Георги Б. Караджов
Скритото изображение (87) (Записки на фотографа)

87.

17 април, събота

От малък обичам влаковете, свирките на стрелочниците, миризмата на смазка, веселото суетене на пътниците, които като влязат в купето за няколко часа, все едно са влезли в космическа станция, където ще прекарат заедно няколко месеца, подреждат се по свое усмотрение, изваждат сандвичи и кюфтета, запознават се едни с други и започват да си споделят най-интимни тайни, каквито не биха споделили и с истински близките си хора. За секунди купето става дом, а пътниците в него — едно семейство, даже намръщеният темерут в ъгъла, който не участва в разговорите заема ролята на стария сърдит дядо и чудесно се вписва в милата семейна картинка, сънното тракане на колелата е създало подходяща отпускаща атмосфера. В купетата на влаковете се разказват най-интересните истории и се завързват приятелства за цял живот. Но най-добре ми е в празното купе, където мога да седя сам, обгърнат в мислите си и да гледам разсеяно тичащите зад прозореца дървета в дъжда. Такъв е случаят в момента, за щастие. До Чирпан имаше само една бабичка с чанта и кошница, помогнах й да свали кошницата от рафта, някой друг й помогнал на Пазарджик да я качи, някой от тези, дето слязоха на Пловдив. И сега седя сам и си пиша в дневника. Апарата заредих в Пловдив с черно-бял негатив, тъй като последната поза от диапозитивната поредица изщраках вчера на една висока скала, от която боровата горичка под нея изглеждаше като запенено зелено море. Оня ден, в четвъртък, след изпълнената с перипетии сряда, съдбата ми даде почивка под формата на един всеопрощаващ и всеизмиващ дъжд — някои от геолозите намъкнаха мушамите и пак отидоха в планината, но не всички, с вуйчо разпънахме брезентов навес, той сортираше насъбрани предния ден камъни, а аз разтворих книжките, които си бях купил от селото.

— Поезия, мога ли да видя?

Подадох му книжката.

— Христо Фотев, за мой срам само съм го чувал, без да съм чел нищо от него. Да, имам сериозни пропуски в това отношение и трябва да ги поправя. Поетите са пророците на днешното време, те точно напипват проблема и му дават неочакваното тълкувание, което провокира и мисълта, и чувството. А виж, моето образование в това отношение започва някъде от Яворов и свършва някъде към Далчев — велики поети, без съмнение, но не единствените.

През това време той разгръщаше книжката и по едно време извика на Ирина, която седеше на сгъваема масичка под друг навес и пишеше нещо в някакви дневници.

— Я виж, тука има нещо, писано за теб!

Ирина веднага заряза документацията и притича до нашия навес.

— „Колко си хубава! Господи, колко си хубава!“ — започна вуйчо и момичето пламна. Той прочете цялото стихотворение изразително, без излишен патос, сякаш измисляше думите в момента. Грабнах чадъра и фотоапарата, отдалечих се на няколко метра и им направих три снимки — под навеса в дъжда. Дано да са станали. След края Ирина го погледна, пламнала от обич, наведе се и го целуна, след което изтича отново при документите, които оформяше.

— Жени — каза вуйчо с въздишка, — какво да ги правиш, трябва да ги утешаваш. Непрекъснато трябва да им казваш, че са хубави. И знаеш ли защо? Защото като им кажеш, те наистина стават хубави. Феномен! Просто престават да си забраняват да бъдат хубави. Жени! А тази книжка наистина ми харесва и виж кога е издадена, струва си да се прегледат селските книжарнички за скрити подземни богатства. В събота ще се отбия и аз, няма начин да не намеря нещо. А тази книжка трябва да потърся някъде из софийските антиквари.

— Ами аз ще ти я подаря — въздъхнах. — Вярно, че се намира трудно, в нашата библиотека я има, но това стихотворение, което току-що прочете, някой го е откъснал. И не само него.

