Георги Б. Караджов
Скритото изображение (71) (Записки на фотографа)

71.

10 март, сряда

— Следователно религията може да бъде полезна на онеправданите и бедните в експлоататорските общества, да ги „утешава“ и временно да успокоява болките им, също както го е правил опиума — неслучайно Маркс я нарича опиум за народите, а след като отмине въздействието му, болката идва с по-голяма сила. Защото не опиум е нужен, а борба за правата на експлоатираните, борба.

Къде тръгнахме, къде стигнахме — по трифкознание и то заради Йовков — „Вълкадин говори с бога“. Явно Трифка този път не е толкова неподготвена, като първия, когато Евчо я завари в небрано лозе.

— Добре. Опиумът има някакъв срок на въздействие, час там или два — не знам. А какъв срок на въздействие има религията? Вярата, все пак, си е вътрешно убеждение, дълбоко вътрешно убеждение, какъв срок на въздействие може да има едно дълбоко вътрешно убеждение?

Този Евчо си дири белята, усещам го. Сега е и допълнително озлобен, заради тази история… Мано ми я разказа в междучасието, майка му е уволнена от съвета, където беше секретарка, тъпа работа. Евчо има по-голяма сестра, вече отиваше към старите моми, трийсет и шест ли, трийсет и седем ли години. И преди две седмици й излезе късмета и се ожени. Даже Евчо ни почерпи за нейно здраве. И ние й честитихме задочно, чрез него. Откъде да сме знаели, че младоженецът бил поп. И бракът, разбира се, бил църковен. То не че е забранено, у нас има свобода на вероизповеданията, така пише и в Конституцията, ама като се разчуло и подгонват майка й — не може човек, който упражнява християнската религия, да работи в Съвета, а сега де! Шефът й я извикал, а Мано казва, той много я ценял, даже се опитал да ги уговори тия там отгоре да я оставят, е, не станало. Та той я извикал и й казал така и така, нареждат ми да те уволня. Дисциплинарно. Лоша работа, аз лично не виждам вина в тебе, дъщеря ти е пълнолетна от сума ти време, тя сама си носи отговорностите какво прави и какво не прави, обаче онези много натискат. Ако искаш, можеш сама да подадеш заявление за напускане, по собствено желание, така няма да имаш последствия, излизаш чиста. Много ми е мъчно, че точно с тебе трябва да се разделим, защото много съвестно си си вършила работата, обаче положението е такова, тя и заповедта за уволнението няма да дойде от мен, а отгоре, от кмета, така, че ако искаш да я изпревариш — излизаш чиста. Пък ако мога, ще ти помогна да си намериш друго място. Човек излязъл, значи, препоръчал я на една занаятчийска кооперация, дето търсели таман секретарка и сега не е без работа жената, и името й чисто, ама заплатата й наполовина. Тези работи Мано по такъв начин ми ги разправи, а и аз така ги възприех, като че ли става въпрос наистина за някаква вина, едва ли не престъпление. А после, като се размислих, се сепнах. Ама че работа — престъпление ли е дъщеря ти да се ожени за когото си иска и както си иска?

— Погрешното вътрешно убеждение може много продължително време да върши своята разрушителна дейност върху съзнанието на индивида, докато не бъде заменено с правилно. Защото то е като някакво мръсно стъкло, като някакъв филтър, през който виждаме света по опорочен начин, като в криво огледало. Какво ще стане ако вярвахме на кривите огледала?

Криви огледала бях виждал за последно преди много години — имаше едно павилионче в парка, зад езерцето на алеята на приказките, много смешни бяхме с майка ми и баща ми, като се гледахме в тях — ту дебели, ту тънки, ту с дълги крака и вратове, ту… Да, когато прекарваш цялата действителност през някаква идеология, няма начин да не я виждаш едностранчиво и само в един цвят, както когато сложиш плътен филтър пред обектива — тук Трифка вече надминава себе си, даже започва да проявява наченки на умност. Да й се ненадяваш!

— Това е точно така — отвръща Евчо, — въпросът е що е истина, може ли да има обективна истина, след като огромни човешки маси имат противоположни убеждения по основните въпроси на битието? И истината излиза, че е човешка категория, не някаква надчовешка, обективна. И тя се променя спрямо времето, идеологията, нравите на хората, историческия момент.

— Истината е една — повиши тон Трифка, — няма сто истини. И тази истина е широко известна на всички нас, доказана и окончателна, няма какво повече да умуваме, тук не е час по философия, има си къде да се разнищват философските въпроси. Ние като общество, строящо комунизма, сме се отказали веднъж завинаги от идеята за някакъв бог, доказано е, че такава субстанция не съществува в природата, да оставим религиозното мракобесие на бабичките, които са възпитавани при други условия в друго общество и не могат да се отърсят от предразсъдъците си. Вие, младите хора, разбира се, нямате право да живеете в заблуда, на вас разчита светлото бъдеще, вие трябва да го изградите. Аз лично се удивявам, казвам ви го направо, удивявам се, като науча, че млад човек може да бъде суеверен, или да вярва в догмите на една отречена институция като църквата. Отхвърлена от разума. Между другото, говорехме за Йовков, Йовков е бил офицер по време на войната, той е преживял всичките й ужаси това и изобщо не е религиозен писател, а напротив, това че той описва религиозността на своите герои си е чист реализъм.

