Георги Б. Караджов
Скритото изображение (56) (Записки на фотографа)

56.

15 февруари, неделя

Неделя. Неделя, в която съм сам. Студено е навън, студено е вътре в мен, студен вятър разнася някакви студени снежинки, дето не могат да се оформят като нормален сняг, само неприятно се лепят по лицето ми, блестящи ледени кристалчета самота.

Взех Феда, реших да се концентрирам върху нещо, за да спра реката от мисли, в която мога и да се удавя. Защо се сърди, защо рискува всичко онова, което постигнахме, да се разсипе на прах, да разрушим единственото най-прекрасно наше… Сега ме гризят съмнения, не е ли измама, самонавивка някаква, че е имало нещо между нас, не е ли грешка, неистина. Ревност! Но ревността не е част от любовта, казва Панос, напротив, ревността е нейна противоположност, защото се основава на собственическия комплекс, на притежанието. Да, тя го прави от ревност, но аз чист ли съм в това отношение? С какви очи, с какви мисли и чувства възприемам нейния флирт с Евгени, не ме ли дави горчилка? Защото мога да я изгубя, нали? Защото тъкмо съм я намерил и мога да я изгубя. Защото важното е, че сме се намерили, беше важно. Сега не знам дали сме се намерили, не знам дали е важно, нищо вече не знам.

Времето, градът, всичко онова, което е предизвиквало радост, предизвиква сега дълбоко униние. Обичах го този град, а сега ми се струва, че го мразя. И как иначе, всичко в него ми напомня за нея. И ме връща към истината, че съм сам. Ето, краката ми сами ме доведоха до тризъбеца, на празната пейка до него е кацнал омърлушен гларус, и на тях не им е лесно в този студ. Почти машинално правя снимка, трябва да трансформирам болката си в творчество, онова, което чувствам, трябва да се опитам да изкарам от себе си като думи, като снимки, да го прехвърля на хартията, на лентата и тогава ще се освободя. Има един руски поет, Евтушенко се казва, веднъж му четох едно интервю, той казва, че творчеството е освобождение. От болката. Изкарваш болката от себе си и я натъпкваш на листа във вид на думи, аз така го разбирам това. Трябва да се работи, трябва да се създава. Ето сега веднага ми стана по-леко, когато реших това униние да го преобразувам, да го направя на снимки. Е, малко по-леко, обаче по-леко.

На „Богориди“ снимах новия хотел, който още не е завършен, но вече са поставили стъклата, така че може би още през тази година ще бъде открит. Спомням си, че съм си мислел: тази наша бездомна любов дали не може да намери усамотение в някоя от стаите на шестнайсетия етаж. Чудесно би било да сме само двамата заедно над целия град, като в небето. Но това, разбира се, са само химери — как ще се регистрираме, като не сме женени, няма начин. То и поотделно не можем да се регистрираме, нали сме жители на града. Според закона жителите на един град нямат право да нощуват в хотелите му. И какво прави един пияница, като го изгони жена му? Отива да нощува у приятели — неженени, таман да си допие с тях.

Трябва ми по-широкоъгълен обектив, за да хвана добре контраста между малката арменска църква и огромния хотел на нейния фон. Като разрушиха тази част от „Богориди“, за да направят градинката и да отворят „въздух“ за хотела, църквата също се откри и контрастът стана съвсем ярък. Това си беше съвсем невзрачна църквица, срещу арменския клуб, когато изведнъж се отвори пространството пред нея, арменците се заеха да я облицоват наново и разхубавяват, да не би на нашите да им хрумне да я съборят, за да не загрозява гледката на правоъгълния гигант отзад. Пред нея има спирка за четворката, срещу нея е Арменското кафене. Над кафенето се намира Музикалната гимназия, лятно време арменците изнасят столове отпред, някои сядат даже от другата страна на пътя, на спирката, и слушат как учениците се обучават да пеят, това си е концерт без пари. Арменците са много музикални, това им харесва.

Сега е зима и арменците са вътре зад задимените прозорци, интересно дали Панос също е там, никога не съм влизал вътре, не е редно да се влиза, той си е техен, този клуб.