— Вандали — каза вуйчо, — като ти харесва нещо, препиши си го и го остави и на другите да им се хареса. Виж сега, не мога да ти я взема, но имам една идея — когато идваш в София, ми я донеси — ще си я пусна на ксерокса. Но първо ще я потърся и по библиотеките, така че не се притеснявай. Няма начин да не я намеря.

Показах му и другата книга, тя го хвърли във възторг:

— Я, Станислав Стратиев! Три пъти съм гледал „Римска баня“ в Сатирата, а за тази пиеса знаеш ли как се намират билети? Най-добрият ни драматург, без никакво съмнение.

— Ами тогава да ти подаря тази книга. Толкова съм ти благодарен за ваканцията, искам и аз да ти подаря нещо.

— Не, няма да ми я подаряваш, но ще ми я дадеш да я прочета тази вечер, аз чета бързо, пък и тя е тъничка, така че все едно си ми подарил съдържанието, книгите се пишат за да се четат, не за да се притежават и да обират праха по рафтовете.

На другия ден слънцето отново изгря, водните капчици по дърветата, по храстите и цветята, по връхчетата на тревите посипаха цялата приказна действителност с диаманти, блестящи във всички цветове на дъгата. Първо отидох за вода — само два от бидоните бяха празни, когато ги напълних, взех фотоапарата и излязох горе на поляната, отсрещните склонове се галеха от валма мъгла, тя бързо се издигаше нагоре и пред очите ми се оформяше в облаци, ето така се раждаха небесните пътешественици, гледах очарован тази природна фабрика за облаци, нарекох си един от тях и го изпратих към Дунава, в град Лом, където трябва да беше моята Людмила сега, тя щеше да го види и да си спомни за мен.

Вървях и се ослушвах дали няма да чуя гласа на гайда, но не би, вместо това ме придружаваше звучен птичи хор, от който въздухът трептеше.

Ех ако имах макрообектив, да мога да снимам отблизо онова цвете там, заблестяло от водните капки, в които се пречупваха слънчевите лъчи в хиляди цветови нюанси, да можех да запиша и фона — пъстрия птичи хор, който илюстрираше тази картина с хиляди звукови нюанси, намирах се в рая, в центъра му. Неслучайно най-великият певец и музикант на всички времена, древният Орфей, се беше родил точно в тази планина, от нея беше взел той силата и вдъхновението за музиката, която опитомява дивите зверове и побеждава ада.

След обяда тръгнах с вуйчо, той си беше взел този път чукчето, щяхме да се изкачим до върха. Вълшебна ваканция, исках да я изпия до дъно. Минахме край място, където имаше много кварцови кристали и вуйчо предложи отново да помисля за дамата на моето сърце. Тежко въздъхнах, нямаше как да не му кажа, че сме скарани и че виновният съм аз.

— Ние мъжете по-охотно признаваме вината си — каза ми той, — не защото сме по-честни, а защото жените по принцип не обичат да падат на гърба си, е, освен в някои специални ситуации. Патриархатът е виновен за това, векове жената е била подчинена на мъжа, половин човек, това е създало у нея робски комплекси, които с времето са добили силата на инстинкти. То е станало вроден рефлекс. Стотици, хиляди години погрешна обществена регулация и ето ти резултата. Когато се роди жена, от малка й се втълпяват нейните специфични конкретни функции — кухнята, църквата, децата — казват немците. Останалото й е недостъпно. Еманципацията се опита да коригира това положение, ама не става с вълшебна пръчица, трябва да се променят настройките, психиката, умовете, съзнанието на хората. Трудна работа. Някои експерименти в други области го доказаха. Промененият бит не променя автоматично съзнанието, даже никак не го променя. И затова в момента положението е трагично. Еманципацията или изобщо не съществува, или пък се изражда в желание за реванш, за отмъщение за хилядите години робство. От едната крайност — в другата. И се получава поговорката, че три неща не съществуват в природата: краставица, която не горчи, жена, която не гълчи и мъж, който не мълчи.

