Георги Б. Караджов
Скритото изображение (50) (Записки на фотографа)

50.

6 февруари, петък

Снощи почти не съм спал, премислям и премислям онова, което чух в сряда и не ми дава спокойствие.

Ето че научих цялата история. Разбира се, нямам намерение да им казвам това, нито да я описвам в рапортите си, че те и така знаят всичко за бягството, е, може би ако им кажа това, което зная, ще ми имат повече доверие, защото едва ли ми вярват. Едва ли вярват напълно в информаторите си. Вярно че ме държат за врата с онази история, но това си е, и да ме е страх да го кажа, ще го кажа, това си е чист шантаж: държим те в ръцете си, ако не работиш за нас, ще те погубим. Това е принуда. Аз обичам родината си, мисля за нейната сигурност и щастие, знам, че трябва да бъдем бдителни срещу враговете й, но каква бдителност е това, да шпионираш човек, от когото само добро си научил?

Но едно нещо ме смущава, той очевидно не е прав, разбирам болката за сина му, е, поне се опитвам да разбера, няма как да кажа, че разбирам такова нещо, без да съм преминал през него, сигурно е страшно. Но онова сигурно си е било любов, нещо толкова силно, което те кара да зарежеш и баща си, и родината си, да рискуваш живота си на границата, това няма как да бъде просто влюбеност, дори ако тя в края на краищата го е предала, той я е обичал истински, затова го е направил. И после се е разочаровал. Ние с Людмила сме нещо съвсем друго, нашата любов е вечна. И нищо не й пречи, нито граници, нито забрани, нито политически системи, при него е било съвсем различно. Казват, че любовта се проверявала в изпитания, може и да е така, сигурно е така, в такъв случай там изпитанията са били големи и той е издържал, а тя — не.

А мене ме мъчи въпроса за тайната, голямата страшна тайна, която не мога да споделя с нея и която наричат дълг към родината. Наричат го така, но така ли е наистина? Все повече се съмнявам. С какво този стар фотограф заплашва родината, та трябва да си има персонален доносник! Ха, казах ли го най-после на глас, поне пред себе си? Написах ли го в своя фотографски дневник? Ето това съм аз, нищо друго, най-обикновен доносник, макар и по принуждение. Защото бях хванал висш комсомолски функционер в състояние на пиянство и разврат — и това трябва да се напише тук, в този дневник, черно на бяло, защото и това е истина. Една неудобна истина, която трябва да бъде заметена под килима. Инсценирано било, нарочно било инсценирано, заради снимката. Хайде бе. Аз се оказах там съвършено случайно, това е самата истина. И сцената си беше истинска — пиян, обграден от полуголи проститутки, точно така си беше. Нас учат на морал, а те… И всичко това трябва да бъде прикрито, да не взема да го разкажа на някого, камо ли да го покажа. Ами ако бях успял да скрия негатива? Оттатък биха платили добре за една такава снимка. И ако я бяха публикували, това нямаше да бъде никаква идеологическа диверсия, очерняща нашето социалистическо общество, това щеше да бъде самата истина. Защото фотографията е документ, тя е свидетел на истината. Всичко е толкова просто и ясно; и най-малкото дете веднага ще го разбере и ще го назове с истинското му име.

Вярно, всеки човек си има слабости, право на личен живот и така нататък, дори когато е висш комсомолски функционер и не ни е позволено да му се бъркаме да си го живее. Не че непременно трябва да бъдат за пример, някакви морални светци, за да ни учат нас на морал, обаче си мисля, тези скъпи хотели, тези тържества с много пиене и жени те все пак могат да си ги позволят поради длъжността, която заемат. Както и охраната, онова яко говедо, което се къпеше в леденото море, и което едва не ми счупи и ръката, и крака, че и фотоапарата. Кой нормален човек може да си позволи такъв бодигард?

Ето колко просто, колко ясно е всичко. Ето в какъв капан попаднах. Сега трябва да бъда държан в страх и подчинение, че те ме накараха да подпиша… как се казваше… декларация за неразпространение, знам аз, на Стоил баща му е военен, Стоил ми е разправял, те, нали трябва да пазят военната тайна, както и там волнонаемните по казармите, нали има секретарки, шивачки, знам ли, шофьори, те не са на военна служба, а просто си работят там, та те трябвало при постъпване на работа да подписват такава декларация, да не разпространяват извън казармата това, което знаят. Божичко, ама ние в казарма ли живеем? Нали уж сме най-справедливия, най-хуманния, най-човечния строй на всички времена, така пише във вестниците, така казват по радиото и телевизията. Обаче за секунда завесата се повдига, виждаш нещо, дето не трябва да си го видял и само затова ставаш потенциален враг. Враг!

И сетне защо синът на Панос да не може да се върне? Нали се е разочаровал, не живее добре там, иска да си е в родината, съжалява, задето е избягал. Защо просто не го пуснат? Та нали ще им бъде от полза, нали ще разправя на другите, че там не е както си го представят, така и те няма да се опитват да бягат, а още повече ще оценят нашето тука, социализма? Защо ще го вкарват в затвора? Вярно — нарушил е закона, преминал е държавната граница нелегално? Но не е ли бил наказан достатъчно с раняването, с разочарованието, с пропилените си възможности и живот, та ще трябва отгоре на всичкото и затвор? Невъзвращенец. И всички пътища към родината са му отрязани. Защо? Не, нещо не е наред, нещо наистина не е наред.

Не, не трябва да пиша за този разговор, в никакъв случай в доклада ми не трябва да има и дума за него. Или? Или напротив, трябва, трябва да им разкажа, че Панос и синът му не са тези, за които ги мислят, че са жертва на обстоятелствата, че синът му иска прошка, че е готов да изкупи вината си, да се върне и да работи, да е полезен на родината си, да допринася за изграждането на… така де, както се казва там, може да му помогна да види баща си, да се погрижи за него… Обаче ако стане по-лошо? Ако не ми повярват онези там? Защо да не ми повярват, не съм ли техен агент, на агентите си ли няма да вярват. Техен агент? Аз? Не зная какво трябва да направя, наистина не зная, кого да попитам, кой ще ми помогне? Помощ! Ето седя тук и викам… не, шептя за помощ. Кой ще чуе шепота ми?