Влязох отсреща в „Космос“ да се постопля и да изпия едно кафе, празни маси нямаше, имаше празен стол на една маса до прозореца, на която седеше вече някакво невзрачно момиче на моя възраст, което меланхолично гледаше през запотеното стъкло. Когато попитах свободно ли е мястото, тя ме погледна с досада и май че известна неприязън проблесна в синкавите й очи, но това, че се оказаха синкави изведнъж я направи интересна за мен, за един миг само, не повече. После тази искрица неприязън изчезна от очите й и те станаха отново безизразни и уморени, кимна с глава неопределено и отново се загледа през стъклото. Явно подозираше в мен намерение да я заприказвам, смяташе ме за навлек. Е, нямаше да й направя това удоволствие, аз също си имах причини да мълча намусено. Поръчах си кафето, изпих го, през цялото време гледах към улицата, минаваха много рядко хора, явно неприятното време ги беше разубедило в свободния ден да се разхождат, кафенето беше остров за корабокрушенци, различни хора, пътищата на които никога няма да се пресекат, хора, чужди един на друг, обединяваше ги само топлото убежище, в което оставаха не така чужди. Как беше в онази песничка от филм:

Само миг — и ние ще сме влюбени,

само миг. О, мигове изгубени.

Да, ние не знаем какво печелим и какво губим, не познаваме хората, които срещаме, може би щастието е съвсем близо — отминаваме го и никога не разбираме какво точно сме пропуснали, може би целият живот, такъв какъвто сме го мечтали, е преминал покрай нас — в късо палтенце и плетена шапка — и ние така и не сме усетили. После ще се лутаме до смъртта си в кръгове, които ще ни задушават, ще се чудим какво не ни достига, когато имаме всичко и животът ще си мине, без да сме направили онова, за което сме родени, понякога даже без да сме разбрали какво е то. Е, мислех си, че ми е провървяло, че съм срещнал щастието, че ще бъда истински, цялостен — с нея, животът беше празник. Беше.

Погледнах отново дискретно към момичето на стола срещу мен, усетих, че тайно ме наблюдава, нали се отразявах във витрината. И е донякъде разочарована, че все пак не съм я заговорил. Тези жени наистина не знаят какво искат. И каквото и да направим ние, мъжете, все излиза неправилно. Ами ако повярвам на песента, ако щастието седи срещу мен точно в този момент, слабичко, зиморничаво увито в палтото си, синеоко, с къси коси, леко разбъркани от шапката, която е носило, с меланхолично изражение на негрозното лице, може би има красива усмивка, с леко пълничко тяло, все още в процес на оформяне и вече изразените гърди, дискретно очертаващи се в отвора на палтото в червената памучна блуза? Кой може да ми каже? И ще науча ли някога?

Ние сме толкова рядко истински. Дали за да се предпазим — от посегателства или разочарования, или за да се харесаме сами на себе си такива, каквито сме се измислили, че трябва да бъдем, или за да угодим на общественото мнение, на очакванията, които то предявява към нас, всички ние нахлузваме някакви маски и така излизаме сред другите, тези маски не сме ние, толкова е трудно да се открием под тях. Може би сме вътрешно близки, дори да не се познаваме, но как да го разберем, като се страхуваме и за момент да свалим тези наши предпазни маски, как да се познаем, как да се срещнем? Ето, аз бях повярвал, че мога да бъда истински с Людмила, бях повярвал, че мога да сваля своята маска и да дишам свободно, да чувствам свободно, да виждам свободно — и градът беше прекрасен, и животът беше прекрасен и ние бяхме прекрасни и истински бяхме, без маски. Дишахме с пълни гърди! Бяхме. А бяхме ли, всъщност? Или много ни се искаше да вярваме, че сме. Нали, ако наистина бяхме, ревността нямаше шансове да се намърда между нас. И ето ни отново, всеки със своята маска — разделени. Гледах веднъж едно филмче по телевизията — Марсел Марсо играе една пантомима за човека, който свиква с маската си и не може да я свали — ужаса на отчаяното тяло и глупаво усмихнатото лице! Този ужас, това сме ние всички.

