Георги Б. Караджов
Скритото изображение (67) (Записки на фотографа)

67.

2 март, вторник

В стаята бяха двама — един човек на средна възраст, плешив и блед като чаршафа, с който го бяха завили, обърнат към стената, спеше, а гърдите му свиреха при всяко вдишване и издишване като свирка на футболен съдия, на нощното му шкафче имаше три книги, всяка една от тях дебела като „Война и мир“, подвързани във вестник, така че не беше възможно да се определи кои бяха, Панос после ми каза, че бил адвокат. Самият той полулежеше, на средното легло, до него имаше някаква маска, към която Панос посягаше от време на време. Макар че се усмихваше, виждах, че не е добре, отслабнал беше, чертите на лицето му се бяха още изострили, беше брадясал и запуснат, и пожълтял. Дишаше тежко и от време на време спираше дъха си, явно за да спре някаква болка в гърдите му. В стаята имало и трети, но в момента той беше изкаран за процедури.

— Как те пуснаха тук? — попита ме Панос, след като първоначалното му учудване да ме види с бялата престилка, която ми даде санитаря на входа, премина. Въпросът ме смути, макар че бях измислил предварително отговор, който беше, разбира се, лъжа, но, както ми се стори, благородна лъжа.

— Един роднина работи тук. Втори братовчед.

— Аха, да, добре. Защото тук не пускат, даже най-близките.

Предварително бях решил да не питам дали е известил сина си, или не. Всъщност по този въпрос мислех почти цяла нощ, по едно време ми се прииска да го накарам да напише това писмо, така и аз щях да науча адреса на сина му и, независимо от неговото, щях и аз да му напиша. Щях да му обясня всичко, да го помоля да ми прости и да го предупредя да внимава, защото му готвят капан. Да, през нощта понякога някоя глупост ни се струва едва ли не геройска постъпка. Защото беше глупост, разбира се, щом бяха толкова всесилни, нямаше начин да не прочетат и моето писмо и тогава синът му можеше и да не го получи, затова пък аз бях загубен.

— Ами аз съм стажант-санитар — намигнах му, — ето тук, казвам се Петров. — На джобчето ми имаше малка табелка с това име.

— Вярно, има едни такива, мотаят се наоколо. Ами добре, благодаря ти, че ме посети.

Говоренето му се отдаваше трудно, думите го измъчваха, но все пак се опитваше даже да се шегува.

— Да, sic transit… Вярно са го казали древните, ние сме само транзитни тук, преминаваме бързо като полъх на вятъра. Да не се лъжем. Тук ще ме оперират, най-рано другата седмица, после най-малко месец възстановяване, химиотерапия, медикаменти, първо ще говорят докторите, след тях — поповете, така е.

Опитах се да възразя, но той вдигна ръка, в която беше забита игла от система.

— Да не се залъгваме, не сме деца. Ако ти кажа, то даже не ми е и мъчно, заслужавам си го. Едно време, като млад, много обичах раци, ходихме да ги ловим с моите приятели, след това ги хвърляхме живи на тенекията, доста ще да сме ги измъчили, та сега си го връщат. Да, така се получава, всичко се връща на тоя свят, някога аз обичах раците, сега раците обичат мен, някога аз ги ядях, сега те мене ядат, отвътре ме ядат, така е наредено, така трябва да стане. Не знам колко ще ме мъчат още, на лекарите дай им да те спасяват, ще те прекарат през ада на всички лечения — мъчения, макар да знаят колко малки са шансовете, е, поне е безплатно лечението у нас де, я да бяхме оттатък, щяха да си ме оставят да си умра на спокойствие, без допълнителни мъки и експерименти, нали нямаше да мога да си ги платя тези скъпи операции.

И той се засмя със ситния си смях, но веднага се закашля и усмивката му се сви в болезнена гримаса.

— Вярващите имат едно предимство — каза ми тихо той, — старите хора като мен, глупави и наивни да вярват — и то е да смятаме, че нещата стават така, както трябва да станат, друг се разпорежда и така се разпорежда, че за нас е най-добре.

