Георги Б. Караджов
Скритото изображение (13) (Записки на фотографа)

13.

5 ноември, сряда

Ракурс е гледна точка, ъгълът, от който виждаме сюжета и го фотографираме. Когато сменяме ракурса, се сменя и идеята на фотографията. Често вместо ракурс се употребява терминът „перспектива“. Така например казваме: птича перспектива, жабешка перспектива. Макар че е навлязло в практиката, това само донякъде е правилно, перспективата е въздушна геометрия на погледа и като такава, играе друга голяма роля в композицията на кадъра. Ракурсът е самият поглед. Един и същи обект става различен, когато го гледаме от различни гледни точки, защото гледната точка определя отношението ни към този обект. Гледан отдолу той изглежда значителен, важен, великански. Тогава и хоризонтът е в краката му, образно казано, гледащият се чувства мъничък, нищожен пред обекта, гледан отгоре той е незначителен, незаслужаващ респект, гледащият се чувства великан, способен да съзре (отгоре) всяка подробност, гледан на нивото на погледа ни, той ни става равен, достъпен, разбираем, обикновен. Когато снимаме хора, не бива да забравяме, че ако камерата е на нивото на очите ни, има опасност поради въздушната перспектива краката да излязат прекалено къси — обективът подсилва този нежелан ефект. Всъщност ние така виждаме хората, но мозъкът, както в повечето подобни случаи, изправя несъразмерностите и коригира изопачението. Което обективът не прави. И тъй като гледаме снимката не във формата — цял ръст и не отгоре, откъдето нормално гледаме хората, а умалена и на нивото на очите ни, изкривяванията пречат на правилното възприятие. Затова е редно ракурса да е някъде на нивото на гърдите, или на корема. Така човешката фигура изглежда съразмерна. В случай че хоризонтът се вижда (например когато фонът е морето), обаче, той ще падне по-ниско, отколкото сме свикнали да го възприемаме (на нивото на главата) и обектът по този начин ще изглежда по-висок, а оттам и по-значим, по-недостъпен, по-загадъчен. Това вече наричаме въздушна перспектива, която се променя, като променяме гледната точка. В по-общ смисъл гледната точка е решаваща, за възприемането на всяко едно явление и на света като цяло. Панос смята, че повечето беди идват от гледна точка, която ни убеждава, че сме нищожни и ни хвърля в апатия и цинизъм. Но когато изобразяваме висока идея, казва ми той, добре е да я видим отдолу, това може да ни помогне да се извисим до нея. Както в готическите храмове — те са направени така, че човекът да се почувства малък, но в никакъв случай не съм съгласен, че това трябва да го унижи, високите арки и колони трябва да възвисят духа му, да го научат да се въздига, защото там той, макар и малък, се усеща част от това извисяване, необходима и неизбежна част, и се слива с общото. Е, в учебниците пише друго, но погледни един готически храм отвътре и ми кажи честно какво чувстваш. Аз никога не съм виждал готически храм, баща ми има една книга с цветни илюстрации, там има снимки на Кьолнската катедрала, но тези снимки са направени с ракурси (дано да употребявам термина на място), които не показват перспективата, каквато ще видим, ако сме на живо там. В България катедрали няма, тук и църквите са правени по време на турското робство и, според тогавашните закони, не е трябвало да бъдат по-високи от един етаж, затова повечето от тях са вкопани в земята и така придобиват необходимата за един храм внушителност, но само когато бъдат гледани отвътре. Пак опираме до това — гледната точка определя възприятието. Е, след освобождението са се направили катедрални храмове, като Александър Невски в София или нашата Кирил и Методи, но те нямат размерите на онези катедрали, за които става дума и, поради това, са по-земни, по-човешки.

После Панос извади един албум със снимки и започна да анализира ракурса при всяка една от тях. На една от тях се виждаше София — цялата в мъгла, беше снимано от Витоша, на друга едно дърво беше видяно от погледа на жабата — изглеждаше необичайно, много високо, недостъпно, но без да „смазва“ с величието си, по-скоро предизвикателство да тръгнем нагоре, заедно с него.

— Хайде, ще дойда с теб до галерията — каза ми накрая той. Искаше да ми покаже нещо. Всъщност галерията се намира на стотина метра от къщата му и на път за арменското кафене, където Панос прекарва следобедите си. Преди тази галерия е била синагога, храмовият ѝ вид придава тържественост и значимост на изкуството, затворено в нея. Не влязохме съвсем вътре, още от преддверието се изправяш срещу една голяма картина, от която те гледат три едри фигури с геги, по-високи от теб.

