Георги Б. Караджов
Скритото изображение (79) (Записки на фотографа)

79.

30 март, вторник

— Форд е казал, че колата не е лукс, а необходимост — баща ми се появи в стаята, гордо вдигнал ключове в ръката си, зад него надничаше усмихнат братовчед му, чичо Митко. — Но аз бих се изразил по-другояче: колата е свобода, възможност да се придвижваш в пространството по своя воля и желание, да пътуваш. А както знаем, човекът е човек тогава, когато е на път!

След тази патетична реч баща ми тържествено постави ключовете на масата и каза.

— Ха сега честито! Докарахме Жигулата.

Тъкмо бяхме седнали да ядем, майка ми се ядосваше, че баща ми се бави и решихме да седнем без него, докато кюфтетата са топли. Разбира се, заръкопляскахме, а майка ми стана и целуна баща ми — това не се беше случвало не знам откога. След това се втурнахме надолу по стълбите, за да видим новата машина. Тя стоеше, горда и лъскава — цвят бордо, какъвто си бяха пожелали преди, и слънцето играеше по повърхността й. Книжка баща ми имаше от няколко дена, а на майка ми изпита беше в петък.

— Ти затова се забави? — каза тя, докато разглеждаше таблото и инстинктивно погалваше ту волана, ту скоростния лост.

— Затова ами — усмихнат отвърна татко. — Обадиха ми се по телефона, моят човек там. Защо да чакаме още две седмици. Някакъв се отказал, не си бил представял така цвета. И веднага отидох, измъкнах се от учителски съвет, те там, като им казах, подходиха с разбиране хората, обещах да почерпя. Обадих се на Митака да я подкара той, като професионалист да я погледне, по̀ разбира. И после отидохме да я регистрираме, номерата ще са готови утре.

— А, колата е бомба — обади се чичо Митко, — той работи в Тексим и кара един голям ТИР. — Цял дзвер, хайде да ви е честита. Утре като вземеш номерата, извикай ме да ти ги завия.

— Значи днес няма да можеш да ме върнеш на работа — каза майка. — Пак трябва да се блъскам в четворката.

— А, защо не — каза чичо Митко, — няма проблем, по принцип днес можеш да я караш с транзитните номера, нищо няма да ти кажат, важното е документите да са с теб и най-важното — талона. — Баща ми беше извадил от жабката документите и разглеждаше талона. — Ей какъв девствен талон, а дано не види дупка!

— Дано — каза баща ми. — Е, тогава да вървим да хапнем и днес — с колата на работа.

— После я остави пак тук — обади се чичо Митко. — До утре, докато сложим номерата.

— Митак, ще почерпя. За номерата да не те притеснявам, колко му е да си ги завия. Ела сега да се качим да хапнем, че няма време. Аз следобедът съм свободен, ама искам да закарам жената.

Чичо Митко отказа категорично да яде у нас, леля Гина го чакала с готвено, не намерили работещ телефон да й се обадят и тя сигурно се е притеснила. Ние обещахме да й звъннем и се качихме да си доядем кюфтетата.

