Георги Б. Караджов
Скритото изображение (41) (Записки на фотографа)

41.

21 януари, сряда

Композицията във фотографията

„Композицията, заедно с осветлението и графичното решение е един от най-важните компоненти на кадъра. Това може да не го видиш в учебниците по фотография, може и да го видиш, не съм го взел от тях, а от практиката. Що е композиция? Винаги търси корените на думата, нейното първоначално значение, за да се ориентираш по-натам, защото времето и традициите понякога изменят това значение, а оттам и всичко, свързано с него. Та така — композиция има латински корени и идва от ком — частица за общност, за единство — комуна, и позиция — положение, заемано в пространството. Значи става въпрос за положението, което заемат предметите в пространството, за да образуват нещо общо, не просто съчетание или подредба, а такива съчетание и подредба, при което се получава нещо единно. Затова не казваме, че даден кадър има лоша композиция, казваме, че той няма композиция, така е по-правилно, когато изобразените на него фигури не образуват някаква цялост, общност. Кадърът е като празен лист хартия, табула раза, едно празно пространство, което ти трябва да изпълниш със съдържание, някой беше казал, че няма по-добра картина от празния лист хартия, не е вярно, че тя не съдържа нищо върху себе си, тя съдържа абсолютно всичко, целия свят. Но ние ще се заемем със запълването на кадъра, празното пространство, което е най-важното в цялото изкуство. Един режисьор има, Питър Брук, той пише книгата «Празното пространство» за сцената, която трябва да се запълни с действие, при музиката това празно пространство е въздухът, който трябва да се изпълни със звуци, за изобразителните изкуства, към които спада и фотографията — ясно, това е картонът, платното, или кадъра.

Всяко изкуство притежава замисъл, идея и изпълнение. Във фотографията, обаче, тези трите компонента най-често възникват едновременно и то за частици от секундата, затова предварителната подготовка играе много голяма роля. Ситуацията, в която нещата са се подредили великолепно и можеш да направиш снимката обикновено трае много кратко, това е оня «решаващ момент», за който говори Картие Бресон — и в този решаващ момент ти трябва да си си изградил безпогрешен усет за композиция и да «подредиш» кадъра си както трябва миг, преди да натиснеш спусъка. Трябва да го предвидиш момента и да го улучиш в пълна готовност. Оставям настрана необходимостта обектите да са на фокус, осветлението да е нагласено с оглед на динамиката на сюжета, предварително в апарата да има подходящ филм, обектива да е подходящ и така нататък. Има съвременни апарати които с помощта на мотор придвижват следващата поза автоматически и правят до три снимки в секунда, но истинският момент може да се окаже и между тези три снимки.

Композицията, както и фотографията изобщо, се учи с гледане и с практика. Препоръчвам ти да гледаш картините на старите майстори, погледни какви фигури са изобразени на тях, направи мислена линия през главите на хората, свържи мислено предметите и ще се удивиш колко чисти триъгълници, квадрати и прочие геометрия ще намериш в тях, ние говорим за кръгова, триъгълна, квадратна и така нататък композиция. Във всяка една композиция имаме сюжетно важен обект, той по принцип трябва да е винаги на фокус и да се разпознава добре — това показва, че подхождаме като творци, подчертаваме значението му, за да изразим някаква авторова позиция, някаква идея. Сега да ти кажа — навсякъде ще прочетеш за тази теория на третините, твърди се, че ако основният обект се постави в една от пресечните точки на линиите, които условно разделят кадъра на девет равни части — две хоризонтални и две вертикални линии, то това създава динамика в него, а и окото би трябвало по-лесно да го възприема, предполагам, че тази стара теория се е създала на базата на това, че гледаме с две очи — едното око е насочено към първата от двете вертикални линии, линия, другото — към втората. Тази теория се абсолютизира и до днес, някой начинаещ фотограф, който току-що я е научил, започва да я прилага навсякъде и смята, че е постигнал съвършенство, че и акъл дава на другите, присмива им се, че са «центрирали» кадъра и не са спазили най-важното — третините, голям професор става, значи, защото е назубрил две-три лесни правила. Смятам, че нещата изобщо не стоят така, от първостепенна важност е какво ние искаме да покажем с този кадър, какво искаме да разкажем на гледащия, има разбира се сюжети, в които третините са нужни, добре е да ги спазваме, но има и такива, в които те са абсолютно неприложими. Така например, ако искаме да постигнем магическа медитативност на израза, ако търсим концентрация и размисъл, необходимо е да поставим обекта точно в средата, в други случаи трябва да го поставим на ръба. Прието е да се смята, че ако снимаме фигура на ходещ човек, трябва да оставим повече пространство пред него, отколкото зад него, за да има накъде да ходи, това е нормалното положение. Обаче ако целим да подчертаем безизходица, внушение, че човекът, потиснат от обстоятелствата вече няма къде да отиде, няма простор за душата му, то ще е добре «погрешно» да го поставим близо до края на кадъра, да му подскажем, че с това ходене той ще се сблъска с рамката.

