Георги Б. Караджов
Скритото изображение (9) (Записки на фотографа)

9.

23 октомври, четвъртък

Днес си спомних — много стар спомен, от детството. Струва ми се свързан с фотографията. А тогава съм нямал никакво понятие — дете. Предчувствие ли е някакво, предизвестие ли? Бях го забравил, а сега ще го запиша, за да не го забравя отново.

Спомням си — трябва да съм бил на две или три годинки, имах едно червено топче и си играех с него. По едно време топчето се търкулна някъде и колкото и да го търсих, не можах да го намеря. Много плаках за това топче, майка ми първо ме утешаваше, после започна да ми се кара: „да ти ударя два шамара, казва, да има защо да плачеш“. Пък аз не можех да се спра, сигурно часове съм плакал, така не си спомням по-късно за нещо да съм плакал. Беше ми мъчно за топчето, представях си, че то е там някъде самичко, без мен, и му е мъчно за мен, аз си имах майка и татко, имах си и другарчета, с които си играех на улицата, а то сам-самичко, никого си няма и плаче там някъде изгубено, нали е топче, не може да тръгне да ме търси, иска да си играем, а мене ме няма. Тогава майка ми започна да ми разказва как топчето си намерило приятели, Кума Лиса там, Зайо Байо, Катеричка Рунтавелка и тем подобни. Играели си и били весели и щастливи. Чак тогава се успокоих, е, похълцах си още малко, най-вече, че не съм и аз там, с Кума Лиса и Зайо Байо, но пък най-важното беше, че на топчето сега му беше добре. А като заспах, сънувах чуден сън — седя аз на стълбите пред къщата и в двора влиза чуден човек — с дълга бяла брада и черна островърха шапка — вълшебник, истински вълшебник. Ако беше някой друг, щях да си вляза и нямаше да разговарям с него, така ами, баба ми ми е казала да не разговарям с непознати хора, ама тоя си беше пък съвсем истински вълшебник, познавах го от книжките с картинки, които още не можех да чета, но бях запомнил коя дума къде е, защото баба ми, като ми четеше, показваше с пръст, та можех да разказвам приказката и да показвам с пръст също като нея. Вълшебникът седна до мен и ме попита защо съм тъжен. Разказах му за топчето и как си отиде със Зайо Байо и Кума Лиса в гората и сигурно няма вече да го видя. Той се засмя и извади отнякъде дървена кутия, отвори я и вътре видях моето топче. Зарадвах се много, взех си го и го попитах как така е влязло в кутията. „Ами това е вълшебна кутия — каза ми той, — вътре живее мракът. Има тука специална дупчица, отваря се бързо, гълта онова, което иска да избяга от нас и веднага се затваря. А което хване, остава в нея — цяла вечност. Но твоето топче е нищо, тази кутия може да улови и мигът, даже самото време няма власт над нея, тя го спира, гълта го и затваря дупчицата“. Гледах го със зяпнала уста, колко много ми се искаше да имам такава кутия, от която нищо не може да избяга. „Е добре, ще ти я подаря“ — каза ми той, усмихна се, подаде ми я и с широки стъпки излезе вън на улицата. Сърцето ми лудо заби, стисках съкровището си и бях толкова щастлив. Точно в този момент се събудих — кутията, разбира се, я нямаше в ръката ми, но там беше топчето, съвсем истинско, съвсем мое. Значи чудото беше станало, вълшебникът от съня ми беше истински! Е, разбира се, нямаше никакво чудо, много по-късно разбрах, че майка ми е намерила топчето, като чистила под стълбите, и ми го мушнала в ръката, докато спя, за да се зарадвам на сутринта. Но престава ли чудото да бъде чудо, само защото някой го е извършил?

Това какво е? Предопределение ли, предчувствие ли — не знам. Може би трябва да стана фотограф?

Или случайно съвпадение?