Платих и излязох, времето беше поомекнало, макар че от топлото на студено — не успях веднага да го осъзная, по „Богориди“ слизаха групички от деца и юноши, момчета и момичета, вървяха прегърнати, смееха се, шегуваха се, ходеха на шега в крак, след тях видях и момчета, на моя възраст, откъде идваха и как така времето не влияеше на настроението им? Сетих се, че хорът към пионерския дом има по това време репетиция, явно беше свършила и хористите се разотиваха. Бяха правили нещо заедно и, може би поради това, се чувстваха добре. Тръгнах след тях, но настроението ми не се оправи, по-скоро бях още по-потиснат. Завих по главната, площада пред съвета. Чешмичката не работеше, а след кафето усещах жажда, отстрани на съвета, там където разрушиха старите сгради, има сега едни бетонни „гъбки“ с кръгли масички под тях, можеш да се скриеш, когато вали дъжд, и малко павилионче, погледнах имам ли достатъчно стотинки за една кока-кола и изпих една на крак, павилиончето работеше, въпреки студа. Тръгнах нагоре към „Ботева“, тук бяха разрушили „Дома на модата“, за да освободят площада пред строящия се нов театър, всъщност този дом си беше една по-широчка барака — паянтово едноетажно построение, сигурно го бяха строили с мисълта, че скоро ще бъде съборен. Направих снимка на сградата в строеж, много нещо се строи напоследък в града ни, а за да се отвори място, доста стари сгради се разрушиха, ето там, на този триъгълник, бяха допреди година-две старите хали, вярно, че ги бяха доста запуснали, преди да ги съборят, иначе сградата беше интересна, триъгълна такава, сега там е градинка и подлеза под „Ботева“, който води към театъра, направих снимка на строежа и оттам. После, тъй както ми е тръгнало на строежи, реших да се разходя по „Ботева“ и до новото ДНА — и то още недовършено, във формата на старобългарска крепост, харесва ми — снимах го и него.

— Ей там отляво ще има кафене, като го направят, ще те черпя едно кафе.

Беше Мано, не го видях, кога се беше приближил, гледаше ме и се смееше.

— Я ме изкарай и мен на путрет на фона на крепостта. Като гледам, сериозно се занимаваш.

— Ами все с нещо трябва да се занимаваме, нали.

— Хубаво правиш. Ей, брат ми, забравихме се ние с тебе, нали така, всеки ден се виждаме в училището и пак се забравихме. Жените са напаст, казах ти го аз, ама кой да слуша. Жената, брат ми, само гледа да разделя и да владей. „Давид и Императ“ са рекли римляните, нали така, ще рече: разделяй и владей. Щото като се види господарка на положението, гледа да те отдели и от приятели, и от любимо занимание, и от свободното ти време, и от парите ти, нали така и от всичко и само тя да е на фокус, ако трябва фотографски някак да се изразя, за да ме разбереш. Пък като преболедуваш, пак ще си направим нашата мъжка компания, сериозна и твърда и на вратата ще напишем: Вход, забранен за жени!

Нямаше начин да не се усмихна, с мечешкия си хумор той явно се опитваше да ме разсее, не му беше убягнало това, което става между мен и Людмила, интересно как ли ни одумват в класа, никога досега не бях се замислил за това? Дали злорадстват? Дали и нея някой не я разубеждава? Чефито, Мими? Или даже Тина? Те нямат вид на скарани, въпреки всичко — женска солидарност, няма такова нещо като предадено приятелство, мъжът винаги е виновен.

— Я слушай какво ще ти река — продължаваше Мано, — то туй кафене тази година я го отворят, я не, нали така, ами да вземем да отскочим ние с тебе по мъжки до „Рибарска среща“, да ударим по една бира.

— Аз сега идвам от „Богориди“, трябва да се връщам. Пък и как така ще влезем, с тези униформени палта, от километри личи, че сме ученици, ще вземе да стане някой сакатлък.

