Георги Б. Караджов
Скритото изображение (69) (Записки на фотографа)

69.

5 март, петък

Да, аз съжалявам онези, които си нямат море. Ето така, всеки ден, да можеш да си го гледаш между дърветата от терасата, да можеш за петнайсет минути да си на брега, да те погълне целия чудото на изгрева, а вълните да ти изпеят най-успокояващата песен, мелодия, която ти се спуска в душата и укротява като никоя друга вътрешните ти вълнения и бури. И този мирис на море, на риби, на йод, е, и малко на нефт, ако вятъра идва оттам, но нищо, спокойно го преживявам, не мога без този мирис, без неговата живителна влага. Излязох час по-рано, с чантата, от брега ще отида направо в клас. Баща ми и майка ми само ме погледнаха учудени на закуска, но нищо не казаха. Те напоследък спряха да се карат, говорят за курсовете, писна ми от техните скорости, амбреажи, скорости, волани. И откъде да вземат пари назаем, защото вноските досега са недостатъчни, а колата трябва да се плати веднага след като я получат. Дядо ми им обещал нещо, взаимоспомагателните каси там, една тетрадка написаха със сметки, пък аз досега смятах, че само аз имам домашни за писане. Притеснения, грижи… Но морето поглъща всичко, морето измива всичко, морето пречиства всичко. Ех да можех да накарам Людмила да идва с мен тук преди училище, знам какво не ми достига тук за пълното щастие, обаче няма да се получи. Казвала ми е, че много трудно се събужда рано сутрин, не че е поспалана, ами просто така, някои хора се събуждат трудно.

А снощи най-после написах отговор на Виктория и той беше в чантата ми:

„Съдбата си прави странни шеги с нас. Когато ми написа, че си срещнала момче с фотоапарат на брега на морето, трудно повярвах на очите си. Аз това момче май го познавам. Значи в неделя по същото време на същото място.“

Ще се досети, разбира се, ако не се е досетила вече. Слушах вълните, гледах хоризонта и един гларус прелетя толкова близо над главата ми, че почти ме одраска с крило, Искаше нещо да ми каже, какво ли?

На училище Людмила беше напрегната, нещо я тормозеше, попитах я внимателно, тя се засмя и каза: „А, нищо сериозно, женски работи.“ Беше освободена от последния час и се досетих каква е работата, може би няма да я видя до вторник сряда. Чух, че при някои момичета това е доста болезнено, дано няма някаква неприятна болест, която да предизвиква болката. Но и да има, все едно, аз пак ще я обичам, ще я пазя, ще се грижа за нея.

Вкъщи отново разгледах филма на Виктория. С лупа. На последните три кадъра съм самият аз, но на два от тях изобщо не съм на фокус, вероятно е снимала на много бавна скорост, тогава още нямаше достатъчно светлина, макар слънцето да беше изгряло, по това време то не свети достатъчно силно, не е като през лятото, това трябва да си го отбележа. Изненада бяха онези снимки, които аз й бях направил — почти всички — четири — изглеждаха съвсем прилично, лицето й беше доста светло на негатива, значи, че ще излезе тъмно, затова при копирането трябва да се използва маска. Както Панос ме научи — ако копирам целия кадър да речем пет секунди, след първата трябва да закрия лицето с тази маска, за да се изравнят стойностите. Нямах търпение да ги откопирам, особено една от тях, на която имаше птици над главата й — гларусите бяха образували нещо като ореол, е, повечко въображение трябваше, за да се види този ореол, но все пак, ако при копирането ги подчертая тези гларуси, тоест да ги осветля допълнително още една-две секунди, но затова трябва много специална маска или мога да си „направя“ като заградя пространството, където са те с двете си ръце и оставя само процеп между тях — ще видим, тя си е магия тази фотография, каквото ще да си разправяме, затова се използват магически прийоми. Да.