— Златю Бояджиев — каза тържествено Панос. — С дясната ръка, значи преди да се парализира. Картината се казва „Говедари“, прави ли ти впечатление нещо?

— Да, необичайният ракурс. Композицията. Планините на фона повтарят техните фигури, така, че те изглеждат като великани, като светци.

— Точно така, — каза Панос, — ето че виждаш правилно. По този начин художникът изразява отношението си пред тези обикновени хора, своето възхищение от тях, той им се покланя. Защото те, обикновеният български народ, са героите и светците.

Не можех да откъсна очи от погледите на тримата пастири, сила имаше в тях, желание за живот. И не те смазваха с величието си, но напротив, викаха те при тях, при величието си. Бях ходил в галерията още преди година-две — с класа на посещение, бях я виждал тази картина, но сега за пръв път осъзнах, че я виждам наистина. И си казах, че трябва по-често да идвам тук, за да мога да откривам все повече и повече.

След това — Людмила. Нещо ни беше смешно, смяхме се на гарата, смяхме се край казиното, смяхме се на моста. Измисляхме си език, който да разбираме само двамата и стигахме до такива абсурдни ситуации, че направо си умирахме от смях.

Но много смях не е на добре. Когато ти е най-хубаво, няма начин да не ти го развалят.

Когато се прибрах, отново усетих неумолимата важност на гледната точка. Баща ми беше намръщен, извика ме в хола.

— Колко е часът?

— Не знам, осем…

— Осем и двайсет. Ти забрави ли, че има ученически час.

Как да забравя, нали знам, че има такова нещо — след осем нямахме право да се разхождаме, без придружител — възрастен, по улиците.

— Извинявай, увлякъл съм се и часовникът ми е спрял.

— Ами ако те беше срещнал някой учител? Не мислиш за поведението си, не мислиш и за моята репутация, все пак и аз съм педагог. Как да възпитам чуждите деца, след като не мога собствения си син да възпитам?

Да, това е тема, която той често засяга, просто ми е омръзнало да го слушам, като я започне. Ето сега ще ми цитира Макаренко (имаме му книгите в библиотеката в хола).

— И къде скиториш, ако смея да попитам?

Замълчах. Знаех, че не мога да се оправдавам с Панос, много добре му беше известно на баща ми къде може да се намери този фотограф след пет следобед.

— Някакво момиче ли там?

Изтръпнах, като че ме бяха попарили с вряла вода.

— Всяко нещо си има времето. Още си малък за такива работи, като пораснеш и ти дойде акъла, тогава може. Не се пилей в глупости, за които сетне ще съжаляваш.

Продължавах да мълча. Все така ще стане, когато ти е било най-хубаво, да ти го отровят.

— Прави каквото знаеш, после сам ще си трошиш главата. Но за едно настоявам — най-късно в осем без пет да си винаги вкъщи. Ясно ли ти е?

Кимнах мълчаливо. Хубавото си беше отишло. Винаги така става.

Но по-късно, вече в леглото, то се върна отново. Просто се сетих за урока по фотография — ракурс, ето какво е, точно това, ракурс! Гледна точка. Не е възможно да имаме една и съща гледна точка, аз съм на 17, а той — на 46, или 47 станаха вече. Как беше: един и същи предмет, едно и също явление изглежда съвършено различно, само ако променим гледната точка. Съвършено различно. Мога да го разбера, сигурно когато е бил млад, е чувствал също като мен, а после е забравил. Разочаровал се е и е забравил. И сега е решил да ми спести разочарованието. Само че всеки има право да измине пътя си сам, сам да си направи грешките, всеки е длъжен да изпита нещата върху собствената си кожа. Ето това не трябва да забравям — той все това ми казва: когато имаш деца, ще ме разбереш. Да, някога ще имам деца, но ще се опитвам да разбирам тях, ще се опитвам да се върна на моите седемнайсет, да погледна отново от тази гледна точка, от която ще гледат те, не трябва да забравям, не трябва да забравям. Дори и ако стана учител и съм длъжен да следя за дисциплината, да трябва да възпитавам другите (ужас!), дори и тогава не трябва да забравям, че различната гледна точка е причината за всяко едно недоразумение. Ракурсът!