— Няма страшно, брат ми. Имам там силно мой човек — келнер, той ще ни предупреди, ако забележи нещо съмнително там, проверяващи или нещо такова, много е пекан, познава ги от пръв поглед, два пъти ме е крил, а един път даже ме е извеждал през задните изходи, като седнаха да ядат. Хайде да ходим, пък какви калмари правят — ще си оближеш пръстите, значи.

Отворих портмонето и тръгнах да си броя стотинките. Само жълти. Сетих се, че в едно вътрешно отделение имам „ензе“ — неприкосновен запас, както казва Мано — от цели пет лева, от няколко месеца ги нося със себе си, повече за самочувствие. За една бира сигурно ще стигнат, нямам опит с ресторантските бири.

— Ами да вървим да обърнем по бира — казах, — аз работа нямам.

— Да ти кажа правичката, седнах днес да си пиша по математика домашната, нали така, тъй я мисля, инак я мисля, ей запали ми се главата, викам си чакай да изляза да се поразведря и виж късмет — срещнах тебе.

„Рибарска среща“ е по средата на „Богориди“, лятно време има масички навън, обикновено е пълно. Зимата работи само вътре, явно обедната навалица беше минала, имаше свободни маси. Човекът на Мано ни настани на по-дискретна масичка в дъното на заведението. На две маси от нас говореха на гръцки, един подпийнал бараба все се опитваше да подхване някаква песен, вероятно на Теодоракис, и все запецваше някъде по средата.

— Пешо, донеси още една мастика, че на Ставрос не му стигат нотите — провикваше се сътрапезника му и келнерът усмихнат изпълняваше поръчката. На нас, освен бирите, той донесе и порция калмари за мезе, с две вилички. Погледнах Мано въпросително, с моите пет лева за къде, обаче той ме успокои.

— Виж сега, брат ми, калмарите аз ги черпя, имам значи повод, нали така, пък ти като имаш повод, ти ще почерпиш някой път.

— Какъв повод?

— Повечко пари. Това не е ли повод? Мен ако питаш, това е най-добрият повод.

Отпивахме от бирите и често хвърляхме поглед към вратата, знае ли човек. По едно време влезе едно момиче, хвърли обигран поглед на присъстващите, после се отпусна на една маса, махна на келнера и поръча нещо. Беше с червено палто, което не свали, от нашата маса личеше, че е силно гримирано и с големи гърди, поради които палтото й изглеждаше тясно, като го разкопча, оказа се, че отдолу блузката му съвсем не е за сезона, по-скоро лятна, черна или тъмносиня не можех да видя от масата, на която седяхме, а и въпреки сравнително малкото посетители, в помещението се кълбеше гъст тютюнев дим, почти всички пушеха, момичето също извади дълга тъмна цигара и я запали.

— Шт, там не гледай — прошепна ми Мано, — да не забележи, че проявяваш интерес, че веднага ще ни се лепне. Марчела — проститутка. Двайсет лева. Абе колко е Марчела тя си знае, сигурно е някоя я Пена, я Въла от Долно Езерово, това ще да е артистичен псевдоним, нали така, моряците й викат Марчето — от Марчела демек. Сега е зима и има малко кораби, даже в момента май изобщо няма кораб, и клиентелата е кът.

Мано знае, баща му е корабен механик по професия, работи на пристанището, даже някакъв чин има — военен, майор ли, капитан ли, или някакъв морски, те там иначе се водят. Нещо по радиостанциите, доколкото знам, ама иначе Мано разполага с пари и у тях има вносни стоки. Преди година го беше взел на плаване, оттам Мано се върна с магнетофонче — не като нашето, къде-къде по-добро, няма нужда да го включваш в радиото, за да работи. Панасоник.