— И смъртта ли? — попитах с пресъхнали устни.

— Че какво й е на смъртта? И тя е като живота. Виждал си да я рисуват като череп и кости, ами къде са тези череп и кости? Да не би да са някъде извън нас? Вътре в нас са, във всеки един от нас, това е системата, която ни държи изправени и ни дава живот, всички ние я носим вътре в себе си. Така носим и смъртта вътре в себе си. Дали тя е „сладка почивка“, както е казал поетът? Сигурно. Тогава какво толкова да й се боим. Онези, които сме оставили, те страдат, че ни няма вече при тях. Но пък, като погледнеш, и тяхното страдание е кратко, нали и те ще дойдат при нас, непременно ще дойдат, няма къде да отидат. Виждаш ли как всичко е наредено по най-добрия начин.

След това настъпи дълга пауза, оня, спящия адвокат, се размърда в съня си, започва да се задъхва, но постепенно ритмичното му свиркане се поднови. Не говорехме тихо, Панос ми каза, че него и топовен гърмеж не може да го събуди, през нощта чете — това всичкото било книги по право, усъвършенствал си професията, учи законите, вкопчил се е в това, за да му е по-лесно да вярва, че отново ще оздравее и ще практикува, за да не мисли за болестта, за смъртта, пък кой знае, каза Панос, може и да се оправи, има и такива случаи. Ако е писано.

— И виж какво — продължи Панос, — много ми е хубаво, че си се сетил, че си успял да ме посетиш, обаче… сега ми предстои операция — нито ще съм за гледане, нито за говорене, не идвай. Като ме изпишат, аз сам ще ти се обадя, ще си направим едно празнуване — с шампанско и зелен чай. Пък ако знаеш как ми се е допушило, ама това тука няма как да стане…

— Как не се сетих, мога да донеса един пакет цигари…

— В никакъв случай — сопна ми се Панос, — как така ще запаля цигара тук, ами онази кислородна бутилка там в ъгъла — нали веднага ще се взриви. Аз по малко ставам, до тоалетната и назад, обаче да сляза долу в двора или на терасата — няма начин. Сетне, те са моят убиец, знаеш го това, цигарите. Е, ние хората обичаме това, което ни убива, цял живот се самоубиваме по малко, нямаме куража да го направим отведнъж. Защото ни е забранено. Друг ни дава живота, друг се разпорежда с него, друг ни го взема обратно. И е добре така. Човекът трябва да се учи на смирение. Това е най-голямата мъдрост — смирението.

След това обаче извади изпод възглавницата си една смачкана цигара и я вдъхна аромата й, това го накара да се усмихне.

— Ето, това трябва да ми е достатъчно. Знаеш ли, прекарах най-ранното си детство в градче, където гледаха тютюн. Имаха си тютюневи ниви и събираха листата. И аз съм помагал, макар да съм бил на три-четири. Тютюнът се бере рано сутрин, преди още слънцето да е изгряло, тогава листата му лесно се чупят. После, като напече, те омекват и не могат да се късат. И като го наберем, връщаме се в градчето — с една дебела губерка, ей толкова дълга — го нанизват на канап, после тези низи ги закачат на едни специални такива дървени рамки, опират рамките на стените на къщите, за да се суши. Който има по-голяма нива, по-богат е значи, той има цели дървени конструкции за сушене, дето повече низи ще се съберат. Ние децата обикаляхме улиците и отвсякъде ни преследваше този чуден упоителен аромат. Помириши да видиш, то не мирише на дима, когато я пушиш цигарата, съвсем иначе мирише, тази миризма ще трябва да е примамила индианците да го култивират това растение и да го използват в ритуалите си. Това ухание ни гонеше по улиците, то ни опияняваше и беше фон на най-първите ни впечатления от живота, тези, които остават най-дълго, за цял живот. И накрая се връщат отново, за да те приберат у дома. Ето виждаш ли, колкото повече се доближава човек до края, толкова повече се завръща той при началото където са останали неговите идеи и илюзии, идеалите му, мечтите му, възприемането му на света — най-наивното, най-първичното, но и едновременно най-мъдрото, най-истинското, незацапано от чужди влияния, от чужди политики и мераци. Преди да са те научили как е правилно да мислиш и в какво е правилно да вярваш, наивната детска вяра и невинната детска мисъл, те се оказват най-правите и може би затова е речено: само ако станете като децата, ще можете да наследите царството небесно. Имам приятели дъновисти, сигурно си чувал за дъновистите (нещичко бях чувал, разбира се, в стила на атеистическото възпитание), те вярват в прераждането, посочват и изречения от Писанието, които трябва да свидетелстват, че такова съществува. То, Писанието е дълбоко, дъно няма, всякакви свидетелства можеш да намериш в него, стига да поискаш, и това не го изключвам. Не е лоша идеята да можеш да се появяваш отново и отново, докато изчистиш вината си — те я наричат карма — и чист застанеш пред създателя, не е лоша, защото ни прави отговорни — отговорни пред другите, пред света, в който живеем, но най-вече пред себе си. И заради тази отговорност сме човеци. Иначе, ако няма възмездие, ако няма бог, ако няма карма, ако живеем само един живот, нали можем да грабим, да убиваме, да измъчваме, само и само на нас да ни е добре, така и така веднъж се живее, какво ни е еня.

