Георги Б. Караджов
Скритото изображение (11) (Записки на фотографа)

11.

29 октомври, сряда

В бараката на Панос е студено. Заварвам го пред бутилка „Поморие“. За пръв път го виждам да пие алкохол. Чашката му е до половината пълна, до нея на масата натрошен шоколад върху опаковката. Е, онова на което казват десертен блок, чист шоколад отдавна няма.

— Вземи си — побутва я към мен. — Аз обикновено пия чай, ама днес е много студено тук. Отоплявам само когато проявявам филми или снимки — при процесите температурата трябва да е постоянна — 20 градуса, иначе не можеш да предвидиш резултатите.

На масата — книга на Платон, виждал съм я в книжарницата, наскоро излязоха.

— Сега имам малко работа, не топля. Икономии. Малко работа значи и малко пари, нали така. Чета. Платон. Случвало ли ти се е да го четеш.

— Учихме нещо… Идеалист — философ. Смятал, че съзнанието определя битието, а не както…

— Точно така — прекъсва ме Панос, — идеалист. Ако има нещо много сбъркано, то е, че някои се кълнат в материализма, а разчитат на идеалисти. Но както и да е, това не съм го казал, не е за фотография.

Отпива глътка коняк и се замисля.

— Всъщност като помислим, ще излезе, че Платон е предрекъл фотографията. Чел ли си за неговата „пещера“?

Вдигнах рамене. За Платон ни бяха казали точно две изречения.

— Всъщност Платон е изобретателят на фотографията-той описва и първия фотографически апарат, първата „камера обскура“, като я нарича пещера. На дъното на пещерата се отразяват сенките на онова, което минава пред пещерата. Тези сенки ние, дето сме до гуша вътре, оковани във вериги и вторачени в изображението, смятаме за истинския живот. И вместо да излезем в света, да се разтворим в него и да го изживяваме, ние го наблюдаваме, запечатваме, картотекираме. Колко много непосредствени впечатления виждаме само през визьора на фотоапарата си и се радваме не на гледката, а на фотографията по-късно, или се разочароваме от нея. И колкото и да твърдим, че по този начин можем да споделим впечатлението си, усещането си, с целия свят, толкова ни става ясно, че не сме имали нито впечатление, нито усещане, имали сме само ловна страст да гръмнем мига, за да го показваме сетне — вижте какъв хубав миг гръмнах. Е да, ама мигът е бил жив, а сега виси умрял като застрелян пъдпъдък и как да обясним, че сме искали да уловим полета му? Неповторимото, неуловимото умира, когато стане повторимо и повторяемо, може да се тиражира и възпроизвежда безброй пъти, както и неуловимото умира, когато стане уловено.

Сетне се разсмива на глас, за да покаже, че си е направил шега. Чуква по масата, глътва остатъка от коняка и става бодро.

— Сега да ти видим филма, нали затова си дошъл. Докато не си замръзнал от студ.

Изважда от едно чекмедже класьор, където филмът ми е нарязан и пъхнат в специален плик, премества чашата и шишето коняк на бюфета, а на масата поставя светещата кутия.

— Ето виж — тука. Ето ти лупа да го разгледаш по-добре.

Някои кадри са по-светли, други — съвсем тъмни, но има и нормални — тези от гарата.

— Е, имаш грешки в експозицията, но нищо, ще се научиш. Тука имам едно помагало — таблица: гледаш небето какво е, колко е часът, слагаш срещу чувствителността на филма и получаваш срещу избраната бленда съответната скорост, доста е лесно и сравнително точно. Вземи я, вземи, тя на мене отдавна вече не ми трябва. Ето и една изненада, тези кадри съм ги копирал контактно, виж тука позитивите.

— Тя! На снимките тя! Красива, усмихната, същата!

