Георги Б. Караджов
Скритото изображение (74) (Записки на фотографа)

74.

19 март, петък

Първият ми цветен филм най-после е готов. От вълненията на последните дни не можах да му се порадвам като хората. Бяха го навили от фотото, та го развих и навих наобратно, да може да се поизправи и ще си купя рамки, да го подредя в тях — има много добри кадри — от изгрева — само две истински успешни, другите са прекалено тъмни — там, където слънцето е червено, или морето е наред, а слънцето е бяло кръгче, ще трябва отново да опитвам, докато хвана начина. Някои кадри са леко недоекспонирани, а тези с къщата на Панос — леко преекспонирани, но нищо, там липсата на ярки цветове наистина въздейства. Кадърът с Виктория се е размазал, както тя, така и гларусите зад нея, но това също ми изглежда интересно, хванал съм движението, не знам дали ще го хареса тя. А Людмила е само на три пози — на прозореца на училището — с престилката. Доста тъмна поради контражура, следващия път трябва да внимавам повече, наистина резултатът е окончателен и не може да бъде коригиран.

А диапозитивите с гларуса са чудесни — и онези — с дългите сенки по булеварда, както и очаквах — почти черно-бели. Има нещо мистично в тях. Карат ме да се гордея, нямам търпение да ги видя големи на стената. Ех защо не можех да ги покажа на Панос…

Още не мога да се отърся от шока, като насън ми е, става въпрос за Евчо, не знаех, че присъствието му е било толкова важно за нас, гледам, че и другите вече два дена ходят като попарени. Но като че ли най-шокирана изглежда да е… Трифка. Днес имахме трифкознание.

— Не ми го побира акъла — започна тя, докато крачеше нервно пред черната дъска, а ъгълчето на устата й играеше, тя си има такъв тик, — направо не ми го побира главата, цялото си бъдеще, бляскаво може би, ей така да захвърлиш на боклука заради някаква цигара, вие много добре знаете правилника и постановлението, не е като да не ги знаете. И да беше някой глупак, разбирам, някой пройдоха, ами той — отличник, интелигентно момче, начетено, умно, ще ви кажа, правеше ми удоволствие да споря с него, аз, дето съм преподавателка, понякога научавах неща от него, и ние не можем да огреем навсякъде, нищо че работим по дванайсет часа в денонощието, не мога да го асимилирам това нещо. Ей, опичайте си акъла, не ни правете такива номера. И за какво? От келешлък, ето от какво, сега гледате да ги научите, да се фукате пред мадамите, да се правите на големи, е да, ама големите се мъчат да ги отказват, вече не е и модерно, достатъчно има да ви трови живота, та и вие допълнително да се тровите с тези боклуци, защо, питам ви защо? Трябва да ви кажа, че съм възмутена и изключително разочарована.

И изглеждаше искрена, впрочем тя винаги си е искрена. И когато говори глупости, и когато не са толкова глупости.

Днес Мано го няма на училище, успя да се освободи последните десетина дни, за да тръгне с баща си. Трябва да са отплавали рано сутринта — в четири или пет надолу към Дарданелите и Босфора, честно казано, радвам се, Мано непрекъснато се страхуваше, че някой може да пусне донос срещу него и в последния момент да му попречи да замине, имало много такива случаи, казваше, аз не вярвах и в себе си го бях обявил за параноик, ама като стана тази работа с Евчо, се стреснах. Минавам за най-близкия му приятел, пред мен не си държи езика зад зъбите, ако станеше гаф, кого щеше да заподозре? Мен, разбира се. И тази болка пак се заби в съвестта ми. Е, слава Богу, всичко мина, корабът трябва да е отплавал, лек път… а, не така, казваше ми Мано, на моряк се пожелава попътен вятър, макар че то сега вятърът не играе никаква роля в движението на морския съд, освен ако е много бурен, да речем. Е, такова е пожеланието и сигурно можем да го изтълкуваме символично, Панос би ми го обяснил подробно, разбира се, но не е зле и аз да започвам да си движа мозъка.

За Панос. Панос продължава да го няма, разбира се, веднага пуснах писмото му до онези хора в Пловдив и запомних адреса, разбира се, не добавих нищо към него, нито го прочетох. Панос беше оставил плика незалепен, може би за да покаже, че ми има доверие, но може би искаше да го прочета, може да имаше нещо и за мен в него. Е, щеше да ми намекне по някакъв начин. Той ме познава, знае, че не бих прочел чуждо писмо. По всяко време бих могъл да напиша на тези хора и да им разкажа за какво става въпрос, ако се наложи, нали имам адреса им.

Вчера проявих поредния си негатив, събирам ги, като ме повика Виктория, да имаме повече неща за копиране. Не знам защо се бави, дали не е размислила и не се е отказала от тази идея? И под чина ми остава все празно. Значи с нейния — ще имам три филма за копиране — това прави от 108 до 120 снимки, ако печатам по един екземпляр, имам в една кутия може би 70 къса хартия, непременно трябва да си взема поне още една кутия от сто, само че се чудя, дали да бъде нормална или малко по-контрастна. И другото, което се чудя, е, откъде ще взема пари, баща ми и майка ми сега само за пари говорят, от кого колко да вземат и как да му ги връщат, нали сме пред огромното събитие: Жигула. Форд бил казал, от Паназа го знам, колата не е лукс, а необходимост. Е, у нас тя си е празник, не всеки може да си я позволи, честно казано и ние не можем да си я позволим, ама ще се напънем.

Изобщо ден, в който нищо не се случва, или да кажем, нищо особено не се случва. Освен вътре в мен. Но това не е за дневник.