Георги Б. Караджов
Скритото изображение (89) (Записки на фотографа)

89.

19 април, понеделник

Още като влязох, я видях — седеше на старото си място — до Росето. Направи се, че не ме вижда — бях празно място, въздух за нея. Или не беше получила писмото, или то изобщо не беше й повлияло, или вуйчо ми беше прав — не бяхме издържали изпита, раздялата беше неизбежна.

— Ето те и тебе!

Мано ми махна с ръка, около него се беше събрала цяла групичка момчета. Той се беше върнал от курса и им показваше нещо:

— Абе новите знаете ли колко струват, струват майка си и баща си, този го взех на битака, ама какъв битак, да ви кажа, съвсем друга работа, не е като нашите — всичко там като ново, па и много нови работи има, нали така, ей го, кво му е, като нов, не ами направо нов — пет долара се изръсих за него, ама си струва, нали? Те там валутата им паунди, обаче и долари вземат на битака, хич не се притесняват.

В ръцете му имаше дигитален часовник, вместо стрелки — цифри показват колко е часът.

— А, има си хас и да се притесняват — обади се Паназа, — и аз някой да ми дава долари, хич няма да се притеснявам. Доларът е къде-къде по-стабилен от паунда.

— Нали — каза Мано, — и аз това викам, хич не се притесняват. Ама е точен! До петнайсет секунди толеранс на седмица. И батерията му стига за две години.

— Ами сетне? — попита Иво. — Какво правиш сетне, като свърши?

— Ама те до две години и тука ще ги има — каза не съвсем уверено Мано, — по Корекомите, искам да кажа, нали така. И батерии за тях ще има, не може да няма.

— Има ги вече — обади се Мимито, — даже българско производство. По телевизията казаха, че на конгреса на партията сега, на втори април дето свърши, са подарили на всички делегати по един електронен часовник и то българско производство, марка „Правец“.

— „Правец-Кварц“ — допълни Стоил. — Ще ги пускат и по магазините, в София имало вече. Струват по сто и седемдесет лева.

— Айде бе — учуди се Мано, — че то една заплата бе, кой може да си го позволи?

— Заплата и нещо отгоре — поправи го Стоил. — Те сега са скъпи, защото е новост, не за друго, вътре има само един чип и батерия, нищо повече. А в механичните: колелца, болтчета, пружинки, рубинчета. Ще дойде време тези ще ги продават на килограм, ама сега, нали са нови…

— Ама батериите дали ще стават на всички часовници еднакво — обади се Иво, — или всеки производител ще си прави неговите различни, да печели повече.

— Е, като свършат, тогава ще го мисля — каза Мано, — първите две години, нали така, са осигурени.

Мене нещо друго ме развълнува, вярно имаше конгрес, те плакатите за него още стоят по стените, Панос се беше надявал на този конгрес да дадат амнистия за бежанците и те да могат да се върнат, без да им се търси съдебна отговорност, дадоха ли такава амнистия? Пък и да бяха дали, нямаше да я напишат по вестниците и да я кажат по телевизията. Такива неща не се пишат и не се казват. Откъде може да се научи — не знам. Единствено девизите не само се казват, но се и разлепят по стените, даже ги правят с големи метални букви да стоят на покривите на сградите. „Качество и ефективност — ефективност и качество!“ Какво означава това, има ли някакъв смисъл в него? Естествено, че всичко трябва да бъде качествено, пък колкото до ефективността, без нея също не може. И защо е повторено два пъти? За да трябва да се правят два пъти повече метални букви за покривите — а се казва едно и също. Това ли е „ефективността“? Усетих, че се дразня не на лозунга на конгреса, който висеше на всяка улица, а на нейното — на Людмила, държание. То беше къде-къде по-важно за мен от тази словесна абракадабра, с която сме свикнали и не й обръщаме внимание вече, както не обръщаме внимание на шума по улиците. Нали съжалението, разкаянието трябва да ни доведат до прошката? Или и „свещените“ книги лъжат? Че и в най-обикновените граждански съдилища изслушват обвиняемия и му дават право да се защитава? Даже когато е ясно, че е виновен. Обичаше ли ме тя, обичала ли е някога мен, или само себе си е обичала, в ролята на влюбена, на Жулиета. Сега, когато й измъкнаха тази роля от ръцете, тя е ядосана, а можеш ли да обичаш, когато си ядосан? И ако сега ревността й взема връх над разума, то какво ще бъде, ако се оженим, няма ли да се окаже прав вуйчо? И да стане като във филма за Ран и Мариана? И ще излезе, че не сме един за друг — сърцето ми натежава от болка, толкова ни беше хубаво заедно, толкова беше хубаво! Празник беше всеки ден, безкраен празник!

Към мен се доближи радостна Тина, понечи да ме прегърне, но аз внимателно отстраних ръцете й.

— Искам да ти покажа някои нови работи. Или най-добре самата аз да ти ги прочета. Как изкара ваканцията, беше ли някъде?

Този път нейното внимание никак не ме зарадва, раздразнено и малко грубо й казах:

— Извинявай, сега не ми е до поезия, имам си други проблеми.

— Разбирам — каза тя. — Мога много добре да те разбера, ако ти трябва помощ, аз съм насреща.

— Ти не можеш да ми помогнеш да си реша проблемите, най-много да ги задълбочиш — и й обърнах гръб. Този разговор се водеше на тих глас и доста далеч — на няколко метра — от мястото, на което седеше Людмила, но съм сигурен, че тя го е чула. Дали ще ме намери променен? Разбирам, усещам, виждам, че и на нея й е мъчно, че и тя страда. Ами защо трябва да се измъчваме и двамата, прошката освобождава, от нея го знам. Но изглежда е много трудно нещо.

Когато се върнах от училище, майка ми ми каза, че някакъв човек ме е търсил по телефона.

— Панос! — възкликнах аз. Ами ако не беше той, ако беше оня, другият?

— Не беше Панос — каза майка ми, — аз Панос съм го чувала как говори, не беше неговият глас. Впрочем как е той?

— Не знам — казах, — беше зле, надявам се да се е оправил. Този другият, каза ли да ми предадеш нещо?

— Нищо не каза. Извини се и затвори. Учтив един такъв.

Значи не беше и Методиев. Но кой ще да е бил, кой?