Млъкна и задиша учестено, после хвана маската и я поддържа пред устата си.

— Да, така е — каза отново, след като дишането му отново донякъде се стабилизира, — страхът от възмездие, ние, наивните стари хора, го наричаме страх божи, той ни възпира от глупости и ни кара що-годе да избягваме греха. Но аз си мисля, че по-достойно ще бъде, ако спазваме тези закони на съвестта си без да имаме този страх, не защото се боим от наказание, а защото смятаме, че така трябва, защото те са наш вътрешен кодекс. Когато не търсим награда за това си поведение, тогава сме по-истински. Чети Йордан Радичков, разправял съм ти какво му казал сибирският шаман: бог може и да има, може и да няма — но ти живей така, все едно че има. Ето там е мъдростта, ти си важен, твоята съвест, да направиш правдата свое вътрешно убеждение, начин на живот. Ти си умно и талантливо момче, бъдещето е пред теб, живей честно и почтено и ще видиш колко леко се диша… (тук той се засмя) Ето аз, който вече не мога да дишам с дробовете си, защото раците ги режат всеки ден със здравите си щипки, мисля, че дишам дълбоко, леко и честно, ако разбираш какво искам да ти кажа.

Разбирах, много добре го разбирах и вътрешно изгарях от срам, защото много добре помнех кой и как, и за какво ме е изпратил при него. Ами ако се досещаше? Ако по този начин ми прощаваше? Все пак влизането тук си беше едно малко чудо, е, за онези, за които няма невъзможно, никакво чудо не е, пак си спомних санитаря, който ме посрещна намръщено на служебния вход, където ме изпратиха от администрацията, и без много приказки ми връчи бялата престилка и ми обясни как да стигна. „И ако те питат, си Петров — каза след мен, когато вече бях тръгнал. — Така пише на престилката ти. Петров. От стажантите. Това стига.“

— Пък за да дишаш леко, трябва да не пушиш — усмихна се Панос. — Ето, аз пуших и затова съм наказан. Справедливо. Казано е, че тялото е храм на душата, трябва да се грижим за този храм, не да го разрушаваме с поведението си. И още да ти кажа, ако нещо стане, разбираш какво, което съм ти дал, си остава твое. Да го знаеш.

Пак настана пауза, но този път дишането му беше равномерно, изглежда обмисляше нещо. После изведнъж каза:

— Така и така си дошъл, да те помоля за една услуга. Можеш ли да ми пуснеш едно писмо?

