Георги Б. Караджов
Скритото изображение (22) (Записки на фотографа)

22.

26 ноември, сряда

Изведнъж застудя, може би е от морския вятър — леден вятър, който пак няма да донесе сняг, ще донесе по-скоро грип, макар че казват „здрав студ“ в смисъл че грипните вируси не са активни при тези температури. Е, истински студено не е станало и няма да стане, но вятърът си го бива. Морето е оловно сиво и бялата пяна на вълните необикновено ярко се откроява на тъмния фон. Тази пяна за мигове изобразява разни разпознаваеми неща, сякаш ни разказва с това нещо скрито, нещо древно, нали морето е безкрайно по-старо от хората, това са неговите букви, неговите загадъчни послания до нас, само да можехме да ги разчетем… Обаче писмото му е йероглифно, с фигури, и може би ще успеем да го разчетем, само ако разтълкуваме фигурите, затова е фотографията. Затова е нужно да направим снимки с много висока скорост. А за подобна цел ще ми трябва със сигурност друг филм, друг обектив, друг фотоапарат, сега и през деня е толкова мрачно, че с моите 4,5 бленда за никъде не съм!

Панос ме посрещна вътре в бараката, беше запалил малка електрическа печка, но не се беше стоплило кой знае колко, от прозорците, макар и затворени, влизаше студен въздух. За щастие дворът на Панос от двете стани е обграден с високи по два етажа кооперации и те го пазят от вятъра. Дадох му нарязания филм, той взе лупата си и включи светещия екран. Похвали ме, че филмът е проявен правилно, постави изрезките върху парче черно кадифе с емулсията надолу и внимателно ги изтри с мека кърпа, за да отстрани следите от капките, беше си сложил бели тънки ръкавици и ме посъветва и мен и аз да си намеря.

— Кожата на пръстите е мазна — каза, — и по филма остават отпечатъци, като засъхнат, много трудно се премахват, това е интересно единствено за криминалистите и историците, те могат да познаят идентичността на фотографа по тези отпечатъци. — И се засмя с хрипкавия си смях, който премина в кашлица. — Брей, ама че работа, сега остава да съм настинал. Пък може да е и от цигарите.

Престраших се и му разказах какво съм си мислел край морето, за бързите рисунки на пяната по водната повърхност, а той ме погледна учудено, помълча и каза:

— Да, интересно е това, не само ти си мислиш по този начин, но щом си го мислиш, значи има откривателски дух в теб, има желание да виждаш онова, което за другите остава скрито, докато не им го покажеш. Но и тогава ще го видят само тези, които имат очите да го видят и желанието да го видят. Ето преди малко ти разказах за пръстовите отпечатъци, това беше шега, разбира се, но всяка шега е пъстрата сянка на една строга истина. Всъщност фотографът, истинският фотограф оставя отпечатъци върху всеки свой кадър, пръстови отпечатъци от душата си.

Замълча, запали цигара, вдъхна дълбоко и продължи:

— Това датира още от зората на фотографията. Още първите, които са се занимавали с нея, са се опитвали да хванат нещо от оттатъшния свят, нещо, дето не е видимо за простото човешко око. Особено поради дългите експонации. Знаеш, че фотоматериалите са били много по-слабочувствителни от днешните, за да влезе достатъчно светлина, трябвало е да се експонира в началото — часове, после по трийсет — четирийсет минути. Единствено неподвижното се е отпечатвало в негатива, всичко, което се е движело, не е оставяло следа, затова са се получавали празни площади. Разправял ли съм ти за първото изображение на човек на улицата — Дагер, „Булевард дьо Тампл“, пролетта на 1838 година. Човекът е стоял неподвижно и чакал да му лъснат обувките. И тази неподвижност го е вкарала, макар и анонимно, в историята на фотографията и в историята на изкуството изобщо. Виждаш ли, понякога е нужно да спрем, да застанем неподвижно, стига сме бързали! По-късно дългите експонации са се използвали, за да се освети нощта, толкова е интересно да видиш нощта като ден, не мислиш ли, да прозреш тайните й. Тогава са се надявали на лентата да се отпечата и нещо от отвъдното, което са смятали, че ни спохожда под прикритието на мрака, та да можем да го видим. Още в самото начало са се опитвали да направят фотографията ловец на духове — и са смятали, че успяват, има цяла редица фотографии, на които би могло да се каже, че има нещо като духове. Хм, като си помислиш, и аз имам един такъв негатив. Може да е случайна игра на светлината, може да е дефект на материала, а може… знае ли човек. А има и монтажи, разбира се, жажда за сензации, преди повече от сто години една млада девойка беше подредила куклички в тревата и, поради размазаността и несъвършенството на материалите, беше успяла да убеди журналистите, че е снимала живи феи. „Фотоувеличение“ на Антониони си гледал, сигурно. Там един фотограф, снимайки една двойка в парка, случайно открива на негатива си, че без да знае, е заснел труп. Има ги и такива, щракат, щракат, щракат и после, вкъщи с часове се опитват да намерят нещо на негатива, нещо, което им се е изплъзнало от погледа, но не е успяло да избяга от обектива, ключ за световната загадка. То не че има нещо лошо в това, лошо няма, само не трябва да забравяме най-важното, когато фотографът има око на художник и индивидуалност на художник, тогава в неговите снимки магията винаги е налице, тайнственото, скритото, истинското, душата — там са, стига да имаш желанието да ги потърсиш. А те са най-важното! Заради тях се прави всичкото това. Тази магия е сянка на онова божествено докосване, което възпламенява душата и я издига едно стъпало нагоре към Абсолюта.