Майка ми казва, че вуйчо е обиден на жените и да не вземам неговите съждения за чиста монета, но думите му звучаха правдоподобно.

— По принцип съм враг на обобщенията — всички мъже, всички жени, всички българи, всички немци, какво значи всички, хората са различни, даже близнаците да вземеш — и те са различни. И все пак има физиологически, психологически, исторически обосновани, обществено традиционализирани и така нататък общи черти, някаква такава народопсихология, която просто няма как да пренебрегнем. Според моето скромно мнение и не дотам скромен опит, жените, тези чаровни същества са станали най-голямата загадка на природата, никой не е успял да ги проумее изцяло, нито ще успее някога, противоречивостта и изненадите са закон при тях. И светкавичната промяна в ценностната система, щом се смени социалният им статус — става въпрос за брака, разбира се.

— Е, мога да ти повярвам, ти в това отношение имаш опит.

— Имам я. Ето представи си едно момиче, което е влюбено в теб, харесва те и харесва, не просто харесва, а обожава всичко, което правиш, например рисуваш чудесно, освен това си любимец на компанията със своето остроумие и контактност, щедър си — черпиш наред, изобщо нищо не жалиш за приятелите си, нито време, нито пари, нито труд, охотно правиш услуги на всички, които те помолят, пръв подаваш ръка за помощ, на тебе всеки може да разчита, обаятелен си, интелигентен. Е как да не те обича. И ти я обичаш, любовта ви няма край, бездънна като морето, безкрайна като небето, какво друго ви остава, освен да вземете да се вземете. И, щастливи като гълъбчета на стряха изслушвате Менделсон и урока, преподаден ви от длъжностното лице, па после се подписвате под договора, заедно със свидетелите по него и се залепяте в законна целувка.

Такъв си е, всичко обръща на шега, ако беше някой друг, щях да се подразня с каква лекота хвърля всичко, в което съм вярвал, в което сме вярвали, на бунището.

— И после се започва брачната одисея и илиада в едно. Твоята благоверна моментално си обръща понятията, както вие във фотографията му казвате — негативът става позитив, при това дословно — най-светлото става черно, а тъмнината — прозрачно бяла. Достойнствата ти, за които си бил обичан в този негатив се превръщат в недостатъци, за които заслужаваш да бъдеш мразен. Забележи — абсолютно същите. Щедростта ти, например, вече се нарича прахосничество, ощетяващо семейния бюджет, желателно е да си спестителен, услугите, които правиш на приятелите си ограбват времето ти, в което можеш да свършиш нещо за семейството си, или да бъдеш с нея. Сега ти й принадлежиш по договор. Доскорошните ти приятели стават мошеници, които само гледат как да те използват. Компании, срещи, веселби, остроумия, шеги? Забрави! Първо — струват пари и второ и най-важно — признай си, че искаш да блеснеш там единствено с цел да впечатляваш други жени (нали нея някога тъй си я впечатлил) и да омаеш тайна нейна заместничка. Как само котарашки те гледат тези мръсници! Същото се отнася и за креативността ти, платна, боички — явно очакваш възторзи от някоя тайна муза, искаш да я очароваш (както преди брака си очаровал и нея самата). Като си положил автограф под оня документ, вече не принадлежиш на себе си, на роднините си, на приятелите си, на обществото, на стремежите и мечтите си, на работата си, на талантите си, на творчеството си, принадлежиш преди всичко на своята законна съпруга, а всичкото онова гореизброено само се е съюзило против нея, иска да те отдели от нея, да ти открадне и силите, и времето, и средствата, и вниманието. А те са нейни по закон и по документ. Това си е ревност, разбира се, нищо друго. А най-страшната от всички ревности е да те ревнуват не от някоя друга, а от теб самия, да те наказват, когато се опиташ да се доближиш до своята същност, такава, каквато ти смяташ, че е и заради която ти се е струвало, че са те харесали и са се омъжили за теб.