Настръхнах, ето, започваше се. Аз разбира се, няма да им кажа, по-добре да излъжа тях, отколкото него. И себе си. Но до последно се надявах той да не отвори приказка за това. И ето че беше отворил. Но следващото изречение ме успокои донякъде:

— До едни приятели в Пловдив е, до тези, дъновистите. Тук пощенската кутия е на първия етаж, дотам трудно ще стигна, вярно, има асансьор, но засега не ми се иска да го използвам. Пък и нямам марка, ще те помоля да купиш една марка, ето ти едно левче.

Отказах левчето, уверих го, че имам достатъчно марки вкъщи, той се съгласи, още повече че с едно левче можех да пусна петдесет писма. Взех писмото, разкопчах престилката и внимателно го поставих под ризата си, за да не види никой, че го изнасям. Той се усмихна на хитростта ми с лека ирония.

— Бях ги поканил на гости през април — каза извинително, — ама не знаех, че така ще стане, аз до април няма да мога да се оправя, та им пиша каква е ситуацията, да не вземат да дойдат — пък аз — на легло. Много добри приятели са ми, стари приятели, не искам да ги разочаровам.

Чудесно беше, не се налагаше никого да лъжа, беше ми наредено да докладвам за писмо до сина му, за други писма нямах инструкции. Просто щях да го премълча. Е, бях почти сигурен, че тези негови приятели осъществяват връзката със сина му, намислих си да запомня адреса им и при нужда да се свържа с тях.

— Долу, на първия етаж, е пощенската кутия. Ама ти по-добре го пусни някъде от града, да не те виждат да се мотаеш из болницата, а и нали все още няма марка.

Разбира се, че щях да го пусна от града — нормално писмо до Пловдив, кой би могъл да заподозре нещо, да го спре, да го отвори. И ще гледам да не ме видят, когато го пускам, защото знам ли, могат да ме наблюдават… Е-е, хайде пак започнах да си се представям като герой на шпионски филм: Капитан Клос, Щирлиц, Майор Деянов. Хайде стига вече, задачата е от проста по-проста. И все пак трябваше да съм го попитал дали е информирал сина си за своето състояние и трябваше да цитирам отговора му. Е добре, попитал съм го и той какво ми е казал? Че го е информирал? Ще значи, че трябва да бъдат нащрек — а ако този отговор му навреди наистина, тогава какво? Ще кажа, че не го е информирал, не е искал да го безпокои, смята, че е излишно. Да, ще трябва да помисля добре какво ще напиша, без друго съм оплетен в лъжи, но иначе не може, те ме накараха да лъжа, защото цялата тази работа е едно изнудване — заради нещо, което не съм извършил, нито съм имал намерение, така е, точно така е, ето истината. Те не повярваха, нарекоха ме лъжец и затова имам правото да ги лъжа колкото си искам. Нали съм лъжец!

Добре, че успях да скрия писмото, защото изведнъж в стаята влезе някакъв плешив чичко с бяла престилка, явно доктор, пишеше нещо на табелката на джобчето му, ама не ми беше работата да го чета, заедно с него — една медицинска сестра, която носеше система със себе си, отдръпнах се почтително, докато сестрата включваше системата в абоката на ръката на Панос, а докторът й приказваше нещо тихо. След това се обърна и ме видя.

— Какво правиш ти тук? Марангозова ви събра всичките за инструктаж, бързо при Марангозова. Само се мотаете тука в краката ни и пречите, хайде заминавай.

Сетих се, че съм стажант-санитар Петров, кимнах объркано и излязох от стаята, като побързах да потърся стълбището и да сляза надолу, за да не ме засекат пак, придадох си загрижен вид, все едно отивах по някаква спешна работа, но поради объркването си не успях веднага да намеря изхода, оказа се, че съм слязъл един етаж по-долу, в мазето, където имаше някакви лаборатории и накрая зад една врата видях перални машини. Както и да е, срещнах и санитари, и сестри, но никой не ми обърна внимание, явно тук суматохата беше нещо обикновено. В един момент усетих ръка на рамото и изтръпнах — напразно, беше моят санитар, той смъкна от раменете ми престилката с име „Петров“ и бързо ме изведе от сградата, като нито ми каза нещо, нито ме погледна.