— Какъв Абсолют? — попитах полугласно.

— Към този, който е — отвърна ми съвсем обикновено, сякаш ставаше въпрос за това колко е часът или какво е времето навън. Интересно, изглежда ще се окаже религиозен, вярващ, но няма да посмея да го попитам. На мен самият ми е много чудно, нима толкова умен и информиран човек може да бъде вярващ? Та нали религията е заблуда, която могат да практикуват само простите, необразованите, които не знаят, че светът е материален и всичко се свежда до законите на физиката и химията. Мислех си, че само неуки бабички ходят да палят свещи и да се кръстят, не знаят природните закони и за тях всичко е чудо. Как е възможно чудо, когато всичко се подчинява на природните закони? Е, има и неща, които изглеждат необясними, но това не означава, че са чудеса, просто още не сме намерили достатъчно приемливо обяснение за тях. Реших все пак да опитам.

— А чудото какво е? Не е ли нарушение на природните закони, на законите на физиката и химията? И как е възможно тогава?

— Щом има закони, предполага се законодател, нали така? Наличие на порядък, на ред. А това противоречи на хаоса на случайността и е в конфликт с този хаос. Впрочем и хаосът се подчинява на някакви свои закони, иначе е невъзможно да го има. Ето например човекът какво е? Дивно творение, където всяко съотношение е точно с микрони, един перфектно действащ организъм и освен това, способен да се погледне сам, да се обмисли, да се опита да се разбере, това не е ли чудо? Фактът, че сме свикнали с него не го прави по-малко чудо, струва ми се, че само глупакът може да не се удивява на съвършенството на творението. Ами природните закони, не са ли те самите чудо? Откъде са се взели? И ако има законодател, то той не може ли в някои случаи да ги пренебрегне? Но и това едва ли е нужно, ти учиш и физика, и химия, и биология, и анатомия. Това, че всичко е написано в учебниците далече не означава, че не е достойно за удивление, чудото е навсякъде около нас, ден и нощ, във всеки един миг, струва си да се замислиш съвсем малко, и ще го осъзнаеш, а фактът, че можеш да се замислиш, това е чудото на чудесата. На човека е дадено всичко, много повече, отколкото той може да си представи. И вместо да се радва и благодари, и да участва в творението за доброто на цялото, той се отнася с подаръците си като неразумно палаво дете, троши ги за удоволствие, използва ги за война срещу другите, а значи — срещу себе си, защото всички ние сме едно.

Тук Панос внезапно млъкна, не искаше да навлиза в теми, които… У нас, разбира се, има официално свобода на съвестите, това сме го учили, всеки има право да изповядва някаква религия, макар че на практика това не е желателно и води до други нежелани последици. Виж, религиозната пропаганда е забранена и се наказва строго, това съм чувал от баща ми във връзка с някакви евангелистки мисионери, които успели да завъртят главата на една от ученичките му, видели я един-два пъти да излиза от църквата им и после комсомолските активисти замалко да я изключат от училището.

— Ето например да вземем мене — продължи Панос с лукава усмивчица, — имам чудесни бели дробове, с трахея, алвеоли, ганглии и всичко, което си трябва, създадени да ми доставят необходимия за живота кислород. И какво правя? Полека ги унищожавам с цигарен дим, всички ми казват, че е вредно, знам и аз, че е вредно, че си съкращавам живота и си вкарвам зорлен какви ли не болести и какво правя? Продължавам да пуша. Човекът е магаре на мост, инатясва се, иска той да определя кое е добро и кое лошо и точка. — И като доказателство за казаното той извади поредната цигара и щракна запалката.

Аз, разбира се, съм атеист, сегашното време вече е отрекло бога, само че мислите на Панос са интересни и си струва да се разсъждава върху тях, ще трябва да ги препрочета, дано да съм ги записал правилно. И може би този дневник… аз по принцип си го пиша за мен, разбира се.