— Мога ли да ги взема с филма? (Ще й ги подаря, ще я зарадвам, сигурно ще се усмихне, може и да ме прегърне…)

— Разбира се, те са за теб. Но това са само контактни копия. Шест на шест. Снимката, истинската снимка идва с увеличението. Тогава заблестяват всичките й качества, тогава става картина, изображение… И на това ще те науча, да не бързаме.

Отново разбърква картончетата.

— Хубаво момиче, снимай го още. Добре е да имаш постоянен модел, свиква с апарата ти и се държи съвсем естествено пред обектива. А тази снимка ти е добра, добре си разпределил квадрата, виждаш ли, квадратът не е лесен формат за композиция, затова се налага да се правят отсечки — в класическите пропорции три на две или четири на три. Но при теб композицията е много добра, явно имаш око за фотограф. Тази снимка ти е най на фокус. Знаеш — при апарат като твоя, фокусът се определя донякъде на око и често стават грешки. Има една лупичка там, отваряй я. Освен това на една трийсета нерядко кадърът се размазва от движението на апарата при снимане, или от движението на обекта — ето тук тези първите кадри. От статив си снимал, ама никой не е стоял мирно.

— Рожден ден — засмях се, — кой ще стои мирно…

— Иначе експозицията си я улучил една секунда ли, две ли. И предметите са на фокус, значи си ползвал статив.

— Е, предметите не се мърдат.

— Точно така. Арс лунга, вита бревис — изкуството е дълго, животът е кратък. Това го използват като ефект, за да покажат мимолетността на битието, ефимерността на човешкото присъствие. Ако беше пред архитектурен паметник, преживял хилядолетия, щеше да се получи снимка с послание. Иначе в зората на портретната фотография чувствителността на материала е била толкова ниска, че се е налагало моделът да седи по десет минути в една и съща поза — толкова е траяла експозицията. Имали са специални столове със стойка, на която се поставяла главата, даже са ги връзвали за стола… Представяш ли си — фотографски стол като средство за инквизиция… Аз това време не съм го преживял, по мое време вече имаше достатъчно силни филми за моментална фотография, е, при достатъчно осветление, разбира се. Ето, този филм е 20 дин, а в тъмната стая…

— В тъмната стая е безсилен — подех аз. — Затова всичко е брак…

— А, не бързай, не бързай. Понякога размазаната снимка е много интересна, тя не предава чертите на обекта, но неговото движение. Чакай малко да ти покажа нещо.

Наистина беше много студено. Пъхнах ръце в джобовете на палтото, което изобщо не бях свалил. Чудех се как Панос издържа по жилетка, вероятно конякът му помагаше. Той доста дълго рови в един от шкафовете, докато намери това, което търсеше.

— Снимах една сватба, преди години. И виж тука — светкавицата не се е заредила и не е светнала, булката е размазана, само очите й са на фокус, така се получава, когато следиш с фотоапарата. И виж какво съм хванал — едни, малко възторжени, малко уплашени очи, на границата между моминството и брачния живот, между свободата и отговорностите и задълженията, между детето и жената. Хем радост, хем страх блести в тях на фона на размазани форми, бели и черни, размазани фигури, лица, стени, мебели, вещи — живот, с други думи, още неясен, още неоформен в съзнанието й, недоизмислен, плашещ и радващ едновременно. Ето това ми е най-хубавата снимка от тази сватба, затова съм си направил и увеличението.

— Сигурно много са я харесали — казах аз, като не можех да откъсна очи от снимката.

— Кой? Сватбарите ли? В никакъв случай. Изобщо не им я показах да не ги ядосам — засмя се Панос. — Виж сам: няма фокус, няма дежурна усмивка, няма подреденост, каквато трябва да има по дефиниция на една сватбена снимка. Ако не изглеждат като препарирани в едно изкуствено щастие, не е сватбена снимка. И клиентът се сърди: „Ма що си ме изкарал така, малко намръщен нещо. Сватба ли е или какво?“ Не са виновни хората, така са възпитани, това търсят, това искат, за това плащат. Хайде сега да те изпратя до арменското кафене, че ще вляза малко там да си посгрея кокалите.