър. Предимството й беше, че бе напълно автоматична лека картечница. Беше ми продал целия калъф, малко поочукан, който я съдържаше. Погледнах нервно в четирите барабана на затворите. Да, бяха заредени!

Цялата беше разглобена. С треперещи ръце, много грешки и погрешни нагласявания сглобих малкото грозно нещо. Щракнах един плосък цилиндър на върха на цевта. Плъзнах заглушителя на мястото му. Нямаше да има голяма ударна сила, но със скорост на изстрелване 1200 оборота на минута можеше да задържи доста хора. Взех барабаните. Опитах се да им намеря някакво място. Спасителна жилетка! Бързо направих прорез в една от тях, измъкнах пълнежа и напъхах вътре затворите.

Метнах пушката на рамо и облякох спасителната жилетка. След това трябваше да я съблека и да освободя пушката. Облякох я отново, а след това сложих и ремъка на рамо… Беше ужасно тежко! Щях да потъна като камък! Какво да правя.

Изведнъж се сетих за Мадисън. Не можех да го оставя на борда. Ако завземеха яхтата, щеше да се, появи във вестниците. Може да го споменат. Крек ще чуе, че е бил на борда, ще отиде при него да го разпитва и след това ще ме убие! Не можех да го оставя. Можеше и да се удави, ако плува две мили.

Моторна лодка. Щях да заставя Битс да ме спусне в моторна лодка!

Хукнах към каютата на Мадисън.

Той спокойно си спеше.

Сложих ръка на устата му, за да не може да извика.

Трябваше да помисля, за да реша какво да му кажа.

— Мадисън — казах с дрезгав шепот — не викай. Трябва да бягаме, за да отървем кожите си. Току-що открих, че мафията е подкупила капитана да ни направи евнуси и да ни превърне в бели роби.

Очите му заблестяха, разширени от ужас. Точно това исках.

— Обличай се! Аз трябва да взема една моторница, за да стигнем до някой гръцки остров. Бързо! Бързо!

— О, знаех си — изхлипа Мадисън. — Още от Палермо се смее зад гърба ми винаги, когато ме бие на покер.

— Побързай, побързай. Търговците на роби ще бъдат тук всеки момент.

Той грабна някакви дрехи и започна да ги тъпче в един куфар.

— Няма време да си събираш багажа — прошепнах му аз.

— Не мога да тръгна гол!

— Тогава си облечи нещо!

— Ами това правя.

— Ти събираш багаж.

— Трябва. Не можеш да даваш пресконференции, облечен като скитник. Дори не и на търговци на роби.

Знаех, че няма да се откаже от решението си.

Свалих пушката от рамо и застанах до вратата, като се ослушвах в агонията на напрежението за стъпки, които можеха да се появат.

Той свърши с багажа. После извади някакви спортни дрехи и ги облече. Видя, че нося спасителна жилетка и извади една изпод леглото. Погледна през вратата. Стъклото беше черно, но той видя дъждовните капки по него. Измъкна два дъждобрана от килера. В единия загърна куфара си и го върза здраво. Напъха се в другия и облече спасителната жилетка върху него. Продължи да се оглежда.

— Не се бави — прошепнах нетърпеливо. — Какво търсиш?

— Нещо противокуршумно, което да облека върху това — отвърна той.

Избутах го през вратата. Той хукна обратно и си взе куфара.

Заведох го на една по-горна палуба. Прошепнах в ухото му:

— Каквото и да става, ще стоиш тук.

Дъждът се сипеше отгоре ми.

С лека картечница, готова за бой, се изкачих по стълбата към мостика като смъртоносна котка.

Там нямаше никого!

Чух гласове над себе си.

Сигналният мостик!

Полазих нагоре по следващата стълба.

Капитан Битс, заедно с двама моряци в мушамени дрехи, стояха в основата на сигналната мачта. Опитваха се да вдигнат някакви светлини на нока на рейката.

Сигнални светлини! Бяха заподозрели, че се опитвам да избягам. Няколко фенера бяха окачени на определено разстояние един от друг на вертикално въже. Те щяха да изпращат сигнали до сушата!

— Бибипаният скрипец се е запънал — каза Битс на единия моряк. — Виж дали можеш да освободиш другия фал. Не можем да висим тук цяла нощ-мокри като плъхове, без да имаме светлини за направлението. — Обърна се към другия и му каза: — Сигурен ли си, че каза на електротехника кое табло е изгоряло?

— Каза, че се е получило късо от дъжда. Не иска да ходи да го проверява, докато не се съмне.

— Тогава помогни да освободите тоя бибипан фал! — рече Битс.

Точно в този момент развалих малкото им забавление. Насочих леката картечница.

— Не мърдайте! — казах. Стойте по местата си, или ще ви направя на решето!

— Исусе Христе! — възкликна Битс, като се вторачи в мен.