И щеш не щеш, нагазваш смело в блатото на компромисите. Със себе си, с това, което си мислил, че си. Компромис след компромис и един ден като се погледнеш в огледалото, виждаш не себе си, а една проскубана сврака. Сега номерът е, че и тя вече не те харесва, няма начин да те харесва такъв, никой не харесва проскубаните свраки. Изобщо не се залъгвай, че си го направил заради нея, няма такъв филм. Сам си си виновен, сам и никой друг. Как е възможно заради нея и по нейна воля да си станал мухльо? Та жените най мразят мухльовците.

Тук той се разсмя.

— Мъжо, толкова голям мухльо си, че на света няма по-голям мухльо от тебе. И ако направят световно първенство за мухльовци и се явиш, ще вземеш втора награда! — Защо бе жена, след като съм най-големият мухльо на света, защо няма да взема първа награда? — Защото си мухльо!

Разсмях се и аз на вица, макар че бях го чувал вече.

— Ама ти самият казваш, че има жени и жени, може би не всички са такива, каквито описваш.

— Точно с тази надежда вземеш, та потърсиш другата, този път истинската. За да е честно, с тази се разделяте както си му е редът. Сега си свободен, връщаш си формата на чаровник и ето че най-после я срещаш — истинската, дето те обича такъв какъвто си, за това, че си такъв, точно такъв те е търсила през целия си живот и най-сетне те намери. Обича те безкрайно, не може да диша без теб, готова е да влезе в огъня за теб, готова е да умре за теб. Долитате на крилете на любовта до гражданското, изслушвате като две гугутки на стряха Менделсон и лекцията за най-малката клетка на обществото, удряте два подписа под документа и го подпечатвате със законна целувка.

— И после?

— Ха познай какво става после. Абсолютно същото става, едно към едно. Само дето малко повече боли, защото си се спънал в един и същ камък, което, както знаем, е характерно само за мислещия хомо сапиенс. (Защото докато е зает да мисли, забравя да си гледа в краката.) Разбира се, пробваш варианти — нищо не сплотява хората така, както едно дете — и ето че детето се появява като заложник на щастието. Генерална грешка, така страдащите стават трима. И най-много то…

Замълча, това му е болна тема, знам, че не може да вижда дъщеря си често и това му тежи. Тази моя братовчедка съм я виждал само веднъж, преди дванайсет години, когато тя беше на една.

— Това, разбира се, е мъжката гледна точка — продължи той. — Не че съм справедлив в оценките си, но поне се опитвам да бъда. И тяхната не е лесна, на жените, имам пред вид. Ние, мъжете, обичаме да припкаме подир хвърчила, и това е вярно. Гонят ни разни идеи и химери, които винаги са много важни. Жената трябва да се справя с всичко — и на работа, и вкъщи, това е наслоеното мнение, особено по тия географски широти. Нали ти казвам — вековни наслоявания. С конфронтация нищо няма да се постигне, освен война — продължителна и изтощаваща. Така че, започне ли да става въпрос за разпределение на дейностите в къщната работа, напълно ги разбирам. И съм се опитвал да им помагам, за жалост, невинаги успешно. Единият създава шедьоври с четка и перо — Пикасо ряпа да яде, другият мие чиниите и му пере гащите. В брака често се извършва обратния на приказките процес — там принцесата се превръща в Пепеляшка. И разбира се тук вече, както знаем, битието определя съзнанието, няма начин. Ревността е само претекст, метод на съпротива.

— Ама не може да е така — не се предавах аз, — ти самият казваш, че не обичаш да обобщаваш. Дори повечето жени да са така настроени, не може да няма изключения.

— Има, разбира се, твоята със сигурност спада към изключенията, няма начин да е от статистиката, след като си я избрал, нали? А и вие сте още много далеч от тези проблеми. В розовия период.

Всъщност тя ме избра — помислих си бързо.

— И не ревнувате, нали?

Тук ме уцели по болното място.

— Напротив, за това сме скарани. Но то не е ревност, то е обида, която аз й причиних, аз съм си виновен, няма какво да се оправдавам.

