Георги Б. Караджов
Скритото изображение (47) (Записки на фотографа)

47.

1 февруари, неделя

Право казват за Малък Сечко, че веднъж рекъл: ако не ме е срам от батко, ще направя така, че гърнето от едната страна да ври, а от другата да замръзва. Още на първия ден започнаха студове и виелици. А е неделя и бяхме си обещали да се срещнем на Тройката и да прекараме следобеда заедно. Баща ми и майка ми пак не си приказват, писна ми вече от техните ревности и истории, големи хора, а се държат като деца. Само да не вземат да се развеждат, че тогава не знам. Страх ме е и ми е тежко, като ги видя така настръхнали. Е, утре ще трябва да се сдобрят, няма начин, утре пристига вуйчо, а пред него няма да могат да се мусорчат, пред роднини и пред чужди хора се пази поведение. Че най-важното е какво ще си кажат те, чуждите, с какво впечатление ще останат, нали така.

Термометърът на балкона показваше минус четири, като излязох. Баща ми подвикна: Къде хукна пак? Обаче се направих, че не го чувам, бягам на спокойствие от кавгата им, трябва да го разберат.

Тя закъсня с няколко минути, дойде забързана, не ме целуна, само ме хвана за ръка и мушна ръцете ни в джоба на палтото ми. Тръгнахме без посока и без да си говорим, вървяхме в крачка, така ръцете ни по-кротко се стискаха в джоба ми. И все пак… усетих нещо, или само си въобразих, не знам. Има една такава работа, когато й държа ръката, усещам как ръцете ни разговарят, как си казват неща, които ние самите не си казваме. И тези разговори са по-истински, по-силни от онези с думите и даже с устни не можем да разговаряме така, както с ръцете си, не знам така ли е, аз така го усещам. Ето че сега ръката й мълчеше, беше просто една хладна ръка, която бавно се стопляше в моята в джоба на палтото ми.

Излязохме на „Богориди“ и се вмъкнахме в сладкарница „Космос“, беше пълно с хора и трябваше да чакаме, докато се освободи маса за двама, вън беше студено, духаше вятър и никой не бързаше да става и да излиза на студа. Изобщо всичко вървеше наопаки, има такива дни.

Когато най-после седнахме, трябваше много дълго да чакаме келнерката, когато дойде, тя беше изнервена и припряна, сякаш бяхме нежелани в заведението й. Разбира се, с такова отношение отдавна сме свикнали, както казва Евгени, нали заплатата им не зависи от оборота, повечето клиенти са само неприятно бреме. Ето — пак Евгени. Изведнъж се сетих, че той е, който ме е подразнил, чак сега го осъзнах, но пък така ясно, че няма накъде. Заради него нещата са такива, може би на него се дължи и днешната й студенина.

В петък, когато отидох на училище, я заварих да си приказва с него, тя се смееше толкова искрено, че не можех да не се подразня, дори като ме видя, не се смути, кимна ми и продължи разговора си, а аз седнах на чина и се почувствах изоставен. Ревността е като някаква тънка бургийка, така тъничко ти влиза в мозъка, разбърква реда на мислите ти и прави от заключенията ти гротескни картинки. Е, после тя дойде при мен, целуна ме, разроши ми косата, както прави често, прошепна ми „Обичам!“, не с думи, а с горещ дъх в ухото ми, както сме се условили и всичко се оправи. Даже се обвиних за това, че я ревнувам, нали който обича истински — не ревнува. Така каза Панос, ще трябва пак да го попитам, той е стар човек и много неща знае.

Но сега, пред кафетата, нещата не вървяха, трагично не вървяха, сякаш си бяхме станали чужди.

После тя ме хвана за ръка и ме поведе нагоре по булеварда, срещу засилващия се морски вятър, който носеше ледени снежинки, с някакъв лудешки устрем, по булеварда срещнахме само групички от деца и младежи, идваха от Пионерския дом, чувал бях, че Пионерският хор има в неделя репетиции, те бяха весели, приказваха си оживено, сякаш студът и вятърът не им правеха впечатление, поглеждаха ни, донякъде присмехулно и пак продължаваха да си бърборят. А ние спряхме чак на парапета над сивото разгневено море, задъхани, мокри от пот. Отворих фотоапарата и започнах да снимам — ето, тези портрети обещаваха да станат истински, тя ме гледаше и някакво безумие струеше от очите й, безумието на любовта, или и тя ме желаеше така силно, както и аз и искаше час по-скоро да се съедини с мен, за да бъдем едно цяло. Един премръзнал гларус кацна на парапета току до нея, тя протегна ръка към него — ето това е може би най-добрата ми фотография, ако нещо не съм объркал, веднъж ми се случи да снимам чудесна поза… с капачка на обектива, стреснат проверих, не, слава Богу, махнал съм капачката. И ето тук, гларусът хвръкна и почти закачи косите й, ето това ако излезе… Съдбата ме възнаграждаваше за душевните ми терзания, после ме възнагради и тя — с едно цунами от целувки, сякаш наистина беше полудяла, започна да подскача, да пее, да танцува с ледения вятър, а аз… снимах. Е, за щастие филмът свърши и аз също започнах да подскачам, да пея и да танцувам с нея, долу на плажа, ние се надвиквахме с вълните, крещяхме странни думи на измислени езици, които означаваха: Обичам те, море! И винаги ще те обичам, море! Море край мен, море пред мен, море в мен! Море любов! Свободно гълтам ледения въздух на свята свобода! Обичам те, свобода! Обичам те, любов! Море в мен, море пред мен, море край мен! Когато в морето си целият ти!!!