И така, имаме кола. Баща ми каза, че ще гледа много да я кара, хем да свикне с кормилото, нали е на два дена шофьор, хем да я пробва при всякакви условия, да види няма ли да даде евентуални дефекти, та докато е в гаранция да я оправят. Оказа се, че са внесли досега около четири хиляди лева, останалите, повече от две хиляди, ще ги вземат от различни роднини и приятели, чичо Митко им е дал петстотин, той има пари, те там, с тировете, изкарват и има си хас да не изкарват — в пек и мраз по улиците на Европа, спят в кабините, не е лека тяхната. Имат и заеми от взаимоспомагателните каси, абе натаманиха го някак, обаче ще има да връщат яко. Дядо също им е дал и следващата събота имаме планирана екскурзия до тях — с колата, разбира се, нали трябва да се похвалим. А на другия ден баща ми ми е обещал дълъг преход — до Родопите, нали ме покани вуйчо, който е там на експедиция, ще ме оставят, ще преспят у едни роднини в Пловдив — братовчедка на майка ми, не са се виждали от сто години, много настойчиво са поканени, и в понеделник се връщат двамата — за деня майка ми си е взела отпуск, а баща ми — и той е в пролетна ваканция, както и аз. Людмила през ваканцията също няма да е в града, техните я засилват чак за Лом — да гостува на някаква братовчедка, подозирам, че не искат да сме заедно, те като че ли не ме обичат, знаят за мене, но не вярвам да са ме виждали. Не мога да си представя какво точно имат против мен, по-скоро страх за дъщеря им, миналата година една абитуриентка от гимназията забременя, официалната версия беше, че била болна, обаче истината се разбра. А може би религията играе роля, аз нали минавам за безбожник, те ако са всичките религиозни, което е много вероятно, ще искат да намерят за дъщеря си някой вярващ. Излиза, че бог, който уж значи любов, ще бъде преграда пред нашата любов? И за това аз трябва да му благодаря и да вярвам в него? Нещо не съвпада тук. Спомних си какво ми говореше Панос за любовта и влюбеността. Но и при мен нещата не са наред, как да си обясня онова, което се случи в неделя? Само като си го спомня и кръвта ми се надига в главата, страх ме е да не припадна чак. Какво беше, сън? Реалност? Измислица някаква? Отвсякъде изглеждаше като сън, колко пъти прочетох записките, които бях написал в този дневник, когато всичко беше още свежо в паметта ми и с всяко препрочитане още повече се обърквах? Предателство ли беше? Разбира се, че беше предателство. Но аз ли го извърших, бях ли на себе се, когато се случи, можех ли да го предотвратя? Беше като спускане в бездна, във водовъртеж, и ти забравяш не само обещанията си и мечтите си, а и кой си, къде си, защо си, всичко, абсолютно всичко се превръща в един безкраен порив, влече те стихията и се превръщаш в неин роб, при това неин доброволен, изгарящ от непознато дотогава щастие, роб, без минало, без биография, без мисли и копнежи, сливаш се с чувството, в което си цял и което те владее, макар че от тебе е и ти си то, единствено то и нищо останало. Тази нова същност ме накара да захвърля всичко досегашно като ненужна дреха и да я изживея както не съм изживявал нищо досега. Силата на секса ли беше това, на половото удовлетворяване? Глупости, нищо подобно, познавам съученици, които отдавна водят полов живот и са имали досега по три-четири партньорки, сменят ги, дето се казва, като носни кърпички и от всички са получили удоволствие, екстаз, оргазъм, каквото там са получили и съм сигурен, че даже на километър не са се доближили до онова, което изживях аз в неделя. Не ми се струва, че някога пак мога да го изживея, спомних си какво ми каза Виктория тогава, че би умряла в този миг, защото не е възможно той някога да се повтори — и за нея беше връх, нещо различно от обикновения сексуален екстаз, какво беше това? Магия, откровение, раждане? Или това, точно това и нищо друго е Любов? Такова подобно ли преживяват и монасите мистици, разбира се, без всякакъв сексуален подтекст, когато твърдят, че са видели бог, който е любов? Трябва пак да я намеря онази статия в Паралели, която разказваше тези работи за техните видения и усещания, разбира се, съвсем критично, за да докаже, че религията е опиум за народа, тъй като при вземане на опиум също се появявали такива видения. Е, няма как подобни факти с какъвто и да е религиозен привкус, описани в някоя статия у нас да не бъдат тълкувани от позициите на диалектическия материализъм, но тълкованието си е тълкование, а фактите са си факти. Кой може да ти забрани да си ги тълкуваш сам както си искаш, освен ако не започнеш да ги споделяш тези твои тълкувания с неподходящи за целта хора или по някакъв начин да ги публикуваш, тогава неминуемо ще си имаш неприятности. Но да мислим можем, нали? Да разсъждаваме, да правим изводи. Сега ако Трифка беше тук, щеше да каже: „можете да мислите само правилно и да правите единствено верните изводи“. Аз все пак не успях да заспя онази нощ, цялата нощ мислих и се разкъсвах от противоречия, от самообвинения и самоомраза и от възторг и някаква, по-силна от мен, по-силна от мислите ми, радост. Как щях да се държа в училище, когато я видя? И какво щеше да се случи, когато видя отново другата? Утешавах се лицемерно, че не, никога вече няма да я видя, просто ще сложа точка и толкова, а през същото време много добре знаех, че надеждата да я видя скоро храни сърцето ми. Накрая, за да съм добре със себе си, измислих някакво шизофренично решение, в което обаче имаше все пак определена истина: оня във фотолабораторията не съм бил аз, от мен е излязъл, но не може да се приравни с мен, аз съм съвсем друг, и аз съм този, който обича Людмила, с цялото си сърце и душа, вечно. Оня, другият, той върши работите си, изживява живота си както намери за добре — на своя отговорност, той не ме засяга, отричам се от него и от неговите действия. Но как да се отрека от голямото, което ми се беше случило за пръв и последен, може би, път в живота? Как да му го подаря изцяло на него? А може би съм сънувал, може би всичко е било само сън? Човек не е отговорен за сънищата си. Или просто съм си го измислил? Човек може да си измисли какво ли не. Или съм го видял на кино? Или в театъра? Толкова много, безкрайно много оправдания за бедната ни съвест, тя така лесно се оставя да бъде излъгана.