— Не знам какво точно си й причинил, но предполагам единствената причина да го направиш е, че си човек, а не ангел небесен. На хората им се случва да кривват от правия път, това си им е програмирано в човешкия геном. Още повече когато не са обвързани с договор за взаимна принадлежност. Може да е жестоко това, което ти казвам, но е истина, истината понякога боли, но да живееш цял живот с лъжата е много по-болезнено, то е като операцията, ако не се решиш да се оперираш, цял живот ще страдаш, ако решиш — ще страдаш седмица — две. Познаваш ме добре, знаеш, че обичам да казвам истината, така, както я разбирам. Ти тази година май ставаш пълнолетен, можеш да гласуваш, можеш да работиш, можеш да се жениш — обществото ти дава такава възможност, животът е отворен пред теб. Моят съвет, ако го искаш, разбира се, е: живей живота си, нищо повече.

— Че нали всеки го прави — живее живота си. То е много просто.

— Е, тук бъркаш, това е едно от най-сложните неща, единици са тези, които го могат. Номерът е, както са казали древните гърци, да познаеш себе си, а то е изключително трудно. Кой си ти? Не кой ти казват другите, че си, не кой другите искат да си, не кой си представяш, че си, поради съответните обществени нагласи, не за кого искаш да се представиш пред другите. Кой си ти наистина, изчистен от всичките тези стремления, които са ти втълпили другите? Родителите, възпитателите, училището, обществото, организациите, даже твоите близки и далечни — всички с това са заети, денонощно ти дават акъли и нареждания какъв трябва да бъдеш, за да им се харесаш, да те признаят и да ти кажат: браво, ти си такъв и такъв, докато и ти си кажеш: браво на мен, станах такъв и такъв. Нищо не си станал, напротив, омесили са те както те са искали, сложили са те в калъпа и вече си годен да бъдеш изпечен за консумация, тоест манипулиран във всяко едно отношение. И да живееш живота, който те са ти предписали. Виж сега, това общество е създадено и затвърдено доста преди и ти, и аз да се родим, то си е измислило и правилата и законите, чака ни да се родим, за да ни подчини на тях, за да има някаква конкретна полза от нас. Не човекът до теб, не хората изобщо, а конвенцията, наречена обществена организация. Ако не успее, те обявява за асоциален (ще рече просто извън обществото), за луд и т.н. Ти обаче, макар да си се родил в общество, си се родил свободен, ти имаш своя неповторима индивидуалност, свои специфични таланти, имаш пред себе си един живот, който е само твой. Ако успееш да откриеш този само твой живот, в който не се стараеш да получиш одобрение от някой друг, да се харесваш на другите, ако живееш своя живот, ти ще си истински жив. В старобългарската литература съществува изразът: Достойно ест. Ето това е то. Трудно е, много е трудно, но си струва да се опита. Защото е достойно.

Никога не беше говорил така с мен преди. И за да ме удиви още повече, той сякаш прочете мислите ми.

— Не съм ти ги разправял тези работи по-рано, нали? Ами време ти е, порастваш. Търси, живей и не съжалявай. Ако любовта се изгуби, значи не е било любов, светът е пълен с момичета, изгубил си едно, спечелил си всички останали. Намери онази, която ще те подкрепя по пътя ти и ще се радва заедно с теб, ще те изгражда в твоя собствен живот, когато започнеш да го живееш. И ти нея в нейния собствен живот, защото тези неща са свързани, те са истинският съюз на сърцата. Щом казват: зад всеки велик мъж стои една велика жена, значи теоретично е предположено, че такива жени се срещат в природата. Остава само да се опитаме да го докажем експериментално.

Докато разговаряхме, разглеждах кристалите, намерих един, който при по-голямо въображение можеше да мине за стилизирано сърце и го взех, щях да й го подаря.