В природата съществува равновесие, затова и в кадъра по принцип трябва да цари равновесие — всяка фигура в едната половина трябва да бъде уравновесена в другата, ако другата е по-малка, да е по-ярка или по-съществена сюжетно. Това — когато искаме да постигнем равновесие — един успокояващ пейзаж или медитативна сцена. В обществото, както знаем, равновесието най-често е нарушено, ако искаме да покажем това явление, за да изразим своето отношение към него, трябва да нарушим и «правилното равновесие» на кадъра. Така ще го направим провокативен, за да накара той зрителя да получи някакво неудовлетворение, което да го провокира за размисъл. Съзнателното нарушаване на композиционните правила не е някакъв модерен похват. Още по времето, когато емулсиите стават по-светлочувствителни и се появяват моменталните снимки, липсата на уравновесена композиция започва да се използва преднамерено, като знак за спонтанност, ненагласеност, автентичност. Има един художник — Дега, френски, той много е обичал фотографията и е един от първите, които използват снимки като предварителни скици за картините си, та той започва да композира картините си като моментални фотографии, с нарочно нарушена композиция, като папарашки снимки, запечатали, да речем, момент в гримьорната на балерината — много е обичал балета, балерините са му предпочитан сюжет, тези търсения създават нови правила за композицията, тази на «моментната документалност», е, аз поне така я наричам. Съветвам те да разгледаш албум на Дега, той е импресионист. Трябва да познаваш най-значителните художници и да се учиш от тях. Както и фотографи. Знам, албумите са много скъпи, че и техниката на печата понякога разваля цялото усещане, но засега не разполагаме с нещо по-добро, погледни в руската книжарница, там са по-евтини албумите, ама има и библиотеки, там можеш да ходиш и да гледаш. Фотография се учи с гледане. И с размисъл върху видяното, разбира се. Макар да си мисля, че си от малцината, които имат композиционен усет и го постигат интуитивно, поне от това, което виждам досега.“

Да, днес отново бях при Панос. Той ми изглежда малко поостарял, макар че не съм го виждал само от две седмици. Усмихва се, ама някак тъжно, не знам защо, няма да го питам, разбира се, защо да го притеснявам.

— Ти май си разсеян днес. — Вярно е, трудно се съсредоточавах в това, което записвах, мислех си: ще го прочета по-късно на спокойствие и ще вникна в него по-добре. — Та значи Анри Картие-Бресон говори за този единствен решаващ миг, в който добрият фотограф натиска спусъкът, мигът, в който всичко съвпада — композиция, светлина, настроение, идеята се е осъществила и остава единствено да бъде запечатана. Ето защо е необходимо обиграно око и бърз рефлекс. И знание за това какво искаме да кажем с този фотоапарат, защо го носим със себе си, защо го държим в ръцете си, ето сега ще ти покажа една фотография от Картие-Бресон.

Отвори витрината с книги, избра една по-дебела, не видях как се казва, всичките му книги са подвързани еднакво от него самият и заглавията им не се виждат, намери нужната страница и ми я показа. На снимката беше изобразена извита стълба, водеща към улица, различни линии и дъги водят надолу, жени с тави на главите, в тавите — нещо като банички, три момиченца, по-нататък — групи мъже, чакащи нещо, може би автобус, на другата страница — пак такава стълба, извита към някакво мазе, зад нея — извит тротоар и по улицата — самотен колоездач, размазан поради движението.

— Погледни, това е абсолютната, перфектната композиция, фотографът е чакал дълго, докато тя се появи и когато моментът е настъпил, е осъществил снимката. А каква е идеята на всичко това, какво ни казва големият творец с произведението си?

Не можех да отговоря, в главата ми се въртяха някакви изтъркани фрази, с каквито тъпчеха главите ни в училище, като — работното утро, работниците рано отиват на работа, трудовото ежедневие и така нататък.

— Ами много просто — подсказа ми Панос, — обаче гениално. Той ни казва: хармонията е възможна, не просто възможна, тя съществува, дори в невъобразимия хаос на утрото, тя е там, само трябва да бъде видяна. И ето аз я видях, как се е образувала от само себе си и я запечатах, за да я видите и вие и да се научите да я виждате, за да я търсите навсякъде около вас, даже там, където най-малко се надявате да бъде. Защото тя е навсякъде. Ето я голямата идея на големия творец.

Слушах и гледах, и откривах, истина беше, хората бяха обединени в групи, тези групи бяха така точно разположени в общата композиция, разчертана от парапети, улични лампи, арки и сгради, че създаваха уравновесено единство, сякаш бяха свързани от някакъв таен заговор, дори децата — двете от тях идеално разположени от двете страни на уличния фенер, а третото, излизащо от входа, бяха част от тази неповторима хармония. И щях ли да обърна внимание на всичко това, ако бях видял снимката някъде в списание? Едва ли, но снимката щеше да ми хареса, щях да я гледам дълго, имаше нещо магнетично в нея.

— Да, хармонията действа успокоително — каза Панос, — лекува стреса и неврозите, а хармония имаме не само в музиката, а и в изобразителното изкуство, и в самия живот, а най-вече — в нас самите, това е божествената искра, творческото начало, споменът за изначалната хармония, от която сме били откъснати, когато сме пристъпили прага на този свят.

Помълча малко и добави.

— И в която рано или късно ще се върнем.

После извади цигара от пакета, беше последна цигара, смачка празния пакет и го хвърли в кошчето, после дълго мачка цигарата между пръстите си, почука я по масата, мислеше за нещо и не се сещаше да я запали.

— Ще трябва да ги отказвам — каза на края. — Докторите видяха нещо, дето не е съвсем хубаво — в левия ми дроб. Пък съм ги свикнал пущините, от четиридесет години има, ги пафкам, как така изведнъж, на стари години, да си развалям адетите… Трудна работа.

След това все пак запали цигарата и блажено всмукна синия дим.

Значи така — решаващият миг. Какъв миг бях запечатал аз на онази злополучна снимка? Никой нямаше да узнае. Даже и аз самият.