Навън се показа слънцето, лъчите му просветнаха през мръсните стъкла и мъглата от цигарите доби някакви космически форми, искаше ми се да снимам всичко това, но си помислих, че няма достатъчно осветление. Все пак отворих апарата, сложих го на масата и отброих пет секунди експонация на бленда четири. Каквото излезе. Марчела също влезе в кадъра, но не ми пукаше. В едно списание бях видял снимки на френски фотографи по френските кафенета, тогава още не се занимавах с тази работа и не им запомних имената, може и Картие-Бресон, дето толкова често го цитира Панос да е бил, не мога да кажа. Та там имаше и особена светлина, и проститутки, и бутилки, в които така интересно се отразяваше пробилият слънчев лъч, и много пушек, той тоя пушек правеше картината някак нереална, създаваше допълнителна обемност, още тогава ми направи впечатление. Направих още две снимки и филмът запъна — беше свършил. Върнах го в касетата, извадих го от фотоапарата и го пъхнах във вътрешния джоб — не знам, от оная случка ми остана нещо като фобия — да не оставям заснет филм в апарата, откъдето той да може да бъде изваден и осветен насила.

— Ей така да ме снимаш с бирата? — Мано вдигна бутилката и изпъна бицепса си.

— Да те снимам, ама филмът свърши.

— Аха, чичо Манчо, то нямало филм — разсмя се Мано, това е от един много популярен филм с Парцалев. И аз се засмях, заедно с него, усетихме, че се смеем по-силничко и обръщаме внимание върху себе си, макар че и без това беше достатъчно шумно, Ставрос се бе отказал от опитите да покаже певческите си способности и кротко бе задрямал на масата пред поредната мастика, виж Марчела ни изгледа с интерес, който веднага угасна, вероятно защото видя ученическите ни палта и прецени финансовите ни възможности. Макар че знае ли човек, има ученици с богати родители, като си помислиш двайсет лева не са чак толкова голяма сума, макар че са една трета от минималната заплата, някои като нищо ги оставят всеки ден в ресторанти като този. Равенство ли? Няма такова нещо.

— Двайсет лева — пак тихо ми каза Мано, беше я видял. — Ама съм чувал, че като за ученици може и за десет. Има един номер тя, като й седнеш на масата, пита: Ти имаш ли син Георги? Чаткаш ли, не за дете става дума, а за десетачката, тя нали е синя и на нея Георги Димитров. А двайсетачката пък е червен Георги, тя, защото е червена. И ако имаш червен Георги, ще ти се отвори парашутът.

Може да съм наивен, може просто да не съм информиран, защото никога не съм се движел в тези среди, не че не съм допускал, че в България има проституция, но ми се е струвало някак съвсем тайно, че така, на улицата, в заведението — наистина днес разбирам за първи път, виждам го с очите си. Впрочем, така е по-интересно, като във филм на Фелини. „Нощите на Кабирия“. И „Дните на Марчела“, хайде бе!

— Тя тука рядко идва, кафе „София“, на „Кирил и Методи“, знаеш го, там им е на тях пиацата. Е, и „Куба“, веднъж бях седнал в Куба на една маса, там до мен някакви пияни поети се разправяха нещо за поезията, аз тази материя не я разбирам много-много, не давах ухо, и идва келнера и вика, нали така, да се преместя, че що, викам, какво й е на масата? Ами нищо й няма на масата, казва, обаче на нея маса сядат проститутките. Ей така, ачик ти го казва, даже един милиционер беше седнал наблизо, хили се и кима с глава и той. Дали не ги чакаше тях, нали така, иначе какво ще прави милиционер в „Куба“? Явно на нас ни разправят едни работи, а правят други — перо от бюджета, моряците носят долари, държавата има нужда от валута, нали така, тез долари къде отиват — в Кореком. Всичко е изчислено. Ами големците като дойдат от София?

Мано се усети, че доста силничко се е разприказвал, явно бирата ни развърза езиците, и млъкна. А мен сякаш светкавица ме блъсна — ами да, точно това беше: комсомолският шеф с проститутките, даже го бях фотографирал. И си нося последствията. Инстинктивно попипах вътрешния джоб на сакото — да, този филм си беше на сигурно място.

Същият следобед го проявих, нямах търпение, още съхне в банята — изглежда доста добре, ще го видим като започна да копирам снимките.