— И разбира се, всичкото това, което ти казах за мъжете с абсолютната сила се отнася и за жените, те също трябва да намерят живота си и мъжа си в този живот, за да осъществят онова, за което са дошли на тоя свят. И те имат необходимостта да се освободят от зависимостите на предразсъдъците. Защото предразсъдъците и зависимостите са филтри, те лишават погледа ти от многообразието, от богатството на нюанса. Както при фотографията — завърти един червен филтър пред обектива и целият свят ще се оцвети в червено, всички останали цветове изчезват. Затова първо трябва да проверим внимателно какво ни е завъртяло обществото пред обективите и да се постараем да го отвъртим. За да прогледнем. Всичко е много просто, което не значи, че е и лесно, това са две различни понятия, значи, че не е сложно: Намери живота си и го живей. Може да се заблуждавам, но това за мен е върховната мъдрост. И когато постигнеш тази мъдрост, лесно ще намериш свободна, също открила и живееща своя живот жена и, ако се свържете, това ще бъде съюз на свободни хора, а от това по-хубаво няма, от такива съюзи печели, без преувеличение, цялото човечество.

Замислих се, имаше над какво да помисля, от една страна тъгата ми по моето момиче и по това, че сме скарани, се увеличи от съзнанието, че има някаква вероятност тя да не е моето момиче, онова, което сме смятали за любов, може да се окаже грамадна грешка и, ако въпреки всичко решим да се оженим, след брака да се извърши тази промяна, за която ми разказа вуйчо ми и да си съсипем живота, нали така се получи и в оня филм, „Не си отивай“, с любовта на младите. Не, не и не, аз я обичам, тя ще се върне, само с нея мога да бъда щастлив, искам нея, искам я, обичам я. Думите на вуйчо ми, отчаян поради несполучливите си връзки, са само проверка, всичко е проверка — и моята изневяра, и ревността, и страданието, всичко е проверка колко силно, колко истинско е нашето чувство. И ако издържим, ще победим. И ще бъдем възнаградени с хармонията да живеем всеки своя, а двамата нашия общ живот.

Изкачихме се до върха. Оттук се виждаше и язовира, и селото, гледката беше прелестна, възвисяваща и аз веднага започнах да снимам. Вуйчо откъртваше малки камъчета с чукчето, поставяше ги в найлонови торбички и ги надписваше. Даже разцепеният от мълнията бор се виждаше оттук, както и пътеката. Дали щях да ги различавам по-късно на диапозитива, когато й разказвам за чудните си приключения? Ето че отново мислех за нея като за моя любима, която ме чака. Ами ако е срещнала някого там, на Дунава? Не, планината ми шептеше надежда, върхът ми даваше криле, виждах далечните склонове, там оттатък беше Гърция, дали се виждаше оттук? Синът на Панос беше рискувал живота си, за да премине в Гърция. Може би оттук виждах възвишенията, през които беше преминал. И стреляха по него. А как каракачаните преминаваха със стадата си свободно? Или Гърция беше истинската им родина? Колко е странно организирано това човечество — граници, забрани, наказания за най-нормални неща, вуйчо ми беше прав, да загърбим идиотщините, да намерим живота си и да започнем да го живеем. Поех дълбоко въздух, ето ме тук, на този малък родопски връх, в Родопите върховете са ниски, затова въздухът не е разреден, можеш да дишаш с пълни гърди, можеш да полетиш — разтворих ръце и извиках: „Ето ме, ето ме, тук съм!“ Вуйчо ме погледна усмихнат. Беше седнал на един камък, беше извадил от раницата си акварелния блок и скицираше пейзажа. И аз бях в картината му — разперил ръце като птица.

Спряхме на Стара Загора, май има доста хора да чакат влака, черни чадъри на перона, купето ще се напълни, ще трябва да спирам да пиша. Спокоен очаквам съдбата си, спокоен съм.

А успокоението може би дойде от дъжда зад прозорците на влака, който в момента, когато пиша всичко това, е проливен. А аз го обичам — проливния дъжд, той отмива наносите на тъга и несигурност в душата ми, пречиства ме с веселия си шум, да живее дъждът!