— Той има една повест — не отстъпва Евчо, — „Жътварят“. Там той показва как един престъпник се променя под въздействието на религията и става добродетелен човек.

Е много знае този Евчо, аз през цялото време, докато този спор трае, държа ръката на Людмила, която от днес отново е на училище, едно да й въздействам да не се обажда, че тези спорове не водят до добро, я виж майката на Евчо какво я сполетя, друго — да й засвидетелствам своята солидарност с вярващите.

— Да, има такава повест. Слаба повест, ранна, затова и не е включена в образователната програма, там той е под влияние на някои от реакционните идеи на Достоевски, но трябва да отдадем значимото и на времето, а тогава, както всички знаем, времето е било вълче, всички средства да се промени злодея към добро, са изглеждали добри. И, както сме говорили, Йовков не се издига до идеята за необходимостта от борба, не вижда движещата сила на тази борба, колко различно решава тази дилема убеденият комунист Вапцаров: „Но в затвора попаднал на хора и станал човек“. Ясно и просто. Комунистическото възпитание променя хората и от злодеите прави съзнателни борци за по-добро бъдеще, като те се борят за всички, за целия народ. Религията може временно да промени някого, който от „страх божи“, значи страх от наказание, може да не върши лоши неща, но при това той го прави от егоизъм, от желание „да си спаси душата“, както сатирично пишеше Ботев, а не от желание да помогне на другите. Просто не знам, как на някои това не им е ясно, как могат, дори те самите да не са религиозни, да защитават такива прогнили доктрини.

— Е, у нас има свобода на съвестите — промърмори уморено Евчо и разбрах, че този спор и дързостта, която беше вложил досега в него са го уморили и той не иска повече да го поддържа.

— Точно така — повтори Трифка. — Свобода на съвестите. Който има съвест — е свободен. Толкоз по въпроса. А Вълкадин говори с бога, защото отчаянието му от земната несправедливост и страдание са толкова големи, че са го извадили от обществото на хората, от човешкото общуване, както виждате от разказа, това никаква утеха не е, никакъв опиум, това е крайната фаза на покрусата, този въображаем събеседник на Вълкадин, наречен бог. Това е и нищо повече.

Следобедът се разходихме из града, купихме си печени бадеми от оня арменец на „Богориди“. Скъпо ги продава — десетина бадема за двайсет стотинки, ама много добре ги пече. После — ескимо, тя го обича, казва, че единствено върху него шоколадът бил истински, иначе чист шоколад пак не можеш да намериш, има само онези соени блокчета които по неизвестни причини се наричат „марципан“. Минахме край къщата на Панос, стана ми много мъчно, изведнъж така ме жегна, когато видях как храстите в градината му са напъпили, готови да цъфнат, а кокичетата вече прецъфтели, все красота, която щеше да го зарадва, ако можеше да я види. Направих снимки, ако отново имам възможност да го посетя, да му ги занеса. Снимах я и нея — пред оградата на къщата. После продължихме нататък към централния плаж, слязохме по стълбите, пеехме, тичахме, гонехме се, целувахме се, уморени и зачервени, вървяхме по тесните пътечки към моста, после към буните, тя подскачаше по камъните, издигна ръце, извика: „Хей, море, обичам те! Обичам те! Обичам те!“ И пак се целувахме и галихме, а беше едно такова слънчево и топло, струваше ми се, че ако влезем във водата, ще настане изведнъж лято, и се надвиквахме с гларусите, имитирахме техния кикот и те, като прелитаха край нас, обръщаха главите си и учудено ни поглеждаха, дали се чудеха защо не литнем заедно с тях, след като сме научили езика им, беше хубаво, хубаво, хубаво. След това в една малка сладкарничка разговаряхме за днешната дискусия и как религия и вяра не са едно и също, има религиозни хора, които вътре в себе си не вярват в бог, макар да изпълняват всички ритуали и догми, за всеки случай, защото знае ли човек, за такива Радой Ралин е написал в своите „Люти чушки“: „Запали и на дявола свещ, да не дойде каквото не щеш!“. Тя тази книжка е била иззета и унищожена, никой не я е виждал, обаче епиграмите й така си ходят сред народа. А има и вярващи хора, които не се придържат към религиозни ритуали и догми, даже на черква не ходят, но вътрешно са си християни не по-лоши от другите, а в някои случаи и по-добри. После аз най-сетне й поднесох подаръка, който й бях купил за осми март — една много фина гривничка, както ми каза продавача — с елементи от камилска кост, произведена в Индия (и за която ми стигаше бюджета), много добре стои на тънката й ръка. Обичам я. Щастлив съм! А тази повест на Йовков… как беше — „Жътварят“, трябва да я намеря да я прочета. В библиотеката не може да я нямат. Ван Гог имаше една такава картина.