Георги Б. Караджов
Скритото изображение (14) (Записки на фотографа)

14.

7 ноември, петък

Щастието е състояние на безтегловност. Сякаш се разтваряш в света, ставаш част от него, започваш да го усещаш като нещо близко и скъпо, като самия себе си и като нея. Да се видя в очите й — най-истински, в големите й пъстри очи, да пропадна вътре като в кладенец, да потъна, да се удавя, да бъда най-истинския аз, такъв, какъвто не се познавах досега… Днес я държах за ръката. Толкова ме беше страх, че ще я отдръпне. След манифестацията. Седми ноември, денят на октомврийската революция (тези стилове — нов стил — стар стил съвсем ме объркват. Октомврийска, пък на седми ноември. И интересно, на никого не му прави особено впечатление. Инерция). Този празник преди не се празнуваше, е, не че не се празнуваше де, вестниците, радиото, телевизията все за него приказваха, но не беше официален почивен ден и нямаше манифестации. После взеха да го празнуват, а тази година за пръв път и манифестираме. И като свърши манифестацията, Людмила ме чакаше на страничния изход от гарата — да не ни видят другите. Тръгнахме нагоре по улицата край красивата старинна сграда на психодиспансера, после там, откъдето се вижда гарата и пристанището, влаковете и морето отвисоко. Един влак излизаше от гарата и бавно се изнизваше под нас, поздрави ни със свирката си, нас, точно нас. Защото ние знаехме, че всичко, което става, става за нас, така омагьосан беше целият град единствено от това, че сме заедно. Гледахме влака, който изчезваше бавно в завоя към старата гара и мълчахме. Не беше нужно нищо да си казваме. Едно такова вълшебно усещане, че се преливаме един в друг, че душите ни се докосват и разговарят на своя древен език някъде над нас. И тогава се престраших — плъзнах ръката си върху нейната и стиснах дланта й. Беше по-топла от моята, но ми се стори, че потреперва, че пулсира от вълнение. Не я изтегли, а така ме беше страх, че ще я изтегли. Беше стегната в началото, после постепенно се отпусна в моята, сякаш винаги там е била. Толкова хубаво, толкова страхотно хубаво! Искам да го опиша, а не мога, защо за тези мигове няма измислени думи. За злобата, войната, омразата има, а за това върховно усещане — няма. Или думата е любов? Една дума, в която е заключено всичко, целият свят и ние вътре в него.

Не забелязвахме нищо, нито прелитащите коли и рейсове, нито нарядко преминаващите ученици, прибиращи се в тази посока от манифестацията, понякога близо до ушите ни изграчваше фанфар, друг път ситно, като пясък, се разсипваше смях. Но всичко това не ни интересуваше. Просто бяхме сами, бяхме останали сами в целия свят. Тя и аз. Само тя и само аз. Ние! Гледахме се в очите, всеки от нас виждаше две миниатюрни отражения в очите на другия, неговите собствени, неговия собствен образ. И ако очите са прозорци на душата, то през тези прозорци ние прониквахме един в друг без думи, без мисъл, вливахме се един в друг, както две реки се срещат и изчезват, за да направят място на трета, по-голяма, направена от тях двете.

Стресна ни влакова свирка — точно под нас една машина правеше маневра, железничар с байряче махаше на машиниста и обръщаше стрелката, за да може локомотивът да се върне по другия коловоз. Разсмяхме се и пуснахме ръце. Но веднага след това отново дланите се потърсиха. Този път и тя. Нежната й ръка се сви в моята като птичка в гнездото си. Нека този миг никога не свършва, нека никога не свършва, нека никога не свършва…