— Прав си да се изненадаш — казах със смъртоносен глас. — Не си знаел с кого си имаш работа! Веднага спусни една моторна лодка във водата или ще ти напълня шкембето с олово. Ще ме оставиш на суша и то веднага! — Посочих в посоката, където бях видял тъмното петно суша.

Той стоеше с двамата моряци. Ръцете им бяха на фала. Увисналите над главите им фенери хвърляха зловещи отблясъци цветна светлина около тях. Битс сякаш започна да се освестява.

— НЕ! — заяви той. — Тук може да изглежда съвсем спокойно, но една моторна лодка няма да оцелее в крайбрежното вълнение там! Ще се удавите!

Мислеше си, че ме е хванал натясно. Мислеше си, че може да ме задържи на борда. Но аз бях натрупал много знания, докато се бях разхождал по кораба.

— Това няма да мине — скръцнах със зъби. — В предната част на кораба имате надуваеми лодки, които могат да оцелеят на всяко вълнение. Пускай една във водата, а също и едно въже към нея!

— Слушай… — започна Битс.

— Млъкни! Никакви дебати! Още една дума и ще стрелям! — запънах леката картечница.

— Чакай — каза Битс. — Мисля, че трябва да знаеш…

Вдигнах дулото на оръжието и го насочих над главите им.

Натиснах спусъка.

Черният барут на 22-калибрените изхвърли ветрила от оранжеви пламъци! Палубата просветна от тях.

Гърмежите в стакато на оръжието със заглушител се чуха едва-едва на фона на силния дъжд.

БУМ!

ТРЯС!

Насочените нависоко куршуми бяха разделили фала с фенерите! Фенерите с дебело стъкло паднаха разбити върху мъжете.

Един от тях удари капитан Битс!

Даже когато той падна, още един и още един паднаха отгоре. Единият избухна в пламъци.

Като се плъзгаха по палубата, двамата моряци отскочиха встрани.

Знаех, че ще избягат и ще вдигнат на кораба тревога.

— Замръзнете! — извиках, като насочих оръжието към тях.

Те замръзнаха, като се взираха в мен с бели очи, окъпани в светлината на огъня от маслото.

Поток от дъжд премина през цялата сцена.

Малките ручейчета огън изгаснаха.

— Свалете една лодка отстрани! — изръмжах.

Мърдайте или ще ви напълня с олово.

Те се раздвижиха, но единият нещо започна да се колебае, когато стигна до Битс. Наведе се надолу.

Знаех, че търси оръжие.

Изгърмях втори залп! Ветрило от оранжев пламък се изви над главите им.

Те хукнаха към предната стълба и заслизаха надолу. Последвах ги. Единият развиваше помощна стълба по улея й и я спускаше отстрани на корпуса. Другият измъкна лодка от една кабина.

Гледах напрегнато през дъждовната пелена. Дали онова корабче не се връщаше вече? Не виждах нищо друго, освен дъжд.

Морякът закрепи едно въже към лодката.

— Не можеш да ме метнеш — казах със смъртоносен глас. — Сложи греблата вътре.

— Не искате ли мотора? — попита той нахално.

Тогава веднага си дадох сметка, че моторът нямаше да заработи. Опитваха се да ми поставят клопка. А даже и да заработеше, можеха да следят звука.

— Греблата! — изръмжах.

— Вързани са вътре — отвърна той. Хвърли лодката през перилата. До водата имаше голямо разстояние.

Другият моряк държеше едно фенерче. Грабнах го и светнах надолу. Лодката беше стигнала до водата, а тя беше отпушила въздушните й резервоари.

Лодката се отвори със съскане, което едва се чуваше на фона на дъждовното плющене.

Не усещах морето изобщо. Стабилизаторите държаха яхтата в стабилно положение. Лодката подскачаше нагоре-надолу заедно с повдигането на вълните.

Трябваше да бъда смел. Тъкмо щях да прескоча перилата, когато отново си спомних за Мадисън. Той беше вече до мен. Изпратих го да слезе първи.

Той се спусна, като носеше увитото си куфарче в ръка. Придърпа с крак лодката към корпуса на кораба. Тя подскачаше нагоре-надолу. Мадисън влезе в нея и я задържа близо до кораба. Подхвърлих му фенерчето.

Заплаших двамата моряци с леката картечница.

Започнах да слизам гърбом по стълбата.

Лодката видимо подскачаше, издигаше се до цели пет фуга и после падаше отново.

Взех живота си в собствените си ръце.

Скочих.

Приземих се с трясък на дъното на плавателния съд.

Морякът на палубата подръпна въжето, което държеше.

Извъртяхме се с гръб към корпуса на кораба и заподскачахме, отдалечавайки се от него. Дъждовен поток се изля върху нас и ни отнесе по-надалеч.

Погледнах назад.

Корабът представляваше обгърната в мъгла, просветваща фигура в нощта.

Бях се измъкнал!

Сега трябваше само да стигна брега на Гърция!