Георги Б. Караджов
Скритото изображение (3) (Записки на фотографа)

3.

8 октомври, сряда

Принципно устройство на фотоапарата

Фотоапаратът се състои от:

1. Кутия — камера или „камера обскура“, както се е наричала някога, ще рече на латински „тъмна стаичка“;

2. Обектив — първоначално е бил просто дупчица, през която се е пречупвала светлината, сега е сложен оптически уред с различен брой линзи;

3. Затвор зад обектива — устройство, което се отваря и затваря за определено време (обикновено частици от секундата) и по този начин пропуска различно количество светлина в кутията;

4. Устройство за поставяне и транспортиране на светлочувствителен материал на задната стена на кутията (най-често две макари и система за пренавиване с ограничителен механизъм);

5. Визьор — оптическо устройство, което ни помага да видим онова, което искаме да фотографираме.

Това е основното. Останалото са доусъвършенствания — огледало, позволяващо да виждаме през обектива, устройство за измерване на светлината — светломер, а най-новите — и мотор, придвижващ филма автоматично до следващия кадър. Специално при моя апарат има цял втори обектив с огледало и шахтов визьор над него, значи — визьор във формата на шахта, гледаш отгоре. Този обектив е свързан с основния, през който се снима, със зъбчато колело и се движи заедно с него, за да може да се нагласи фокуса на двата синхронно. Има и лупа, през която може да се контролира по-добре фокуса. А също така и малко червено прозорче отзад, показващо коя поза подред е. Такива, двуобективни апарати има различни марки. Най-известният, „Ролайфлекс“, с който снимат майсторите на запад, може да работи със сменяеми двойки обективи. Това е в общи линии.

Да, това е, само че Панос го разказва малко по-иначе. Искаше ми се да запиша точно как, ще се опитам да си го спомня.

Та значи така — камера обскура, едно време е било цяла стая, добре затъмнена, само с една малка дупчица в стената. Лъчите, отразени от предметите, се пресичат в тази дупчица и обърнати, се отразяват на бялото платно отсреща. Художниците, измислили тази джаджа, седят на тъмно в стаята, рисуват по контурите на отражението и правят картина.

Е, по-късно химиците откриват начин рисунката на светлината да се запечатва върху светлочувствителен материал и правят камерата много по-малка, накрая заменят дупчицата с обектив.

Обективът е сложно приспособление, намаляващо чрез пречупвания на светлината обекта до размерите на фотокадъра (това сме го учили по физика миналата година, ама убий ме, ако мога да си го спомня как ставаше, там лъчите се пречупваха първо от призма, после от пирамида, нещо такова беше). Анастигматът е по-съвършен обектив, който компенсира изкривяванията и размазаността по краищата на кадъра и показва обекта както го виждаме, реалистично.

И тук Панос направи пауза и каза:

— А как го виждаме ние този обект? И правилно ли го виждаме — никой не може да каже. Окото също е обектив, между нас казано — от най-простите, еднолинзов, оттам картинката се праща на мозъка, а той си я преработва. И каква е гаранцията, че това, което виждам аз, е същото, което виждаш и ти? Че ние даже виждаме обратно, надолу с главата, мозъкът го обръща допълнително. В началото на века някои художници-фотографи се отказаха от анастигмата и си завъртяха на камерите по една най-проста леща, за да постигнат повече мекота във фокуса, размазаност и изопачения, така им изглеждаше по-художествено. Има хора, които виждат едноцветно, или черно-бяло — далтонистите, от къде на къде можем да бъдем сигурни, че останалите, дето виждат цветно, възприемат по един и същи начин цветовете? Че и формите. И все пак някъде се срещаме, казваме това е красиво, това не… Но за мен е мистерия.

Обективите имат и бленда, механизъм, който с постепенно отваряне и затваряне пропуска съответно повече или по-малко светлина, според необходимостта.

Някои апарати „виждат“ през обектива. Затова служи едно малко огледалце, което отвежда картинката до визьора. Там има и една специална леща — пентапризма се казва, която обръща изображението, та да го видиш както е. Или както го иска мозъкът. Защото изображението, което той вижда, вече казахме, е обърнато, той си го натаманява допълнително.

Затворът бива два вида:

1. централен — с ламели, които се отварят и затварят — за апаратите с вграден обектив и

2. с перде — за апаратите със сменяеми обективи. В първия случай той е на обектива, във втория — на апарата.

Затворът е много важен елемент, той е вратичката на капанчето за светлина. В решаващия момент (туй какво е ще ти го разкажа после, като стигнем до Картие-Бресон) той се отваря за стотици части от секундата да хване картинката на светлината, и пак се затваря, за да не я пусне да избяга. Залепя я за лентата, която е на задната страна, лентата е светлочувствителна, тя попива картинката като гъба и така се получава скритото изображение, скрито, защото само то си знае, че е там. Нещо като мисъл, дето не искаш да я споделиш с другите, докато не е достатъчно узряла и още не е готова да бъде облечена в словесна форма. И за да е скрито и да се запази, трябва да е на тъмно, на тъмно трябва да е, така е.

После проявителят ще я повика да се появи отново, фиксажът ще я фиксира, за да може да не изчезне, когато се покаже на светлина, нещата ще си дойдат по местата и ще имаме матрицата на изображението — негатива, който е в основата на милиони позитиви. Оригиналът! Негативите не трябва да се изхвърлят, нито онези на лентата, нито онези — в главата. Пази ги. Когато ги прониже светлина, те ще дадат най-прекрасни позитиви. Ако попаднат върху чувствителна емулсия, разбира се. Чувствителна към светлината.

— А какво е светлината? — не знам откъде ми дойде да попитам. Панос се замисли и каза:

— Електромагнитни трептения с различна честота и постоянна скорост, разпространяващи се във всички посоки. Това си го учил в училище, нали? За физиката е това. А за нас, хората, е почти всичко. Това е силата, която подрежда нещата, дава им форма и обем, оправдава съществуването им. Създава видимостта и подбужда желанието да се надникне отвъд тази видимост. Твори, опложда, осмисля… Нещо като любовта. Може би затова превръща негативното изображение в позитивно. Стига да имаш чувствителност към светлината, за да я възприемеш, да я осъзнаеш. Изглежда си струва да бъдем светлочувствителни.

След това замълча, замисли се, сви устни, загледа се нагоре някъде по посока на гларусите, кръжащи навън, сякаш искаше да си спомни нещо. А сетне просто се засмя със ситния си сух смях.